Артур фон Хун – Спомени от Съединението

А. фон ХУН — немски журналист. По време на Руско-турската освободителна война 1887—1878) е кореспондент на „Кьолнише Цайтунг”. Като такъв идва в България веднага след провъзгласяване на Съединението. Остава в страната и по време на Сръбско-българската война (1885), като изпраща кореспонденции за развоя на военните действия. Автор е на книги за България.

Впечатленията на А. фон Хун от положението в страната след провъзгласяване на Съединението са отразени в дадения по-долу откъс, който е от книгата му „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо- румелийските събития в 1885 год.”, II прераб. изд., Русе, 1890, с. 19-47.

ПЪТУВАНЕТО МИ КЪМ РЕВОЛЮЦИОННОТО ЗРЕЛИЩЕ

В Белград в „Крал на Сърбия и Македония”  През Лом-Паланка и София в Пловдив в Някогаш и сега Ф Как е станала революцията в Източна Румелия, Въстанието в Пловдив в Стълбовете на старото правителство: Гавраил паша — Кръстевич и Дригалски паша

На 20 септемврий 1885 г. стъпих пак на българска земя след седемгодишното ми отсъствие. Причината за дохождането ми в България беше станалото събитие в Пловдив. То подигна отново „източния въпрос” на дневен ред и причини голямо главоболие на европейската дипломация. Аз исках най- напред да пътувам през Белград — Ниш за в София. Но в сърбската столица нагазих на големи препятствия и се научих, че не е възможно да пътувам през Ниш в София, та затова измених и програмата за пътуванието си. Аз видях как сърбската армия се мобилизира, видех как крал Милан напусна столицата си и чух ужасните викове на сърбите при изпровожданието на краля си. Сърбите викаха из хиляди гърла: „Да живее кралят на Сърбия и Македония”. Пред железническата станция сърбите поднесоха на крал Милана една златна чаша с вино и извикаха громко: „Да живее за чест и слава на Сърбия сърбския и македонския крал Милан”. Милан изпразни златната чаша с весело сърце и с надежда, че ще завоюва Македония. Но работата излезе съвсем другояче.

Аз се бавих само два деня в Белград. Сърбската столица не ми направи добро впечатление, а още по-малко сърбската полиция с досадните си паспортни ревизии. И тъй, напуснах пак сърбската столица и отплувах с австрийския вапор „Радецки” за към Лом-Паланка, от гдето, както се казваше, може да се стигне най-лесно в София. От предишното ми пътувание до България, обаче, знаях добре, че пътните съобщения в тая страна са твърде неудобни, та затова се грижех непрестанно по пътя, как ще стигна в София. И така, пристигнах загрижен в Лом-Паланка. Но вече при излезванието ми из вапора бях много изненадан, гдето никой не ме питаше за паспорта. Каква разлика между двете страни, веднага си помислих: в Сърбия полицията ме мъчеше половина ден с паспортните си ревизии, а в България никой даже и не ме попита за паспорт! Това обстоятелство ме накара да симпатизирам още от напред за българите. Първото нещо, което чух в тази страна, беха немски думи: „Искате ли да слезете в хотел Балкан или в хотел Белви?” С тези думи ме посрещнаха портирите с чисто европейски хотелски шапки. „Таково нещо нямаше преди в България”, мина през главата ми. Хотели, портири с европейски хотелски шапки, немскоговорящи човеци: не, това го нямаше преди в България. Тези хотели, вероятно трябва да бъдат ужасни гнезда, си помислих, предадох нещата си на портира от хотел Балкан и се възкачих на една малка възвишеност, гдето се намерваше хотелът. На половин път ме посрещна ступанът на хотела, поздрави ме по немски и ме попита дали искам да тръгна с файтон за София. Да тръгна с файтон за София! Това ме много учуди. Затова попитах хотелиерина, где се измерват тези файтони в Лом-Паланка, и като ми отговори, че ще се погрижи за добър файтон, влязох с весело сърце в салона на хотела. В салона срещнах няколко българи, които седяха около една голяма маса и пияха бира. Че ще намера в Лом-Паланка истинска, добра и хладна бира, това даже не съм и сънувал, а камо ли мислил. След като се нахраних добре и изпих няколко чаши хладна бира, съобщих желанието си на хотелиерина, че искам да тръгна още днес за София. Не се изминаха нито пет минути и желанието ми беше изпълнено. Пред хотела стояха неколко хубави, съвсем нови файтони, които бяха готови, разбира се за добра заплата, да ме закарат за 24 часа в София. Аз си избрах един от файтоните и трябва да призная, че бях много задоволен от него и от пътуванието си. Половина час след това, аз седях вече във файтона и се намервах на пътя за към София.

Мнозина, може би, ще кажат: защо се занимава този човек

толкоз с тези маловажни неща? — Аз, именно, се занимавам за това толкоз с тези маловажни неща, защото искам да покажа на читателя, каква разлика има в България между некогаш и сега. Онзи, който не познава България от преди, той щеше да намери всички тези неща, като нещо съвсем естествено. За мене, обаче, тези неща значеха една голема революция в културно отношение. При пътуванието ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. След Мидхат паша1 не се сети никой да построява нови пътища в България. Сега, обаче, намерих един съвсем нов път през Балкана. Този път е построен твърде изкуствено и може да струва неколко милиони лева. Също и други признаци на цивилизация срещнах при пътуванието си. Така напр., намерих в няколко селски гостилници между другите хубави нещи и шампанско вино. Това шампанско вино, наистина, носеше марките на „Leonis Rederer” и „Moert Chandron”, но при всичко това мисля, че то не е расло в шампанските лозя. Аз слава Богу, не вкусих от това съмнително вино и се запазвам същевременно против укора, ако кажат некои, че считам това подправено вино, като триумф на цивилизацията. Но това шампанско вино е пак един признак на цивилизацията. За да не остана на чисто материално спиритуозната област, ще приведа още и други признаци на цивилизацията и напредъка. А тези признаци на цивилизацията и напредъка са пощенските кутии, които намерих почти във всичките по-големи села. Тези пощенски кутии са, наистина, малки и твърде прости и се отнасят по съразмерността сп към хубавите и големите берлински кутии, както България към германското царство. Но те са пак голем признак на цивилизацията. В турското време не видях нито една диря от пощенски кутии в България. Онзи човек, който изрекал думата, че цивилизацията на една страна може да се оцени по. нуждата от сапуна, трябваше да е бил предприемчив сапунджия. Аз пък казвам, че тази страна може да се счита като най-цивилизована, която има най-много пощенски кутии.

На 21 септемврий пред вечер пристигнах благополучно в София. При пътуванието си видях още много други интересни неща, но нигде не съзрях нито диря от войната. Населението показваше навсякъде едно удивително спокойствие и вършеше така равнодушно работата си, както в мирно време. С друга думи, аз срещнах голем ред и тишина в България. А що се касае за безопасността на особата, то мога да кажа, че такава;

безопасност се среща рядко другаде. Човек може да пътува по България денем или нощем, без да се заплашва от опасност, че ще бъде обран — нещо, което не се среща даже в някои европейски държави.

За София — столицата на България — няма да кажа засега нищо, защото се бавих там само една нощ. Главното ми беше да пристигна, колкото е възможно по-скоро, в Пловдив, гдето прибиваваше тогава княз Александър и гдето се намерваше главната точка на събитията. Аз тръгнах с пощата за Пловдив и се бавих в Източна Румелия по-много от четири недели. Сетне, обаче, се убедих, че бързанието ми беше съвсем излишно. То, наистина, не ми докара вреда, но и никаква полза.

Като напуснах Европа, мислех, че ще пристигна на бойното поле и че, може би, ще срещна турската войска в Пловдив. Тогава всичко говореше за туй нещо. Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и че ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание в Източна-Румелия. Но всичко това не се сбъдна и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив. Ако пристигванието и тръгванието на войските не нарушаваше тишината, то никому не щеше да дойде на ум, че тук преди кратко време е станал голям преврат и че ежедневно се очаква избухванието на една ужасна война. По-голямата част на българската редовна войска беше вече пристигнала и тръгнала за към границата. Сега, обаче, от всичките части на страната почнаха да пристигнат доброволческите чети. Много от доброволците носеха на гърдите си медали и кръстове, които получиха в последната русско-турска война. Редовната войска изглеждаше отлично и беше много добре упражнена. Тя, по вънкашния си изглед, не падаше долу от германската или друга европейска войска. Доброволческите чети, напротив, бяха недостатъчно въоръжени и лошо облечени. Също така те бяха лишени от най-нужните офицери. С една дума вънкашния изглед на тези доброволчески чети не обещаваше големи надежди. Но при всичко това трябва да забележа, че доброволческите чети са се събрали с неизказана скорост, за да изпълнят свещенния си дълг към отечеството си. Те бяха вдъхновени от стремлението, да се борят до последна капка кръв за съединението на любимото си отечество България. Оттук се вижда твърде ясно, че българското движение имаше по-дълбоки корени в народа, от колкото се мислеше в Европа. Разноцветното облекло и военственния изглед на доброволческите чети съставляваше една твърде интересна картина. И аз съжалявам твърде много, че в Пловдив нямаше един живописец, който да увековечи тази картина за българското потомство.

При всички тези военни приготовления населението от Пловдив си вършеше пак спокойно работата. Всичките дюкени и магазини бяха отворени и край българския и гръцкия търговец седеше спокойно мохамеданеца. Този тих и братски живот между българите и турците, между християните и мохамеданците — беше най-удивителното явление за всеки странен човек. Въстанието в Пловдив беше насочено направо против, суверенната власт на султана. То беше едно възбунтувание на християнските българи против върховния началник на исляма. Затова са били в правото си ония, които мислеха, че освен войната може да се роди в страната и едно ужасно въстание на турците против българите. И аз трябва да призная, че се чувствувах като новороден, когато видях, вместо ужасно клание и убивание, братско съгласие между турците и българите, и когато чух, как звукът на християнските камбани се смесва безспорно с молитвената песен на мюезима от високото мин ape. Кой благороден и мъдър мъж издействува това? — Този благороден и мъдър мъж беше българският княз Александър.

Как е станала тази революция в Източна Румелия? — Тя е станала, както гръм из ясното небе. Когато в Европа пристигна известието за революцията, тога целият свят си състави въпроса: „Кой е направил таз революция?” Едни казваха, румелийците са я направили ;други казваха, княз Александър я направи, а трети —, русите са я направили. Мненията, както се вижда, бяха твърде различни. Мнозина мислеха, че зад революционния комитет стои руската ръка и че княз Александър работи в споразумение с белия цар. Оттук се вижда, че европейските народи и държавните им мъже не са познавали добре нито българите, нито пък княз Александра. Истинската причина за революцията, „1а verite vraie”,3 е следующата . Вече от 1878 г. българите от двете страни на Балкана не бяха задовслни от това, че Берлинският конгрес унищожи договора на Сан-Стефано и раздели България на две части. Русите, разбира се, подкрепляваха това незадоволствие с всичките си средства и в Южна, и в Северна България се образуваха революционерни комитети, клоновете на които се простираха до в Македония. Целият свят знаеше това и очакваше от ден на ден една революция в България. Но между това се промениха обстоятелствата: княз Александър — кандидатът на великобългарския трон — падна в немилост при петербурския двор.4 Сетне, Русия сключи германо-австрийския съюз и се отказа привременно от великобългарските си планове.5 Русия се оттегли от българското движение и го остави само на себе си ,с пълно убеждение, че нито един българин няма да се мръдне без позволението й. Но тя се излъга. Главната вина за туй нещо бяха руските дипломатически агенти в България. Те не внимаваха на движението и пращаха само недостатъчни известия на правителството си. Този укор заслужават и другите европейски агенти в България. Занемареното от русите движение премина в чисто народни ръце и се вкореняваше все по-много в българския народ. Главатарите на движението: Николаев, 3. Стоянов, Ив. Стояиович, Паница, Чардафон, бай Иван Арабаджията, д-р Странски и пр. се убедиха най-сетне, че не могат да постигнат нищо с помощта на Русия, та затова се опитаха да вършат работата и без нея.6 Даже те не се уповаваха н на самото българско правителство и криеха затова пред него плановете си. Те се уповаваха само на българския народ и бяха напълно убедени, че правителството му ще бъде принудено да приклони главата си пред свършеното дело и пред волята на народа. И така, революционният комитет приготовляваше тайним образом, но с голямо изкуство, работите си за преврата, който и стана на 6 септемврий 1885 г. Неколцина черни душички обвиняват главатарите на преврата, че са нахално подкладили пожара в Балканския полуостров и казват, че те не са били водители на някоя известна партия в страната, а просто една шайка, гладни за кокал хора. Колкото се касае до първата точка, то мога да кажа, че е донегде вярна, а донегде невярна; но колкото се касае до втората, то мога да кажа, смело, че е подла лъжа. Главатарите на преврата, наистина, не са притежавали законни, от правителството потвърдени, пълномощия да произведат преврата. Не. Те не са имали тези неща, нито им са пък и трябвали. Но те са притежавали народната воля — най-силното пълномощно в света — и са ратували за една идея, която беше идеала на целия български народ. Ако това не беше тъй, то българският народ не щеше да се присъедини и подчини на тях, както е станало това. Ако това впрочем не беше тъй, то българският народ не щеше да принесе доброволно таквизи огромни жертви на народния олтар, каквито принесе, и най-сетне, той не щеше да се бие подир това така храбро, както се би. Главатарите на преврата, наистина, не бяха министри или водители на някоя партия. Не. Те не бяха от този род .хора. Те бяха прости народни мъже и носеха една народна идея и бяха за това носени от нея. Онзи човек ,който отрича правата на една народна идея, понеже водителите й не са големци, той не познава нито силата на идеята, нито пък силата на народа.

Но тези мъже пак не са могли да бъдат съвсем непознати и незначителни лица, защото иначе, превратът не щеше да стане така лесно, както е станал. Наистина, те имаха работа само със слаби и нищожни противници, но работата все пак не беше така лесна, както си я представляват някои си. Гавраил паша — Кръстевич, седеше тъкмо при закуската, когато майор Николаев, придружен от няколко офицери, стъпи в стаята и му съобщи, че е свален от губернаторския си пост и арестуван. Гавраил паша побърза към прозореца, за да вика за помощ, но като съзре Николаевата дружина в двора на конака, той веднага разбра положението си и се покори с достойнство пред немилостивата същност. Между това, населението от Пловдив с бурно възклицание провозгласи съединението на Източна Румелия с България. И жандармерия, и милиция стъпи под оръжието, за да потуши с въоръжена ръка всеко упорство против революционното движение. Но това беше съвсем излишно. Никой не се противи на станалото. Гавраил паша, към когото се придружи една въоръжена със сабя мома, биде сетне каран с файтон през целия град Пловдив за развлечение на верните му поданици. Това беше единствената погрешка, която направиха българите този ден. Превратът успе блескаво и без кръвопролитие. Между това и главнокомандующият на румелийската армия, Дригалски паша, чу шумът по улицата. Той веднага опаса най-добрата си сабя и се упъти към площада, за да види какво е станало. Там стоеше една дружина милиция, а пред нея майор Николаев, и между Дригалски паша и майор Николаева стана следующия разговор:

Дригалски: „Господине, какво правите тук с дружината на площада?”

Николаев: „Не Ви познавам”.

Дригалски: „Какво, не ме познавате?!”

Николаев: „Жандарми, откарайте този господин в дома му”.

Двама жандарми взеха Дригалски паша помежду си и го откараха хубавичко в дома му. Това, може би, е единственият случай в света, който се случи с един главнокомандуващи на армията. За арестувание на стария Гавраил паша българите употребиха поне една дружина войска и го караха сетне с файтон през града — нещо, което наистина, не беше голям знак на уважение. Но това поне показва, че българите не са забравили своя генерал губернатор. С Дригалски паша ,главнокомандующия на румелийската армия, това не беше тъй. Българите не считаха даже за нужно да арестуват този господин, а го оставиха спокойно в дома му. Чак след преврата, той доби един караул пред портата си и заповед, че е арестуван. Главатарите на въстанието показаха чрез тази постъпка, че не само са способни да правят преврати, но че умеят да дават и свидетелства за неспособност.

Както в Пловдив, така и в цялата провинция сполучи въстанието: войската и народът припознаваха навсякъде привременното правителство, и в само една сутрин беше свалено турското правителство и възстановен нов ред.

КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР И РУМЕЛИЙСКИЯТ ПРЕВРАТ

Княз Александър приема управлението на Източна Румелия • Предполагаемото уж съучастие на княза в преврата 9 Защо той прие поканата на румелийците 9 Пътуването му за към Пловдив • Княз Александър като дипломат 9 Княз Александър и турците

Първото действие на привременното правителство беше това: да телеграфира на княз Александра, да му съобщи станалото и да го покани да приеме незабавно управлението на съединената България. Румелийците получиха твърде скоро отговор: князът прие поднесената му корона от Източна Румелия и издаде същевременно едно възвание към Северна и Южна България, в което заповяда мобилизацията на всичките военни сили в двете страни. След това българските войски, начело с княз Александра, преминаха румелийската граница и заеха най-важните стратегически точки по балканите. Съдбата на България беше решена!

Всичко това стана толкоз скоро, щото европейската дипломация беше се вкаменила от очудване и страх. На всичките очите бяха обърнати към Турция и целият свят мислеше, че днес или утре турските войски ще нахлуят в Източна Румелия.

Но светът остана излъган. Турция остана мирна, и то от страх, защото мислеше, че зад България стои бялата мечка. Че Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция, да окупира Източна Румелия, това е явно; и тъкмо това увеличи още повече съмнението на Турция, за да повярва, че пловдивският преврат не е друго нещо, освен един капан, приготвен за нея от великодушния бял цар, най-искрения приятел на динислямите …” В Турция беше още много прясно въспоминанието за казаците, които през 1878 г. се греяха под стрехите на Цариград, та за това Високата порта се реши да стои мирна и да проводи привременно само една дипломатическа нота до великите сили. [….]

Никой не е можал да знае по-добре, отколкото княз Александър, как тогава стояха работите в България и Източна Румелия и затова считам за истинно следующето разяснение на работите, което ми даде той самичък в Пловдив: „Аз бял неволно принуден, каза князът, да се боря от дълго време с враждебните намерения на руските агенти в София, които употребляваха всичките средства, за да подкопаят властта ми в България. Също така се уверих чрез постъпките на г-на фон Гирса, че негова милост не храни благородни намерения към мене. Положението ми стана несносно и когато се възвърнах от предприетото си пътешествие в Англия, реших да се срещна лично с г-на фон Гирса, който се намерваше тогава във Францесбад. Аз отидох във Францесбад и разясних на фон Гирса истинското положение на работите в България. След свършвание разговора ни, убедих се, че в бъдеще може би ще стане възможно да се дойде до по-добро съгласие с Русия и се простих с г-на Гирса с улегчено сърце. Той между другото ми каза, че политиката на Русия привременно изисква поддържанието на стария ред в изток и че за съединението на България с Източна Румелия засега, следователно, не може да стане ни дума. Аз уверих, доколкото знаях, г-на фон Гирса, че наистина ми е известно желанието на българския народ за съединението си, но че това желание не е още дотам дозрело, щото да би могло да се очаква едно скорошно сериозно движение между народа. От Францесбад се върнах пак в България, и то във Варна. Там съвсем ненадейно получих известие за плана и то три дни преди преврата. Веднага проводих свой повереник в Пловдив и го натоварих, да съобщи на главатарите на заклятието думите на г-на фон Гирса и ги съветвах да се остават привременно от предприятието си. С други думи: аз направих всичко, което ми бе възможно, за да спра движението в Източна Румелия. Но работата излезе съвсем другояче. Преди още да пристигне повереникът ми в Пловдив,, получих една телеграмма от привременното правителство, което ми съобщи станалото и ме покани да приема управлението и да се поставя начело на движението. Какво да правя? Два часа размишлявах върху работата и най-сетне се реших да взема властта в ръцете си. Аз бях напълно убеден, че ако от блъсна поканата, то не ми остава друго нищо, освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната. Да остана още княз на България и след отблъсквание поканата, това беше нещо немислимо. Българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно, аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаях добре, че в случай на приеманието ми управлението тоже ме заплашва опасността, за да изгуба короната. Положението ми се намерваше в опасност и в двата случая. Но незабавното ми решение беше необходимо нужно, и ако излезе за приеманието ми властта в Източна Румелия, то се основава на следующите важни причини: аз познавам добре страната си и предвидях, че румелийското движение ще вземе ужасен край, ако отблъсна властта. Старата омраза между турците и българите не е още изчезнала, и аз предвиждах, че ог преврата ще произлезе гражданска война между мохамеданците и христианите. Само аз бях в състояние да удържа движението в мирни пътища; без мене грозеше анархия; с мене беше осигурен мирът и тишината. Затова приех поканата па привременното правителство в Източна Румелия”.

Това простично, но важно разяснение показва най-добре, доколко несправедливи са укоряванията, които Русия хвърли на княза заради „двоеличието и ненадежността” му. Ако княз Александър притежава някой недостатък, то му е голямата откровеност. Също така е лъжливо, гдето казват, че уж нещастният министър председател Каравелов е знаел за плана на преврата и че е бил душата на движението. Щом княз Александър прие поканата, той веднага телеграфира на Каравелова в София дали иска да върви с него, или не. На тазн телеграма се отговори, че Каравелов е отпътувал от София и не се знае накъде. Чак след като отправиха телеграми на всичките управители из България, се узна, че Каравелов се намира при приятелите си в гр. Русе. Оттам чак последва отговорът, че министър президентът одобрява постъпката на княза и че ще го следва. Оттук се вижда, че и този пакостник нямал нищо общо с инициаторите на пловдивския преврат; че и той е бил неволно принуден, както и князът, да поведе хорото.

След като свиканото народно събрание одобри станалото и отпусна нужните пари, княз Александър веднага потегли с .двама адютанти за в Пловдив. Това беше едно пътувание в неизвестност. Никой не можеше да предскаже, дали князът ще пристигне в Пловдив без опасност. Че превратът успя, това знаеше всякой; но че партията на Кръстевича беше дотам слаба и нищожна, щото никой в цялата страна не ще да се иодигне за него, — това не можеше да се помисли. Следователно, князът и съпроводниците му трябваха да се приготвят, да бъдат посрещнати или с триумфиални порти, или с щикове л куршуми. Опасността беше голяма, защото никой не е можал да предвиди, дали мохамеданците няма да въстанат против новото правителство. За щастие, не стана това. Пътуванието на княза от Шипка до Пловдив приличаше на истинско триумфиално шествие, а посрещанието му в града беше едно неописуемо народно тържество. Всички българи бяха готови .да положат най-големи жъртви за съединението и всеки беше възхитен от станалото, макар и целият свят да беше убеден, че кръвавото хоро с Турция е неизбежно. Главатарите на преврата и българският народ знаеше твърде добре, че съединението може да се постигне само чрез война с Турция.

Тук княз Александър имаше пръв път случай, да покаже своя дипломатически талант и смело можем да кажем, че беше гениална постъпка, когато той всред революцията изповяда явно, че революцията не е обърната срещу Турция и че остава, както и преди, верен васал на султана. Това признание направи силно впечатление както на Турция, така и на Европа, и по-нататъшният вървеж на събитията показваше явно, че князът знаеше твърде точно, какво казваше и какво искаше. Но тук беше нужно да се докаже не само с думи, ами и с фактове, че движението в Източна Румелия няма враждебен характер против Турция. Затова, князът издаде заповед да се турят пак на мястото свалените турски знамена и скоро след това се развяваше спокойно турското знаме край българския лев над конака. Същевременно князът телеграфира на султана, съобщи му станалото и помоли своя владетел, под уверение на най-дълбоката си подданост, да припознае свършеното дело на съединението.

Но княз Александър не се задоволи само с туй нещо, ами отиде още по-далеч. Той още на първия ден след пристигванието си в Пловдив и после изслушванието на светата литургия в православната катедрална църква „Св. Богородица” посети тутакси и турската джамия „Джумая”, гдето заповяда да. се отслужи молебен за султана. Това произведе силно впечатление между турците. Доколко това възхити мохамеданците, показват най-добре следующите думи, които чух из устата на един стар турчин в Пловдив: „Аз съм остарел”, каза. той, и доживях много неща в последните години на разделението ни от Турция. За всичко бях приготвен, но само за това,, което направи гявурския крал Александър — не. Падишахът ни проводи два генерал губернатора, едина от тях не само че промени на границата своя фес с българския калпак, но и измени турското си име Алеко паша, с християнското — княз. Александър Богориди. Същото чудо доживях и при наследника му, Гавраил паша, който се назначи от падишаха за генерал губернатор на Източна Румелия и прие управлението в Пловдив под име Кръстевич. И двамата не ни защищаваха нито най-малко, а ни считаха като рая. Нито един от тях не е престъпил прага на турска джамия, макар и да бяха проводени от падишаха ни. А сега дохожда този странен бунтовник,, изгонва с оръжие в ръка представителя на султана и първото му дело беше да посети турската джамия „Джумая”! Казват ни, че той обичал в държавата си турците със същата бащинска любов, както и християните. Ако той ни носи братската обич и правда, то нека да бъде благословен от Аллаха!”

Княз Александър предчувствуваше съвсем право, че без- него движението ще предизвика вътрешна и външна война.. Когато той пристигна в Пловдив, положението беше доста опасно и имаше изглед, като че различните народности искат да се нападат помежду си. Макар привременното правителство и да е умело да приготви и доизкара преврата по майсторски начин, но пак в минутата на успеха липсваше му нужната държавна опитност, с която единственно беше възможно- да се поддържа вътрешния ред и тишина на страната. Тук. трябваше да действува силна ръка и проницателен дух, за да се изкара страната от грозящата й пропаст. А тези редки качества притежаваше княз Александър. Само той беше в състояние да избави страната от всичките ужаси на гражданска война. И ако румелийският преврат се свърши без кръвопролитие, това трябва да се дължи именно на княз Александра.

Аз ще приведа тук един пример, който прави чест на княз Александра и на мохамеданците и е най-доброто доказателство, че човек с откровеност и доверие може да постигне по- много, отколкото с дипломатически хитрости. В първите дни на преврата из провинцията не се знаеше още, какво поведение ще държи княза спрямо мохамеданците. Затова именно всичките окръжни управители из провинцията проводиха почти едногласни телеграми на княза със следующето съдържание: „Тъй като всичките способни за оръжие мъже тръгнаха за границата, то навсякъде между населението владее страх, щото турците да не би да нападнат християните. Вред между турците се забелязва едно застрашително движение и ние не можем да гарантираме за безопастността на християнското население. Вследствие на това молим Ваше Величество, да ни упълномощите, за да обезоръжим мохамеданците”. Князът не само че не удовлетвори желанието на окръжните управители, но и строго им забрани обезоръжаванието на мохамеданците. След това, князът покани в конака си главния мюфтия от Пловдив и му представи телеграмите на окръжните си управители. Мюфтията прочете депешите и побледня. „Вие виждате тук, каза князът, какво се изисква от мене. Аз съм бил всякога благодарен от поведението на мохамеданските си поданици, та затова и запретих обезоръжаванието им. Ще злоупотребите ли доверието ми?” — „Господарю, отговори мюфтията, ний напълно се убедихме, че сте доброжелател на мохамеданците и затова Ви любиме като баща си. Докогато се намервате Вие в Източна Румелия, никой мохамеданец няма да потегли против Вас оръжието си.”

И мохамеданците одържаха славно думата си.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника