АЛЕКСАНДЪР Ф. ГОЛОВИН – Спомени от Съединението

лександра в Англия разговора с руския военния аташе и го помолих да побърза с връщанието си в София.

Същевременно съобщих и на Паница заговора против княза. Ставаше явно, че въпросът за съединението не можеше да се протака; напротив трябваше да се действува колкото възможно по-енергично.

Паница обърна моето внимание върху това обстоятелство, че пловдивският епископ Гервасий е почнал да води кореспонденция с черногорския княз Никола и че телеграмите, разменени помежду двамата по случай разни семейни празници, се печатат в румелийските вестници.

Аз попитах епископа Гервасия, който се считаше за лице предано на князя Александра, на когото в своите писма и телеграми той постоянно изражаваше желание за съединение под неговото управление, познава ли се той с черногорския княз и какво означава неговата кореспонденция с него. Епископ Гервасий ми отговори, че черногорския княз той не го познава, но че влезе в писмени сношения с него по желанието и препоръката на руското консулство.

По онова именно време ставаше дума за Карагеоргиевича, че уж Русия искала да го извади напред.

В провинцията се изпратиха тогава агитатори или „апостоли”, както ги наричаха по онова време. Поручик Стефов тръгна, за да склонява българските офицери в полза на съединението. Той обиколи всичките гарнизони и резултатът е бил блескав. Революционерите нямаха средства, но се намираха хора, които заради идеята на съединението жертвуваха пари. Тъй напр. Иванчо хаджи Петров в Бургас даде на Стефова 50 наполеона.

Чардафон тръгна на една страна за устрояваиие по градищата на Източната Румелия революционни комитети, а Захарий Стоянов за същата цел тръгна на друга страна. Вестникът на 3. Стоянов „Борба” нападаше от ден на ден по-остро румелийския паша и правителството, и открито искаше съединението на България с Източна Румелия. Особено силно впечатление произведе на населението статията на Захария Стоянова „Трябва ли да съществува Източната Румелия?” В тази статия е била доказана подробно и фактически не само безполезността, но и вредата от нейното съществувание, за българския народ. Майор Николаев, капитан Паница и 3. Стоянов, след конфискацията пушките, взетите от Чирпанския склад, не намериха вече за потребно да крият от своите единомисленници, че македонското движение се спира и се обръща в съединистко.

По повод на това Чардафон разказва следующето: „Като се завърнах от Шипка, през Калофер, за Пловдив, аз отидох направо в къщата на дядо Черню, гдето живееше Захарий Стоянов. Той беше сам, когато влязох в стаята му; след като му разправих новините от провинцията, а също и за отнетите пушки, Захария се обърна към мен и ми каза: „Ние вече трябва да работим за съединението на Северната с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. Не знаеш ли, че то е проводило по границата милиция, за да гони и убива нашите чети. Затова трябва да работим да го свалим и да се съединим, че тогава за Македония”.

В това време дойдоха Иван Стоянович, Тодор Гатев и още не помня кой. Почна се разговор пак по горнята тема. Захария предложи да повикаме д-р Странский, защото той му с бил познат още от Влашко и щял да бъде полезен за делото.

Иван Стояновнч и Тодор Гатев бяха против предложението на Захария, но той настояваше на своето, като казваше, че събравшите се тук са всички голтаци и че трябват хора с имот и пари, с които те могат да помогнат на делото. Най-сетне ние се съгласихме да повикаме д-р Странский и да го посвятим в делото. След неговото дохаждание, стана дума за повикванието на военните, но този въпрос беше много деликатен, защото и двамата висши офицери, които би трябвало да играят главната роля в съединението, командира на 2-та пловдивска дружина, майор Данаил Николаев, и командира на жандармерията, майор Райчо Николов, бяха скарани. Решихме да повикаме майор Райчо Николов, на когото след дохожданието му обяснихме работата, и той възхитен от осъществлението идеята на съединението, каза: „Господа, аз с Николаева съм в натегнати отношения и даже не си говорим, но за доброто на България, за съединението й, аз си подавам ръката на Николаева. Предайте тези мои думи на Николаева”.

Тъй стана помирението на военните и тяхното съучастие в делото на съединението се осигури.

Скоро след това се почна обсъжданието плана за сваляни ето на пашата и превъзгласявание съединението. Най-сетне е било решено, че съединението ще се провъзгласи в името на князя Александра I Българский, че дружината на майор Николаева при съдействието на опълченските и въобще на селските чети, доведени в Пловдив от Чардафон, Паница, поп Ангел и др. ще арестува в определен ден и час пашата, и населението ще провъзгласи съединението. На князя Александра е било решено да се съобщи, че Източната Румелия на него си възлага всичките си надежди и го моли да поддържи святото народно дело, тъй като без неговата поддържка то не може да се осъществи.

Като ми съобщаваше това решение, Паница притури: „Кажи на князя Александра, че ако той се откаже да стане начело на нашето дело, то ние ще го смятаме за непреодолимо препятствие по пътя към достигвание народните идеали и в този случай сме решили да се отървем по един или друг начин от това препятствие”. Аз отговорих на Паница, че угрозите са излишни, че князът няма да се отдели от народните стремления, което аз му гарантирам, но че в настоящето време намирам за несвоевременно да му съобщавам техните последни решения. Паница се съгласи с моите доводи и е било решено да се отложи за няколко време съобщаванието на князя, че скоро ще бъде провъгласено съединението.

Работата се захвана бързо и енергично; Чардафон замина за Голямо Конаре, гдето той е бил по-преди сержант-майор,. за да сформирува там чета. Той имаше вече там 218 души готови да заминат за Македония, на които сега трябваше дз се даде ново назначение. Нему бил купен и кон, за да ходи из провинцията.

Паница замина за Чирпан и други места със същата цел да агитира в полза на съединението.

Руският военният аташе подполковник Чичагов не преставаше да се интересува с македонското движение и често приказваше с мене по този предмет. Аз му дадох съвет да се запознае с редактора на „Македонския глас”, Д. Ризов, като казах, че последният може да му съобщи много интересни неща, и притурих, че ако полковник Чичагов помогне на това дело, той ще окаже голямо благодеяние на българете, които никога няма да го забравят. Чичагов ма помоли да извикам от София Д. Ризова, за да се запознае обстоятелно с делото. Аз пратих телеграма на Д. Ризов, с която го виках да дойде в Пловдив.

В това време настъпи денят на сватбата на принца Генриха Батенберг с принцеса Беатриса Великобританска, дъщеря на английската кралица. По този случай аз поканих на обяд няколко приятели, между които и персонала на руското консулство. На този обяд случайно попадна и директора на общите сгради и на пътищата и съобщенията в Източна Румелия, д-р Хаканов. Почна се общ разговор за князя Александра и за неговото семейство. При това д-р Хаканов каза, че във времето на Руско-турската война, при първия поход на генерала Гурко през Балканите, той се срещнал в Казанлък с князя Александра, който вече тогава псувал русите. Г. Игелстром, човек порядочен, изрази съмнение как е можал да говори князя, който се отличавал с такъв ум и такт, нещо подобно на един българин, когато той сам беше гостенин на руския император и се сражаваше в редовете на руските войски. Аз казах на д-pa Хаканова, че ще попитам князя и се надявам да опровергна неговите думи; при това притурих, че със своите клевети пред русите против князя, и на князя против русите, българете, подобни на д-pa Хаканова само развалят добрите отношения помежду Русия и България и най-сетне ще доведат тези отношения до това, че ще бъде вече мъчно възстановлението им.

След връщанието си в София аз попитах князя Александра: истина ли е това, което говореше д-р Хаканов? Той ма увери, че онова което казва д-pa е съвършена лъжа, че той даже не се познава с него и никога в живота си не го е видял, и не е приказвал с него. Думите на князя аз съобщих на управляющия руското консулство, г. Игелстром, за да ги предаде иа д-pa Хаканова.

Аз съобщавам този епизод, за да покажа към какви низки средства са прибегвали някои от българските русофюш, за да скарат князя с Русия.

На края на обяда д-р Хаканов извади от джоба си един пакет телеграми, между конто се оказа и препис, от моята телеграма към Ризова, с която аз го виках да дойде в Пловдив. Като се обърна към г. Игелстрома, д-р Хаканов почна да го моли да ма убеди да пратя втора телеграма на Ризова, с която да му кажа, да не идва в Румелия. Аз забележих на д-pa Хаканова, че като носи в джоба си частна кореспонденция, той нарушава основния закон на провинцията, според който частната кореспонденция е неприкосновена. А тъй като подобни нарушения се правят от самия директор, т. е. лице, поставено да следи за точното изпълнение на законите, то именно заради подобни факти правителството на Гаврил паша е станало толкова непопулярно. Телеграмата до Ризова аз пратих, но забележих, че тя няма да може да си изпълни назначението си, защото според моята сметка, Ризов трябва да е тръгнал вече от София.

Така и стана. Ризов иа другия ден пристигна вече в Пловдив и се срещна в моя квартира с д-р Хаканова, Тази среща беше много комична и много ма забавляваше.

17 Юлий беше годишнината на смъртта на българския герой за освобождението, Хаджи Димитър, който падна в борба с турците на Бузлуджа, в Балканите над Казанлък и Шипка. Името на този балкански сокол е било почитано от народа още във времето на турското робство. Румелийските революционери поискаха да се възползуват от този ден, за да видят доколко народът е приготвен към осъществление идеята за съединението. Бяха пратени покани в разни градове да се съберат на Бузлуджа и с тази цел да пратят депутации. От Пловдив отиде Захария Стоянов и Чардафон, с голяма компания, към която се присъедини софийския гост Д. Ризов и севлиевския адвокат П. Пешев. Твърде многобройни депутации пристигнаха от Чирпан, Сливен, Татар-Пазарджик, Стара Загора, Казанлък, Шипка, Габрово, Севлиево и т. и. Депутации влизаха в Казанлък със знамена, на които беше изобразен лев. тъпчащ полумесяц, а около него надпис „Свобода или смърт”. Тези знамена бяха подражание на онова знаме, което княз Александър подари на опълченците. Патриотически революционни песни оглушаваха града. Като се доближаваха до кафенето ,в което сидяха Захарий Стоянов, Чардафон и др., депутатите викаха: „Да живее съединението! Долу пашата!” Ние с жена ми също отидохме на Бузлуджа, за да видим със своите очи настроението на населението и онова което видяхме, премина нашите очаквания.

От вечерта пристигналите гости отидоха в с Янина а сутрента се качиха рано на върха на Балкана, гдето се разместиха под сянката на старите дървета. Тази въодушевена и наелектризирана тълпа имаше твърде живописен изглед. Депутациите тържествено се доближаваха до гроба на народния герой Хаджи Димитър и с пеяние неговата песен „Жив е той, жив е — там на Балкана, Потънал в кърви, лежи и пъшка . . .” преклоняваха пред гроба му знамена с черни шарфове.

След тази церемония посетителите се разделиха на няколко групи, за да се приготвят за обяд, а онез които правиха политика на тези балкански върхове ,събраха се в едно уединено кьоше, гдето се произнасяха горещи речи в полза на съединението, даваха се клетви за вярност на това дело и проч.

Източнорумелийското правителство, разтревожено от събранието на Бузлуджа, изпрати там една рота войници, на които бяха раздадени боеви патрони, също прати шпиони от Пловдив, между които бяха Душанов и Тодоров. Но нето войските, нето шпионите, не са видели „политика” на Бузлуджа. Едните, както и другите, се разположиха около казаните, в които се вареше храна за гостите, гдето беше духовенството и жените, между които и майката на падналия герой, Хаджи Димитър. Там се събраха и много мъже, които не приемаха участие в манифестациите. Скоро всичките се съединиха около тези казани н се започна народна веселба. Войниците също са биле поканени да приемат участие в угощението н веселбата. Виното се лееше като река, скоро и войниците викаха „ура”, „да живее съединението”.

Но и бузлуджанските демонстрации не отвориха очите на румелийското правителство, което беше деморализирано и се грижеше изключително за лично обогатявание. В самото правителство имаше разногласия. Генералният секретар и директор на вътрешните дела Начов много се приближи към руския консул Сорокин, за което сближение доста се приказвало по онова време в Пловдив. Другите директори, като се страхуваха да не изиграе Начов ролята на Гаврил паша, т. е. да стане негов приемник, както направи Гаврил паша със своя покровител Алеко паша, му завиждаха, особено Ст. Бобчев. За тоз последния аз много пъти съм имал случай да чуя как в руското консулство го наричаха „всемирен подлец” (епитет, прикачен нему от румелийската опозиция).

Румелийското правителство, при всичко че беше почнало да се тревожи, както го казах по-горе, не взима обаче други мерки, освен, че поиска от българското правителство да отвика то из Румелия капитан Паница, като опасен за провинцията агитатор. Но и това не можа да се изпълни, докато не се свърши отпуска на Паница.

От Бузлуджа ние с жена ми отидохме в Калоферския манастир, гдето ни посетиха Захарий Стоянов и неговите съпътници, на връщанието си за Пловдив. На Ризова аз дадох писмо с препоръка към руския аташе подполковник Чичагов, с когото той е имал разговор относително македонското въстание. При това Ризов, като указа на нетърпимото положение на македонците, уверявал, че на следующата пролет ще има непременно въстание и молил подполковника Чичагова да се тури той начело на това движение, за да не стане то без волята на Русия. Подполковник Чичагов направил по този позод запитвание в Петербург, но нему му отговориха, че ако вземе той на себе си открито подобна работа, това ще бъде несъвместимо с положението му на военен аташе. По-сетне Ризов уверяваше, че той като говорил за Македония, искал да сондира мнението на руските дипломати по въпроса за съединението, но това не е вярно, защото революционерите отдавна познаваха твърде добре това мнение. С това Ризов хитруваше само, но несполучливо и не на място.

От Калофер, по съглашение със Захария Стоянова, аз проводих писмо до г. Игелстрома, в което му писах, че правителството на Гаврил паша е твърде непопулярно, че то със своите неблагоразумни действия ще доведе работата до катастрофа, и че съединението ще стане твърде скоро. Затова го съветвах да не поддържа тъй явно това правителство, защото в случай на неговото падение тази поддръжка ще скомпрометира руската политика в България. Обаче г. Игелстром не даде никаква важност на моето писмо и според мен направи голяма погрешка. Във всекий случай нашето желание да отстраним руските дипломати от толкова деятелна поддръжка на правителството на Гаврил паша не сполучи. По-късно, след съединението, аз наумих г. Игелстрома за това мое писмо и му казах, че ний сме действували честно по отношение към Русия, тъй като през него, руский представител, известихме я за предстоящето съединение, но ннй не сме виновати, че нам тогава не се повярвали, като считали себе си за всемогущи

От Калофер ние заминахме направо за в София през Златишкия балкан, за да посрещнем княза Александра. Аз му доложих подробно за настроението на умовете в Източна Румелия и за тамкашното положение, но премълчах за това, че съединението може твърде скоро да настъпи.

Князът много го радваше желанието на румелийското население да се тури под неговото управление, но той постоянно задаваше въпрос: как ще погледне на това Европа, като беше уверен, че Русия не може ла излезе сама против себе си, т. е. с други думи против онова дело, което тя в продължение на толкова години тъй последователно и упорито е създавала. В навечерието на заминаването на князя Александра за маневрите в Пилзен, където той е бил поканен от австрийския император Франц Йосиф, при мен дойде Д. Ризов и ма молеше да му изходатайствувам аудиенция у князя. На тази аудиенция той искаше да му съобщи решението на революционерите относително съединението. Аз отклоних неговата молба, защото намирах първо, че това съобщение е не на време, и второ, защото то трябва да бъде направено от лице солидно, което може да внуши доверие. Освен това, Ризов нямаше никакво пълномощие от пловдивските революционери да прави това съобщение. Тези обстоятелства бяха достатъчни, за да не му се дава ауденция. Тъй щото князът замина от София, без да знае, че скоро предстои държавен преврат в Източна Румелия.

След маневрите в Пилзен, княз Александър е имал свиждане във Франценсбад с руския министър на външните дела, г. Гирс, комуто той разясни истинското положение на работите в България, като не замълча за интригите на Кояндера и въобще на русите в България против него. Г. Гирс уверил княза, че на всичките тези интриги ще бъде турен край, но в същото време заявил, че интересите на руската политика изискват да се поддържа мир и спокойствие на изток, затова съединението на България с Източна Румелия сега не е навреме.

Княз Александър му отговори, че действително нему е известно непоколебимото желание на българския народ да се съедини, което желание се поддържа от руските консули, но той няма известие за това, че туй желание е узряло и че може да се очаква неговото изпълнение в едно близко бъдеще. И княз Александър е казал същата истина, защото до онова време той нищо не знаеше за решенията на пловдивските революционери.

4. Спомени за Съединението от 1885 г.

Като се завърна от странство, княз Александър отиде на маневри в Шумен, където за всеки случай са биле поканени и няколко военни аташета.

Там той се научи, че интригите на г. г. Кояндера и Кантакузена против него не само не са прекратиха съгласно обещанието на г. Гирса, но се водят още по-енергично по случай спора с Румъния за окупираната от нея пограничната крепост Араб-табия.

На 29 август в Шуменския лагер се яви майор Муткуров, делегат на пловдивските революционери, придружен от Д. Ризов. Муткуров съобщи на князя решението на приятелите и единомисленниците му да обявят в негово име съединението на Източна Румелия с България в най-непродължително време. Князът бил турен с това съобщение в много мъчно положение.

От една страна, ако се откажеше да стане начело на народната задача, която беше най-популярна между българете, за него не оставаше друго, освен да абдикира и да напусне България, особено при такива явни интриги против него от страна на Кояндера и Кантакузена съединени с П. Каравелова и Д. Цанкова; от друга страна той помнеше желанието на г. Гирса, да не се предизвиква никакво движение на Балканите. Князът отговори на майора Муткурова, че той не само с думи се е посвятил на интересите на българския народ и затова няма да се отдели от него при достиганието на националните задачи, една от които е съединението, но той намира, че моментът за съединението е лошо избран и не е на време, по политически причини и затова убедително ги молил да отложат осъществлението плана на съединението поне за няколко време още. Майор Муткуров му обеща това.

При излизанието от палатката си князя, придружен от майора Муткурова и съпътника му Ризов, се срещна от французкия военния аташе в Цариград Кафарел, комуто фигурата на Д. Ризова се показа подозрителна, и той пепита князя:

— Коя е тази подозрителна личност, Господарю, която излиза от вашата палатка?

-Това е някой си Д. Ризов. Княжеският занаят принуждава понякога да имаш работа с всякаква сволоч.

Наистина, князът никак не беше доволен от присъствието на Д. Ризова при неговия разговор с майора Муткурова, тъй като Ризов въобще не се ползуваше с добра репутация и не беше такова лице, на което съединението дължи нещо. Той в разни случаи се е залепявал, ту за Муткурова, ту за Захария

Стоянов, при когото той едно време играеше нещо като ролята на адютантин. Но на всичките деятели по съединението неговото присъствие дотегваше и те не крияха това. Нахалството и самохвалството., както и съмнителната му честност, отблъскваха хората от него. Във времето на преврата него даже го нямаше в Източна Румелия, при всичко че той после се стараял да се представи като един От главните деятели на това народно дело;

Маневрите се свършиха на 30-й август, а на 31-и князът замина за Варна. Освен онова, което е говорил на майора Муткурова, княз Александър пратил в Пловдив своя флигеладютант Маринов да убеждава революционерите да отложат за няколко време провъзгласяванието на съединението. Обаче беше вече късно и пратеникът по пътя се е научил, че работата ще свършена още преди неговото пристигание.

След това събитията следваха бързо и вече подир 6 деня княз Александър получил във Варна известие, че източноруме-лийското правителство с Гаврил паша начело е свалено и че в името на князя е провъзгласено съединението на България с Източна Румелия.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника