Артур фон Хун – Спомени от Съединението

А. фон ХУН — немски журналист. По време на Руско-турската освободителна война 1887—1878) е кореспондент на „Кьолнише Цайтунг”. Като такъв идва в България веднага след провъзгласяване на Съединението. Остава в страната и по време на Сръбско-българската война (1885), като изпраща кореспонденции за развоя на военните действия. Автор е на книги за България.

Впечатленията на А. фон Хун от положението в страната след провъзгласяване на Съединението са отразени в дадения по-долу откъс, който е от книгата му „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо- румелийските събития в 1885 год.”, II прераб. изд., Русе, 1890, с. 19-47.

ПЪТУВАНЕТО МИ КЪМ РЕВОЛЮЦИОННОТО ЗРЕЛИЩЕ

В Белград в „Крал на Сърбия и Македония”  През Лом-Паланка и София в Пловдив в Някогаш и сега Ф Как е станала революцията в Източна Румелия, Въстанието в Пловдив в Стълбовете на старото правителство: Гавраил паша — Кръстевич и Дригалски паша

На 20 септемврий 1885 г. стъпих пак на българска земя след седемгодишното ми отсъствие. Причината за дохождането ми в България беше станалото събитие в Пловдив. То подигна отново „източния въпрос” на дневен ред и причини голямо главоболие на европейската дипломация. Аз исках най- напред да пътувам през Белград — Ниш за в София. Но в сърбската столица нагазих на големи препятствия и се научих, че не е възможно да пътувам през Ниш в София, та затова измених и програмата за пътуванието си. Аз видях как сърбската армия се мобилизира, видех как крал Милан напусна столицата си и чух ужасните викове на сърбите при изпровожданието на краля си. Сърбите викаха из хиляди гърла: „Да живее кралят на Сърбия и Македония”. Пред железническата станция сърбите поднесоха на крал Милана една златна чаша с вино и извикаха громко: „Да живее за чест и слава на Сърбия сърбския и македонския крал Милан”. Милан изпразни златната чаша с весело сърце и с надежда, че ще завоюва Македония. Но работата излезе съвсем другояче.

Аз се бавих само два деня в Белград. Сърбската столица не ми направи добро впечатление, а още по-малко сърбската полиция с досадните си паспортни ревизии. И тъй, напуснах пак сърбската столица и отплувах с австрийския вапор „Радецки” за към Лом-Паланка, от гдето, както се казваше, може да се стигне най-лесно в София. От предишното ми пътувание до България, обаче, знаях добре, че пътните съобщения в тая страна са твърде неудобни, та затова се грижех непрестанно по пътя, как ще стигна в София. И така, пристигнах загрижен в Лом-Паланка. Но вече при излезванието ми из вапора бях много изненадан, гдето никой не ме питаше за паспорта. Каква разлика между двете страни, веднага си помислих: в Сърбия полицията ме мъчеше половина ден с паспортните си ревизии, а в България никой даже и не ме попита за паспорт! Това обстоятелство ме накара да симпатизирам още от напред за българите. Първото нещо, което чух в тази страна, беха немски думи: „Искате ли да слезете в хотел Балкан или в хотел Белви?” С тези думи ме посрещнаха портирите с чисто европейски хотелски шапки. „Таково нещо нямаше преди в България”, мина през главата ми. Хотели, портири с европейски хотелски шапки, немскоговорящи човеци: не, това го нямаше преди в България. Тези хотели, вероятно трябва да бъдат ужасни гнезда, си помислих, предадох нещата си на портира от хотел Балкан и се възкачих на една малка възвишеност, гдето се намерваше хотелът. На половин път ме посрещна ступанът на хотела, поздрави ме по немски и ме попита дали искам да тръгна с файтон за София. Да тръгна с файтон за София! Това ме много учуди. Затова попитах хотелиерина, где се измерват тези файтони в Лом-Паланка, и като ми отговори, че ще се погрижи за добър файтон, влязох с весело сърце в салона на хотела. В салона срещнах няколко българи, които седяха около една голяма маса и пияха бира. Че ще намера в Лом-Паланка истинска, добра и хладна бира, това даже не съм и сънувал, а камо ли мислил. След като се нахраних добре и изпих няколко чаши хладна бира, съобщих желанието си на хотелиерина, че искам да тръгна още днес за София. Не се изминаха нито пет минути и желанието ми беше изпълнено. Пред хотела стояха неколко хубави, съвсем нови файтони, които бяха готови, разбира се за добра заплата, да ме закарат за 24 часа в София. Аз си избрах един от файтоните и трябва да призная, че бях много задоволен от него и от пътуванието си. Половина час след това, аз седях вече във файтона и се намервах на пътя за към София.

Мнозина, може би, ще кажат: защо се занимава този човек

толкоз с тези маловажни неща? — Аз, именно, се занимавам за това толкоз с тези маловажни неща, защото искам да покажа на читателя, каква разлика има в България между некогаш и сега. Онзи, който не познава България от преди, той щеше да намери всички тези неща, като нещо съвсем естествено. За мене, обаче, тези неща значеха една голема революция в културно отношение. При пътуванието ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. След Мидхат паша1 не се сети никой да построява нови пътища в България. Сега, обаче, намерих един съвсем нов път през Балкана. Този път е построен твърде изкуствено и може да струва неколко милиони лева. Също и други признаци на цивилизация срещнах при пътсъщата бащинска любов, както и християните. Ако той ни носи братската обич и правда, то нека да бъде благословен от Аллаха!”

Княз Александър предчувствуваше съвсем право, че без- него движението ще предизвика вътрешна и външна война.. Когато той пристигна в Пловдив, положението беше доста опасно и имаше изглед, като че различните народности искат да се нападат помежду си. Макар привременното правителство и да е умело да приготви и доизкара преврата по майсторски начин, но пак в минутата на успеха липсваше му нужната държавна опитност, с която единственно беше възможно- да се поддържа вътрешния ред и тишина на страната. Тук. трябваше да действува силна ръка и проницателен дух, за да се изкара страната от грозящата й пропаст. А тези редки качества притежаваше княз Александър. Само той беше в състояние да избави страната от всичките ужаси на гражданска война. И ако румелийският преврат се свърши без кръвопролитие, това трябва да се дължи именно на княз Александра.

Аз ще приведа тук един пример, който прави чест на княз Александра и на мохамеданците и е най-доброто доказателство, че човек с откровеност и доверие може да постигне по- много, отколкото с дипломатически хитрости. В първите дни на преврата из провинцията не се знаеше още, какво поведение ще държи княза спрямо мохамеданците. Затова именно всичките окръжни управители из провинцията проводиха почти едногласни телеграми на княза със следующето съдържание: „Тъй като всичките способни за оръжие мъже тръгнаха за границата, то навсякъде между населението владее страх, щото турците да не би да нападнат християните. Вред между турците се забелязва едно застрашително движение и ние не можем да гарантираме за безопастността на християнското население. Вследствие на това молим Ваше Величество, да ни упълномощите, за да обезоръжим мохамеданците”. Князът не само че не удовлетвори желанието на окръжните управители, но и строго им забрани обезоръжаванието на мохамеданците. След това, князът покани в конака си главния мюфтия от Пловдив и му представи телеграмите на окръжните си управители. Мюфтията прочете депешите и побледня. „Вие виждате тук, каза князът, какво се изисква от мене. Аз съм бил всякога благодарен от поведението на мохамеданските си поданици, та затова и запретих обезоръжаванието им. Ще злоупотребите ли доверието ми?” — „Господарю, отговори мюфтията, ний напълно се убедихме, че сте доброжелател на мохамеданците и затова Ви любиме като баща си. Докогато се намервате Вие в Източна Румелия, никой мохамеданец няма да потегли против Вас оръжието си.”

И мохамеданците одържаха славно думата си.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника