АТАНАС ТРИФОНОВ ИЛИЕВ – Спомени от Съединението

Атанас Трифонов Илиев Снимка от 1915 г. Фото - Иван Карастоянов

Атанас Трифонов Илиев Снимка от 1915 г. Фото – Иван Карастоянов

АТАНАС ТРИФОНОВ ИЛИЕВ (1852, Стара Загора – 1927. Стара Загора) — книжовник и общественик. Учи в Стара Загора, Пловдив и Табор (Чехия) и завършва славянска филология в Прага. След Освобождението заема различни административни постове в Източна Румелия, и е привърженик на Народната (съединистка) партия. По-късно е учител в София (1888—1892), директор на Старозагорската девическа гимназия (1892—1900; 1903—1906), член на Висшия учебен съвет при Министерството на народното просвещение (1895—1900), началник на училищния отдел при Българската екзархия в Цариград (1900—1903). Сътрудничи на редица списания и вестници — „Деница”, „Наука”, „Надежда”, „Земеделец”. Действителен член е на БАН.

Съединението го заварва на поста окръжен управител на Стара Загора (1884—1885). В своите интересни и богати спомени той разказва и за това събитие. Предлаганата част се отнася до провъзгласяване на Съединението в Стара Загора — Ат. Илиев. Спомени. С., 1926, с. 260-267.

Още на другия ден от завръщането ми в града, бях посетен: от Ивана Стоянович, мой бивш ученик в IV-и клас на старозагорското главно училище 1874/5 учебна година и от другаря му, едно твърде младо още момче, Никола Генадиев. Разговорът се въртеше все около злободневните въпроси. Ив. Стоянович по едно време доста се разгорещи и започна:

—        Ние ще направим съединението. Хиляда души голямоконарци имаме приготвени да дойдат в Пловдив и да го провъзгласят. Кръстевич ще бъде изпратен дето тряба.

Тази самоувереност у моя гост ми се представи като обикновените закани на опозиционните вестници „Южна България” и „Борба”, които със своите подстрекателства предизвикват само разни скандали, кражби на пушки, викания: долу Румелия! и пр. И аз му отговорих:

—        Нищо не можете сериозно извърши с вашите голямоконарци и чирпанци. С тях лесно ще се разправи войската и жандармерията. Струва ми се, че приложих за потвърждение на мисълта си думите на Лев Толстой, че в XIX-ия век революция не може да се прави, докато има организувана военна сила. Разделих се с гостите си приятелски, като останах с убеждението, че това са само едни думи, каквито от дълго време бях навикнал да чета и слушам.

Щом се прибрах в града, побързах да започна печатането на доклада си. За добра чест печатницата на „Знание” бе свободна. Реденето вървеше много бързо.

Първите дни на месец септемврий не бяха наистина по-спокойни. На 3 септемврий дойде шифрована телеграма от главния секретар със съдържание:

„Иван Стоянович, по повод на станалите избори за двама главни съветници, съобщава тука, че 25 села се отказали да гласоподават, защото не искали вече да видят и белег от учреждения, напомващи съществувание Румелия. Противили се на властите, неплащали данъци, очаквало се общо въстание и смущение. Изпитайте, има ли нещо подобно и телеграфирайте. Начов”

Отговори му се на 4 с. м., че в изборите за главни съветници в Старозагорската околия негласували няколко села, ала не по повод на посочените причини, но поради вършидба и по отсъствие на избирателите, които отишли на Чирпанския панаир. За противяне на властта, неплащане данъци, въстание, смущение, ни дума не е ставало.

На 4 септемврий друга подобна телеграма:

— Офицер Паница , и Стоянович се намират в Чирпан, види се, с цел за да предизвикат някои смущения. Разпоредете да се следят действията им. Начов.

Разумява се, разпоредба се направи. На 5 септемврий генерал Дригалски телеграфира на старозагорския дружинен командир, капитан П. Стоянов да тури на мое разположение цяла дружина в пълен боен поредък, а главният секретар ми заповяда с телеграма: „Щом пристигне войската в Чирпан, разпоредете да се преведе Паница от Чирпан в Стара Загора, ако намерите, че е неудобно държането му в Чирпан. Начов.”

В същия ден се известихме, че капитан Паница вечерта на 4 с. м. събрал около 50 души въоръжени с цел да провъзгласят на 5 с. м. през нощта съединението. Съобщено това на генерал Дригалски, той телеграфира на жандармерийския командир поручик Ненов, да отиде незабавно в Чирпан и се постарае да успокои духовете, а на дружинния командир капитан Стоянов:

„Ако размирници откажат да предадат оръжието си и да се разпръснат, откак ги поканите три пъти, ще ги нападнете и разпръснете № 132. Генерал фон Дригалски”. Разпоредба в тази смисъл се направи от дружинния командир и от жандармерийския. Всички „размирници” заедно с капитан Паница бяха арестувани по къщи и другаде, дето се намериха.

Тъй се премина в голяма тревога денят 5 септемврий. Нощта тъй също не обещаваше да бъде по-спокойна. Вечерта към 9— 10 часа дойде телеграма от главния секретар за ограничение смутовете, които някои размирни хора се готвели да правят. След нея към 11 — 12 часа през нощта пристигна частна от д-р Г. Хаканов, директор на общите сгради, със съдържание, което бе симптоматично за преживелите моменти. Именно, той ми съобщава, че пловдивския префект П. Димитров бил арестуван в с. Голямо Конаре, дето отишел заедно със секретаря на руското генерално консулство Игелстром да успокоява смутителите на реда в това село. Д-р Хаканов при това изрично ми казва, да се не остават чирпанци да отиват в Пловдив. Най-после след полунощ към два часа ми се донесе и третя окръжна телеграма от председателя на Постоянния комитет със следното съдържание: — „Знаете, че частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре, произведени по партизански и долни мотиви. Средствата и следствията на туй движение могат да бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Руското консулство не одобрява движението. Управляващият Игелстром замина за Г. Конаре за да убеди населението, че всяко движение в настояще време е безполезно. Съденствувайте за съхранение на порядъка и тишината. Председател. Гешов.”

След това последва дълго затишие, което красноречиво говори за мене, че нещо сериозно ще тряба да е станало в Пловдив. Най-после призори бях освободен от тази неизвестност със следната телеграма, донесена ми от самия станционен началник, Киров:

— Стара Загора. Префекту. Провъзгласете съединението, уведомете Паница, запазете тишината, с главата си отговаряте. Съобщете на Паница да тръгва тутакси за Пловдив. За временното правителство: 3. Стоянов.

И тъй осъмваме с 6 септемврий. Телеграмата от 3. Стоянов стои постоянно пред очите ми. В нея думата Съединение, както винаги, магично ми подействува. Почувствувах известна радост, че тъй лесно, без особени състресения, то е на път да стане и че аз се удостоявам официално да го провъзглася в Стара Загора. Думите „с главата си отговаряте” за мене бяха нещо като украса на слога. Ала от друга страна имах право и да се боя да не бъде това една измама и уловка, чрез която да се хвърли в някое премеждие поверения ми окръг. Казването на Ив. Стоянович преди няколко дни за 1000-та конарци, които щели да дойдат в Пловдив, за да направят съединението, както и вестта на д-р Хаканов за пленение на пловдивския префект в Голямо Конаре и за страх от чирпанци — всичко това сега добре се комбинуваше с последната телеграма на 3. Стоянов и говореше в полза на някакъв вече свършен факт в Пловдив. Тъмна ми беше само решаващата роля на войската и жандармерията в столицата на областта. Дали не става там в този час някоя кръвопролитна междуособица, която да докара една турска окупация, а след това вече може би и турските гарнизони в Стара планина завинаги да се настанят?! Тъй мрачно настроен пратих да се повикат у дома най-напред дружинният командир капитан П. Стоянов и председателят на окръжния съд Алек. Каназирски, с които да разменя мисли по сериозното положение, в което се озовахме. Те не се забавиха да дойдат. След кратък разговор с тях аз поисках да ме придружи капитан Стоянов до телеграфопощенската станция, за да попитаме по телеграфа, как стоят работите в Пловдив. Станцията по моя по-ранна разпоредба се пазеше от двама стражари, за да не може никой друг, освен нас двама, да влазя.

Началникът на станцията, Киров, ми даде път и аз започнах да говоря на 3. Стоянов, който се яви на апарата в Пловдив:

—        Заклевам ви във всичко свето българско, право да ми кажете, как стои делото по съединението. Не ще ли да се хвърли страната в някоя пропаст? Какво става с главния управител? Как се гледа то от представителите на силите, а особено руският в Пловдив? На тези запитвания ми се даде следния отговор:

—        Работата е в ред. Всички представители на силите признаха съединението с изключение на английския, който още не е получил наставления от правителството си. Главният управител се намира в безопасност. Тука всичкият народ без разлика на партии ликува и се весели. Домовете окичени с триколори. В тази минута слушам да се вика: ура! Войска и жандармерия със своите началници, майорите Николаев, Филов, Муткуров и др., са за съединението и тържествуват. Побързайте да направите от ваша страна нужното. Съобщете всичко незабавно на Паница, за да потегли за Пловдив.

След този разговор, за мене вече беше ясно кой фактор е играл главната роля за благополучния край на делото в Пловдив. Войската щом се е обявила в негова полза, то е свършено. Капитан Стоянов разбра тъй също напълно положението. Веднага у него се забележи една възбуда, която се явява на военен при звука на тръбата за тревога. Той изведнаж стана сериозен, лицето му прие един строг вид, като да се готви за бой с неприятел. Аз го запитах:

—        Е, какво ще кажете, готови ли сме да разваляме съединението като потеглим с нашата войска към Пловдив и вдигнеме знамето на междуособицата, или ще приемем свършения факт и ще се покоряваме на временното правителство?

—        Кой българин, отговори той, може да се обяви против съединението на Румелия с княжеството? Не е ли било това наша заветна мечта? Не е ли Сан-Стефанска България нашият идеал? Няма да се делим и ще вървим и ние там, дето ни вика дългът, па каквото ще да става.

—        Като е тъй, казах му аз, взимайте мерки и се гответе за важните действия, които може би скоро да настанат.

Аз телеграфирах в Чирпан за изпълнение поръчката на 3. Стоянов. Като се завърнах у дома, заварих няколко близки приятели да ме чакат. Разпоредих се най-напред да се повикат д-р Стояновнч и Хр. Д. Ваклидов. Последният, като не знаеше, какъв развой беха взели работите, дойде пребледнял и много уплашен. Той може би мислеше, че ще бъде арестуван, като подбудител на смутове. Аз го успокоих, като изложих накъсо, какво е станало в Пловдив и приложих, че ще тряба н ние да се присъединим към всенародно желаното дело, сега станало вече свършен факт. Размениха се мисли, по кой начин да се приготвят всички граждани за да излезне с исканото благоразумие прогласяване съединението. Реши се да се съберат по-напред в префектурата някои по-видни граждани от двете партии и тъй постепенно да става съобщението.

Около 10 часа това събрание стана в моя кабинет. Изтъкнах преди всичко, колко е важен моментът, който преживяваме. и какво хладнокръвие и благоразумие са потребни, за да се изкара на добър край вече започнатото свето дело. Обърнах вниманието на събраните, че сега вече никой не бива да се счита от тази или онази партия, но че всички тряба да се сплотим около временното правителство, като се чувствуваме само българи. За да се постигне това, тряба всички да си дадем ръка, за да действуваме задружно и да прогласим помежду си братството. И подобни все в тази посока съвети и наставления се изказваха от мене и от други граждани. Прие се да се направи прогласата след обяд в два часа, като се извести на всички граждани, чрез глашатай, да се притекат в този час на площад „Богориди” срещу градския дом, сега градска градина „Богориди”. Между това пристигна и телеграмата за съставяне временното правителство.

След обед беше се събрал на площад „Богориди” многоброен народ. Придружен от дружиния командир, секретар-началннка, кмета, председателя на съда и други чиновници, аз застанах по средата и с глас, колкото можах висок, обявих горе-долу следното на събраното множество:

— В столицата на областта народът и войската в името на Негово Височество българския княз Александра са прогласили съединението на Южна България с княжеството. Hиe, старозагорци, които винаги сме жедували да постигнем този идеал на всички българи, няма освен на драго сърце да се присъединим към направеното и всякак да подкрепим временното правителство ,което е съставено от тези лица: председател д-р Странски, подпредседател д-р Чомаков, членове: майор Николаев, майор Филов, майор Муткуров, капитан Райчо, Як. Груев, К. Пеев, д-р Г. Янколов, 3. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Прочее в името на Негово Височество българския княз и от страна на временното правителство прогласявам съединението на нашата област с княжеството. Обявявам на всички, че нарушителите на тишината строго ще се наказват. Особено сме длъжни да пазим, косъм да не подне от турското или европейско население, за да покажем, че сме достойни за по-голямата свобода, за пълното обединение на двете Българин.

Още същия ден пристигнаха телеграми, от които с една се съобщаваше, че се обявява военно положение от Временното правителство ,а с друга, че се назначава за главнокомандуващ на всичката действуваща войска майор Николаев. В същия ден с друга телеграма се викат всички резервисти от 18 до 40 години след 48 часа от залепване прокламацията на Временното правителство да се намерят в команданското управление на своята дружина с въоръжението и облеклото си. Все от 6 септемврий се получи възвание от Централното опълч. дружество в Пловдив до всички опълченци да се притекат „бърже и спретнато”, както през 1877 и 1878 г. за светото дело — освобождението. Всички тези разпоредби силно разтревожиха българското население в Стара Загора, още несъвзело се от последното изгаряне на града и разположено тъй близко до турската граница, отдето най-лесно могат да се прехвърлят турските пълчища. Ала всички резервисти без роптане на другия още ден 7 септемврий, бързаха да се отзоват на прокламацията и се стичаха в команданството. Годините точно не си знаяха и между тях имаше от града и селата и по-стари от 40 год., дори и от 50 год. Настроението бе твърде войнствено. Всеки усещаше, че дълг отечествен го зове и беше готов да върви, където го поведеха.

На 7 септемврий с постановление № 1, по заповед от Временното правителство, назначих няколко комисии, които ще са длъжни да реквизуват и доставят на войската: 1) коне, 2) лопати, ломове и др. 3) хляб, сухари, брашно; 4) кола за превоз; 5) шивашки машини и др. Последнята от тези комисии, в които влизаха най-заможни граждани, имаше за своя задача да събира военни помощи в пари, храна, дрехи и други потреби за семействата на бедните войници.

В същия ден ми се съобщи, че княз Александър на другия ден пристига в областта, за да поеме управлението. Депутация от д-р Янколов и К. х. Калчов бе изпратена да го придружава от В. Търново до Пловдив. На 8 септемврий след пладне князът щеше да мине Шипченския проход на Стара планина. Като префект на окръга, отдето първи път той стъпя в областта, аз бях длъжен да се намеря при посрещането му и затова се отправих навреме за Шипка. Там на бърза ръка се уреди каквото можеше за срещата на новия държавен глава. Около 5 часа той стигна заедно с министър-председателя П. Каравелов, председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, областната депутация и други по-незначителни лица от северна България. При влизане в Шипка стана срещата, сърдечна и искрена, от събрания народ. Княз Александър бе облечен скромно. П. Каравелов пък съвсем небрежно и просто. Селяни и граждани се надваряха, кой по-напред да стисне ръката на единия и другия. Въодушевението бе на своя връх. Князът правеше впечатление на някой председател на република, Швейцарска или Американска, а не на монарх, ако и конституционен. Аз му рапортувах, че всичко в окръга отива благополучно, че той се посреща от всичкото население като любим държавен вожд и пр. След като разменихме мисли по състоянието на окръга, министър-председателят П. Каравелов, ме отпустна по-скоро да се повърна в Стара Загора, дето ме чакаха неотложни работи. Тъй стана първата среща на новия държавен глава в южна България.

На 9 септемврий княз Александър издаде в Пловдив три указа. С първия назначаваше: д-р Странски за княжески комисар с помощници П. Р. Славейков и Як. Груев. С втория си указ утвърдяваше „всички длъжностни лица, действуващи в южна България, правителствени, окръжни и общински” в длъжностите им. А с третия провъзгласяваше областта южна България във военно положение. От този ден още повече се усили трескавата дейност по взимане всички мерки за снабдяване войската с нужните припаси. Оставаха се в разпоредба на команданството всички коне, волове, биволи или добитък, който служи за превоз, каруци и коли. Голяма спънка в пазене тишината се усети с изпращане всички жандарми на турската граница. Затова стъкмиха се набързо градски и селски стражи за пазене реда под надзора на кметовете и техните помощници. Свикваха се граждани по-заможни, за да им се внуши да правят жертви в събиране някои нужни дрехи за войската, която замина за границата, в подарък на тютюн от тютюнджийския еснаф и пр. Някои от разпоредбите, които вземах, ставаха по заповед на княжеския комисар, а други — по собствена инициатива. Първите няколко дни нямаше и ноще почивка. За да поддържам бдението си, аз четех между другото и преведения от Ив. Ев. Гешов от френски роман на Виктор Хюго, „Деветдесет и втора година”.

На 22 септемврий посрещнах в Стара Загора първия редовно сформиран Търновски пеши полк с неговия новоназначен млад и енергичен командир, капитан Никифоров, който се установи на квартира у Ив. Черепов. Със своята интелигентност, с бързите си разпоредби той ми направи отлично впечатление. Войската му бе добре облечена, дисциплинувана и изгледваше готова да защити отечеството от неприятеля. Всичкото офицерство в полка бе младо и зелено, ала вдъхваше доверие с голямото си въодушевление.

Между това този месец продължаваше да тече бавно и всеки ден ни носеше ту надежда, ту разочарование. На 24 септемврий се получи телеграма от княжеския комисар, че султанът признал по начало съединението. Страхът от турско нахлуване като да изчезна. Тази блага вест излизаше от изпратените в Цариград двама наши делегати Ив. X. Петров и д-р С. Чомаков.

Другата депутация, изпратена от княжеството на 18 септември начело с търновския митрополит, изпитания патриот Климент, тъй също съобщаваше, че била приета благосклонно от руския император Александър III в Копенхаген.

Самият факт, че се изпраща депутация в Русия даваше всекому да разбере, колко се е считало от отгозорните фактори за меродавно решението, което имаше да вземе по въпроса за съединението нашата освободителка. От само себе следваше, колко предпазливо трябваше да бъде нашето отнасяне към великата държава, която създаде България с кръвта на толкова свои синове. Ала дейците по съединението бяха станали много самонадеяни и безтактични. Двама от тях, 3. Стоянов и Д. Ризов, на 28 септември започнаха да издават в. „Самозащита”, която напомняше „Борба” в румелийско време. В него се нападаше Русия и изобщо не се взимаха под внимание деликатното положение, което прекарваше отечеството и премеждието, което би го сполетяло. Княжеският комисар, като съзна, че е несвоевременно да се издава такъв вестник, спря го веднага с приказ от 29 септември.

В Архива на възраждането (т. II, стра. 355) срещаме обнародвано едно частно писмо от Ст. Заимов, тогава Шуменски окръжен управител, до редактора на в. „Самозащита”. В него поборникът заточеник и историк на революционните действия в „Миналото” 7 като поздравя редакторите с новото им начинание, изказва и следните мисли:

— Съединението е „чиста самоковска работа”, но че то се нуждае от поддържката на „дяда. Ивана” чини ми се, че е чиста правда. Ето защо срещу дяда Ивана тряба да се държи един по-коконски е з и к, отколкото езикът на „Самозащита”.

В. „Самозащита” се разпространи навсъде в областта. Той направи най-лошо впечатление на всички, които разбираха сериозността на положението, а не бяха при това по-малко патриоти от дейците, конто искат да присвоят всичката заслуга за прогласяване съединението на себе си. С не по-малко негодование се посрещна вестникът между мнозинството от гражданите в Стара Загора, на които русофилските чувства бяха дълбоко вкоренени. Те преди осем години още видяха всред ужаса от турско клане да се спасяват чрез победоносното руско войнство. Те не бяха забравили бежанството си, когато в тясната ивица свободна земя намериха спасение от огън и сеч на Сюлейманпашовите пълчища и помощ от окупационните руски войски. Те видяха с очите си огромните жертви, които се даваха от братята руси, за да се мине Балкана и повторно да се освободи родния им град, та да се завърнат на своите пепелища.

Към края на септемврий беше дошел в Стара Загора, да изучава охраната на местността, капитан В. Велчев, началник на щаба на Източната армия, която се намираше в Търново Сеймен8 под командата на майор Николаев. В къщата на Ст. Танев, негов вуйчо, го бехме заобиколили и отрупали с въпроси върху възможната съпротива от наша страна на турците, в случай че се решат да насилят границата ни и поискат да завземат страната. Като ни поразправи, как ще се задържи неприятелят на първите ни позиции, на вторите и пр. спре се най-после на това, че нашата главна съпротива, ако стане нужда, ще бъде в Стара планина, дето добре можем да се укрепим. „Там сме, каза той, неуязвими и можем да се държим дълго време, докато дипломацията се произнесе”, (разумява се, в наша полза). Тази надежда, с която трябаше да се утешава Южна България, веднага ми напомни плана на полковник Кесяков, изложен пред събранието в къщата на Руска Миркович в Сливен през 1878 г., когато се готвеше въоръжената съпротива на южнобългарското население чрез гимнастическите дружества. Ала все пак капитан Велчев ни уверяваше, че работата ще се свърши по мирен начин.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника