Създаване и дейност на БТЦРК за Съединението 1885 г.

К в Пловдив.

Но защо именно Български таен централен революционен комитет е с програма и устав, които почти дословно повтарят предосвобожденския БРЦК и неговите програмни документи?

Най-големият обществен авторитет, върху който се опирал З. Стоянов в Пловдив, не било неговото място в обществения и политическия живот на областта, неговите материални средства, дори не и неговите журналистически качества (тях той щял да прояви след това и най-ярко във в. „Борба”), а участието му в националноосвободителните и революционните борби. И той се гордеел и широко декларирал именно участието си в революционната, освободителна борба, изтъквал се като другар на Бенковски и Каблешков, бил всепризнат биограф на В. Левски, на Христо Ботев, готвел се да събере публицистичното и писателско наследство и да пише биография на „знаменитий списател Л. Каравелов”. Издал е вече том първи на „Записки по българските въстания”. Неговите другари също били бивши съратници на В. Левски, участници в Априлското въстание, опълченци.

Наред с това З. Стоянов използвал пълноценно богатите националнореволюционни традиции, за да привлече към движението и към комитета всичко патриотично, честно, революционно. Той не се плашел дори да противопостави Северна и Южна България, изтъквайки по-българския характер и революционните традиции на последната с оглед да подбуди благородни и патриотични чувства. „Ами каква ироническа фаталност! – пише той във в. „Борба” през май. – Тракия родила Раковски, Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Каблешков, Георги Икономов, Георги Апостолов и пр., а готовановската Северна България, освен че е попила тяхната кръв, ами днес се и гордее с праха им като напук на техните тракийски братя. А никому не дохожда на ума да надникне под мъгливия Балкан и да каже: „Бей, какъв глас се чува откъм Генджаа” (затвора, ареста в Пловдив – б. м., Д. Д.) .

По това време 3. Стоянов се разграничавал ярко от двете съществуващи партии в областта – Народната (съединистка) и Либералната (казионна). В отговор на една дописка от Стара Загора той отговаря: „Ние ще да повторим пак, че нямаме нищо общо с ни една от двете партии. Тъй като нашата цел не е да имаме болшинство в камара, но да разрушим тази камара издъно.”

Като съзнавал, че подетото съединистко движение в момента не може да получи подкрепа и социална база и в двете партии, той заявява по-нататък: „Ние приемаме под знамето си всекиго, който ни съчувствува, който се въодушевява от същите идеи. Още повече ние би паднали на колене и пред самите директори, ако те склоняха Г. Кръстевич да си впрегне една прекрасна нощ колата, да осъмне на Вакарел и оттам да депешира на своя господар: „Не може вече, падишахът! Българите станали комити!” О, тогава г. Кръстевич щеше да бъде велик, а директорите му – истински съединисти.”

Реална политическа и социална база на съединистката програма и движение З. Стоянов и другарите му намерили сред бившите поборници и опълченци, които не само се въодушевявали от идеята за националното единство, но и до голяма степен били разочаровани от политиката на двете партии, от мястото си в социалната структура и управлението на областта. Малко по-късно във в. „Борба”, като се връща на същия въпрос – за принадлежността си към една от двете партии, той заявява: „Да принадлежиме на подобни партии, партии без принципи и без идея, партии, на които знамето се развява от височината на чифлици и високи къщи, това е за нас позорно, подобно поведение е цял скандал… Ние принадлежим от партията на ония, които са слаби, които са полуубити от обществените съдбини, които са гонени и унижени, които ритат своите тирани, които не казват не му е времето (к. – З. С.), когато ги шибат по напуканите пети, които гледат на световните работи с просто око, с око прогресивно.” От друга страна, отговаряйки на обвиненията, че той и групата около него се борят за власт, кокал и партизанство, пише дословно: „Каква облага чакаме ние от партизанството? Ще съставим директорат ли? Че имаме ли ния тоя сурат? Не е ли това смешно? Тогава другарите ни в частния съвет и в Постоянния комитет трябва да бъдат: Чардафон Велики, Стойо от Чирпан, Стоянович Анжелото, отец Зографски и др.”

Именно поради тия причини и съзнавайки ясно, че борбата за осъществяване на народното единство е пряко продължение на националнореволюционното движение, 3. Стоянов стига до идеята за създаване на Български таен централен революционен комитет. Пак по тези причини се приемат програмните документи на БРЦК, създава се организация напълно по подобие на Вътрешната революционна организация, основана от Апостола В. Левски.

Въпреки голямото сходство едно по-внимателно вглеждане в новата програма и устав показва, че на места са внесени малки, но съществени поправки с оглед на новите условия. Така например в чл. 7 на програмата, където към враговете на българския народ се причисляват и чорбаджиите, е прибавено едно ново изречение: „Ще преследваме ние така също и ония гладни за власт държавници и държавни мъже, които посягат на народната ни свобода по какъвто и да е начин.” Прибавка има и към чл. 8: „Комитетът не въстава против народите, които и да би те, но против техните правителства, които се стремят да поробят части от нашето отечество.”

Ако с първата прибавка се визират водачите на партиите в Източна Румелия и Княжеството, то чрез втората ясно се обосновава целта на новата революционна борба – освобождението и обединението на всички българи, оставени по силата на Берлинския договор под чуждо робство. Това е вече главна и актуална задача на БТЦРК, едно доразвитие на идеята, възприета още през март – да се създаде „Тайний комитет за обединението на България”. Подобни добавки, макар и минимални, са нанесени и в устава. В чл. 2, където се обосновава съставът на Централния и на местните комитети, се казва: „Както Българский Централен революционен и всеки частен комитет се съставляват от некомпрометирани пред българския народ българе, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица.” Актуален е и чл. 49: „Ако някой от членовете на комитета се присъедини към кой и да е узурпатор, вътрешен или външен, който се стреми за похищението на българската свобода, ще се накаже със смърт.”  Същевременно от стария устав са отпаднали отделни дребни пасажи и е направена несъществена редакция .

Следователно под ръководството на 3. Стоянов през април 1885 г. в Пловдив на основата на съществуващия Таен българо-македонски комитет бил създаден БТЦРК. Именно поради това в състава на комитета не били направени почти никакви промени – 3. Стоянов отново е председател, Ив. Андонов – секретар, Т. Гатев – касиер, и членове – Петър Зографски, Т. Карайовев, Спас Турчев, Ганьо Атанасов, Иван Стоянович и Спиро Костов. По същество обаче това била една нова, по-широка революционна организация, тъй като в програмата и задачите й органически бил залегнал въпросът за борбата и помощта на освобождението на Македония – цел на предишния комитет, но сега вече тази цел била разширена и се отнасяла и за всички български земи, оставени под робство. От този момент съединението или „сливането” на Източна Румелия с Княжеството станало съставна, а по-късно се превърнало и в първостепенна задача за новата комитетска организация.

В териториален аспект организацията се изграждала главно в Източна Румелия, но съгласно програмата и устава нямало ограничения. Нещо повече, давала се възможност клонове на организацията да се основават навсякъде, където има „българе – родолюбци” и лица, готови за борба и саможертва. Тази широка платформа, както и революционният и действен характер на създадения в Пловдив БТЦРК през месец април били основата за следващото преустройство и изграждане на общобългарска революционна организация – през юли 1885 г., извършено в Дермендере, за което именно пише З. Стоянов.

Новосъздадената организация се нуждаела от свой печатен орган. Ето защо на 6 май 1885 г. комитетските членове З. Стоянов, Т. Гатев, Сп. Турчев, Ив. Андонов заедно с още няколко пловдивски граждани – явно посветени в комитетското дело като Хр. Благоев, А. Касабов, Д. Свещаров и др., сложили основите на в. „Борба”. Всички те изхождали от обстоятелството, че „съществуващите в Румелия партии спекулират с народните интереси и доверието на народа във всяко отношение, било с действие, било с печата, дойдохме до съгласие, че е необходимо щото да се издава един чисто народен вестник, който да разкрие от никого досега нетрогнати въпроси” .

В по-конкретен план отново се поставят общонационалните цели на борбата – съдържание и смисъл на създадения БТЦРК: „Строгото бранение на българските интереси там, дето живеят българи.” Взема се по-определена позиция и спрямо политиката на партиите, но вече и на тия в Княжеството: „От съществуващите в двете Българин партии ний ще подадем ръка на оная, която защитава чисто народните интереси.” В случая комитетските дейци и особено 3. Стоянов дават отговор и на въпроса за отношението си към Либералната партия в Княжеството начело с П. Каравелов, П. Славейкови др., с които доскоро са подържали най-тесни връзки, а сега с оглед на твърдата им политика за запазване на спокойствие, на недопускане преминаването на чети за Македония и пр. са упреквани от различни среди, особено от тези на бившите поборници и опълченци .

В учредителния протокол за създаване на вестника се изтъква и социалният статус на учредителите – т.е. на участниците в комитетската организация: „Ние сме хора от долна ръка, не разполагаме с тайни и явни фондове, за това разчитаме само на пожертвувания от нашите приятели.”

Това, че средствата за издаването на вестника ще се събират от „всички наши съмишленици” – т.е. предимно комитетски членове, дава може би основание наред с председателя З. Стоянов като редактор и издател да бъде поставен Т. Гатев – касиер на БТЦРК. Това е още едно доказателство, че вестникът бил орган на новата революционна организация, като „редакторите ще пишат безплатно”. Първоначално било замислено (вероятно само от З. Стоянов) вестникът да излиза под името „Защита”, но в духа на комитетската програма, на характера и целите на организацията, която представя, то било заменено с „Борба” . Това очевидно е станало по внушение на останалите учредители, комитетски членове, тъй като малко по-късно – през септември, З. Стоянов отново се върнал с малко изменение към издаването на вестник с подобно име – „Самозащита”. Вестникът не само бил замислен, но и станал най-действен пропаганден орган на БТЦРК за извършване на назряващото съединение. По повод на подкана на Н. Обретенов да се завърне в Русе и да се заеме с издаването на съчиненията на Л. Каравелов 3. Стоянов отговаря на 20 юни 1885 г.: „Ако от тук ме изгонят, ще я издавам („Борба” – б. м., Д. Д.) в Русчук. Тук аз я почнах, защото й времето, защото не мога да оставя Румелия като кокошка и си дойда в България.”

На страниците на в. „Борба” се обосновавали целите на борбата, изтъквали се средствата, печелели се народните маси, политически се громели противниците на съединисткото движение и, на първо място – снет бил ореолът на главния управител Гаврил Кръстевич като много заслужил деец по църковнонационалната борба, като българин и патриот. Но главното, което трябва да изтъкнем, е, че вестникът със своя тон, призиви и насоки влияел за разрастването и укрепването на цялата революционна организация – в центъра Пловдив и по места. „Издаваният от 3. Стоянов в. „Борба” – пише в спомените си подпредседателят на Голямоконарския революционен комитет П. Шилев, – който атакуваше много силно тогавашното правителство, се четеше с голяма охота от населението и прокарваните чрез него идеи просто се поглъщаха от четците и слушателите… Огнените статии на в. „Борба” – заключава П. Шилев – наелектризирваха борците и ги правеха нетърпеливи.”

Освен в. „Борба” тласък за разрастването на комитетската организация в Източна Румелия дали и специалните организационни мерки на Централния комитет в Пловдив и особено на проведените от него или инцидентно възникнали съединистки акции в областта.

Първата акция, която БТЦРК в Пловдив предприел, била да се използва празнуването на 1000-годишнината от смъртта на св. Методий, а по-късно през май – и на празника на двамата славянски първоучители – 11 май. Особена подготовка за това била направена от членовете на опълченското дружество, в мнозинството си дейци на революционния комитет в Сливен. Още в доклад на сливенския префект от 7 май 1885 г. до главния секретар на областта се изтъквало, че подбудители за това са опълченците Д. Куртев и Атанас Попиванов, а причината е, че „те били получили инструкция от един известен кружок в Пловдив (БТЦРК – б. м., Д. Д.), за да действуват така” . При това опълченското дружество възнамерявало да направи политическа демонстрация „като шествие из града с развито и неприпознато знаме и с военната музика до манастира св. Петка, гдето щяло да стане водосвет не за тьржествений празник, а в памет на това знаме, подарено през 1877 г. от не знам какво Самарско общество и сетне след обяд, даден в чест на българския княз, да му се отправи телеграма за съединението и пр.” .

Властта забранила на всички служители да вземат участие в демонстрацията и предприела мерки да осуети политическия й характер . Председателят на опълченското дружество Д. Куртев бил повикан от префекта и въпреки всички увещания и заповеди заявил, че демонстрацията ще стане, а ако се намеси полицията, това ще улесни организаторите й – така ще се намерят причини да се упрекне още повече правителството . Макар и ограничена, тя наистина се осъществила мимо мерките на властта .

По този повод самият Д. Куртев свидетелства, че „по насърчението на Захария Стоянов бяха организирани както в Сливен, така и в Ямбол, Карнобат и Айтос комитети по съединението. В тези комитети влизаха най-добрите сили и най-добрите патриоти” .

Тъй като властите разбирали добре, че чрез легално действащото опълченско дружество се осъществява комитетска дейност, предприели мерки за разпускането му. „Унищожението му ми се вижда толкоз повече необходимо – пише в доклад от 15 май 1885 г. сливенският префект, – защото то е почнало да служи не на целта, с която бидоха съставени тия дружества, а на един известен в Пловдив кружок, целта на който е само да компрометира властите и да докара страната в анархия.”

На 11 май 1885 г. били проведени акции и в други градове на областта . Но съединистките демонстрации на 11 май били само репетиция за следващата голяма акция – честването на годишнината от гибелта на Хр. Ботев на 19 май 1885 г., още повече че тя съвпадала с обявеното от властта празнуване на рождения ден на султана. БТЦРК и лично З. Стоянов искали не само да се почете името и делото на големия поет и революционер, но и да се демонстрира пред властите, че влиянието на комитета сред патриотично настроените народни маси е особено силно. Още в началото на май З. Стоянов моли Никола Обретенов да намери брата на поета – Ст. Ботев: „Кажи му така: на 20 май, страшен празник.”  Делото било подето като напълно организирана, комитетска акция. „Революционният комитет на 17 май в тайното си заседание – пише Ив. Андонов – реши тържественото отпразнуване на Ботевия празник да стане на 19 май в църквата „Св. Георги” в Мараша, като се направят надлежните покани до пловдивските граждани.”

Сблъсъкът между БТЦРК и властите по отпразнуването на 19 май се изострил и от едно друго обстоятелство – точно по това време Илия Куртев издал своята прокламация за събиране на чети в помощ на Македония. На часа те били разпространени в Пловдив, Сливен и други места. В Карнобат възванието било раздавано на жителите лично от жандармерийския командир Хр. Векилов, вследствие на което последвала заповед за незабавното му арестуване .

Полицейският командир в Пловдив, който тълкувал прокламацията в смисъл, че „призовава населението (българско) да ся вдигне на оръжие против държавата” на 18 май – т.е. в навечерието на обявената акция за честване деня на Хр. Ботев, арестувал Илия Куртев. Заедно с него като „негови съучастници” били арестувани Тодор Гатев, Аргир Гаргов, Спиридон (Спирод) Костов, Спиро Стефанов и Яко Дамянов – все комитетски дейци, а двамата – Тодор Гатев и Спиро Костов, членове и на централното ръководство на БТЦРК в Пловдив .

Комитетът подел кампания в защита на арестуваните. В нея сега се включил и редакторът на в. „Южна България” Георги Бенев – вестник, атакуван от З. Стоянов в предшестващия период за конформистката му насока. В една притурка от 18 май „Южна България” обвинявал полицията в своеволия, нападал правителството и настоявал за незабавното освобождение на арестуваните . Чувствайки народните настроения, в тяхна защита се обявили и д-р Г. Странски, Калчо Калчев и Димитър Тончев – водачите на Либералната (казионна) партия; присъединили се и дейци като Андон Каблешков, Григор Караджов, Сл. Кесяков и др.

Главни ръководители и участници в демонстрацията по повод празника на Хр. Ботев и инициатори за освобождение на арестуваните били дейците от БТЦРК – З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович, поручик Ганьо Атанасов, П. Зографски, Спас Турчев и др.

Протичането на демонстрацията на 19 май 1885 г. в Пловдив – събирането в градината на квартал Мараша, озоваването на демонстрантите пред правителствения дом с искане за освобождение на арестуваните, избирането на четиричленна делегация и срещата по този въпрос с главния управител Гаврил Кръстевич и пр., е описана подробно . В случая за нас са по-важни резултатите и последствията – т.е. онова, което тая първа масова изява на БТЦРК дава за развитието на комитета и комитетското дело въобще в областта.

До 19 май правителството не знаело за съществането на БТЦРК и смятало дейността му за проява на малък кръг дейци около З. Стоянов – „известния кружок”. Поради това то подценявало неговата сила и влияние сред обществеността и народните маси. Демонстрацията разкрила не само възможностите му, но и симпатиите, с които народът се отнасял към неговите идеи и призиви. Поради това тогава били взети първите по-енергични мерки за противодействие: отчислени били от служба 15 активни участници в демонстрацията, между които на първо място 3. Стоянов – дотогавашен съдебен следовател; изключени били няколко ученици от Пловдивската гимназия; имало заповед за преследване и арестуване на заподозрени лица и в останалите градове и селища на областта; някои опълченски дружества били разтурени и пр. Ив. Андонов пише по този повод, че това „бе първият акт на беззакония, извършени от правителството на народната партия” .

Всичко това дало повод и за открита борба на БТЦРК срещу правителството и лично срещу главния управител Г. Кръстевич. На страниците на току-що появилия се в. „Борба” 3. Стоянов печата първото си „Отворено писмо до г. Главния управител Кръстевич, до неговия частен съвет и до всичките съучастници в насилията на 18, 19, 20-26 май” . Като изтъква патриотичните подбуди за демонстрацията и беззаконията на властите, З. Стоянов достига до главния извод: „След като извършихте безобразията на 18, 19 и пр. май, вие съкратихте срока на Източна Румелия, вие правите услуга неволна. Ако желаете, щото тая услуга да бъде окончателна, вие се не спирайте още, почнете да заточавате, бесете, насилвайте.”

Но не само в най-общ план, а и в конкретен смисъл събитията от 19-26 май довели до засилване на влиянието на БТЦРК, до неговото организационно доизграждане. Преди всичко част от уволнените и особено екстернираните от областта в Княжеството Илия Куртев, Димитър Куртев, Я. Бояджиев и др. от този момент се превърнали в истински организатори на комитета, в своего рода професионални революционери. З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и ред други, освободени от длъжност, сега с още по-голяма ревност се заели с комитетската дейност. Преследванията срещу Чардафон, Стоян Филипов, Васил Бабаков, Т. Гаврилов и други по повод разбиването на военния склад в Чирпан създали най-последователните вътрешни дейци по Съединението. По този начин БТЦРК имал вече плеяда революционни дейци, обидени и преследвани от властта, посветили се напълно и единствено на делото на Съединението.

Патриотичният характер на манифестацията за Ботевия празник за пръв път привлякъл към акциите на комитета и представители на опозиционната Либерална партия, и на обществени дейци като д-р Г. Странски, К. Калчев, Г. Бенев и др. Няма данни, че те още от този момент влизат в ръководството на БТЦРК, но това създало условия за привличането им само след месец-два и организационно в комитетското дело, и част от тях участвали като ярки политически фигури в акта от 6 септември 1885 г.

Следователно, ако искаме да направим най-обобщени изводи за резултатите от първата масова и организирана проява на БТЦРК – тази от 19 май 1885 г., следва да изтъкнем главно следните:

  1. Идеята за Съединението била мото и знаме на всички български обществени сили и на двете партии в Източна Румелия; различията се свеждали до времето и условията, в които следвало то да се осъществи. При тази обстановка акцията на БТЦРК от 19 май не само поставила на дневен ред въпроса за скорошното съединение „на двете Българин”, поляризирала общественото мнение около двете схващания – „за” или „не му е времето”, но преди всичко поставила началото на една политическа криза в Източна Румелия – криза, чрез която единствено може да си обясним и остротата на борбата в следващите месеци.
  2. Акцията от 19 май довела до активизирането и организационното укрепване на силите на БТЦРК в Пловдив и областта. От тайна, конспиративна и строго организаторска и пропагандна, дейността на БТЦРК се пренесла на улиците, сред масите, изразила се и чрез пряк сблъсък с властта. Това не само повишило авторитета на БТЦРК сред народа, но привлякло към неговите идеи и по-широките обществени слоеве в областта.
  3. Празненството за Хр. Ботев се сляло с акцията за освобождаване на дейците, свързани с въстанието в Македония. И това не било случайно. Наред с идеята за съединението БТЦРК не само съдействал за оказване помощ на борбата на македонските българи чрез оръжие, чети и пр., но приемал в програмата си и прокламирал в този етап и идеята за освобождението на Македония. Това усилвало симпатиите на членовете на съществуващите българо-македонски дружества към борбата на тракийските българи и утвърждавало убеждението в ръководните им дейци, че Пловдив, БТЦРК начело със З. Стоянов са центърът, в който се върши действена и революционна работа, от който може да се очаква и бъдеща подкрепа за решаване на общобългарския национален въпрос.

Ръководителите на БТЦРК и лично З. Стоянов извлекли и друг извод от майската демонстрация в Пловдив – те оценили значението й за сплотяване на народните маси за делото на съединението.

Ето защо следващата масова изява на БТЦРК – бузлуджанската от 20 юли 1885 г., била замислена и осъществена като повторение на пловдивската, но в по-широк мащаб и с по-определени и непосредствени цели – да се организират българите и от двете страни на Балкана, да се привлекат ударните сили на българското общество по това време – бившите поборници и опълченци, за предстоящата революция.

Събитията на легендарния връх на 20 и 21 юни 1885 г. са описани пространно в съществуващите мемоари и в исторически изследвания, та не е нужно да ги повтаряме . Все пак обаче е необходимо с оглед предмета на настоящото изложение да обърнем внимание на най-характерните моменти.

Идеята за масово празнуване на подвига на хаджидимитровци била по-раншна – през 1884 г. по същото време на Бузлуджа се озовали около 1500 души. Инициативата сега дошла от Казанлъшкото опълченско дружество, което за целта напечатало и разпространило и специално обявление .

БТЦРК моментално оценил възможностите чрез това народно тържество да се разшири съединисткото движение, да се мобилизират патриотичните сили от двете страни на Балкана. „Понеже на 20 юли – свидетелства Ив. Андонов – трябваше да се отпразнува денят на Хаджи-Димитровата чета на Бузлуджа, комитетът разпореди чрез своите органи в провинцията щото всички съзаклятници и опълченски дружества да вземат участие и да се явят на Бузлуджа със своите знамена. Подобно окръжно се изпрати и до всички опълченски дружества в Северна България.”

Наред с тази организация БТЦРК предприел и други мерки тържеството да се превърне в манифестация за съединението – поканени били майката на Хаджи Димитър и Райчо Николов – един от командирите и кумирите на опълченците; чрез Ив. Андонов било изпратено специално писмо-прокламация до стари бойни другари опълченци . Тук се стекли ученици, героите от чирпанското приключение, присъствали представители на в. „Борба” и „Македонский глас”, на „Периодическо списание” .

По време на празненството, на което викове „Да живее свободата и целокупна България”, „Да живее Съединението” и пр. цепели въздуха , „опълченците от Търново, Габрово, Трявна и Севлиево се оттеглиха настрана и в присъствието на опълченците от Източна Румелия и съзаклятниците от тайния революционен комитет се изнесе писмото на дядо Райчо за прочит” – т.е. проведено било по същество едно открито събрание с оглед на бъдещата съвместна борба за съединението и както се казва в прокламацията на Райчо Николов – „равно и освобождението на Македония” . „Посещението на Хаджи-Димитровия гроб и на неговите другари и онова на връх св. Никола – заключава Ив. Андонов – изново повдигна и наостри родолюбивите ни чувства към нова борба и подвизи, за благото на народа.”  До голяма степен можем да се съгласим с изводите на проф. Йоно Митев – автора на почти единственото цялостно изследване за Съединението, за значението и резултатите от бузлуджанските тържества. „Политическите демонстрации на Бузлуджа и Шипка – пише той – представлявали предел в подготвителната работа за Съединението. Тази подготвителна работа имала и една друга характерна страна – психологическата обработка на съзнанието на масите. Въпреки че в организационно отношение работата за осъществяване на Съединението далеч не била достатъчна и твърде ограничена, в съзнанието на масите вече бил извършен „преврат”. Съединението се възприемало от тях като първа национална задача.” (к. – Й. М.) .

Наистина в организационно отношение работата по осъществяване на Съединението не била на нужното ниво поради липсата на единно, общонародно ръководство на обединителното дело. Липсвал и ясен стратегически план за осъществяване на първо място на съединението на Източна Румелия с Княжеството и взаимовръзката на този въпрос с борбата за освобождението на Македония. Необходимо било да се намери и по-конкретен начин на взаимодействие и единство със съществуващите българо-македонски дружества в страната, двата главни центъра – София в лицето на дружество „Македонский глас”, и Русе – с Българо-македонския революционен комитет „Искра” . БТЦРК в Пловдив през всичкото време поддържал връзки и с двата комитета, независимо че между тях поотделно съществували различия и борби, а органите им – „Македонский глас” на Д. Ризов в София, и „Македонец” на Н. Живков в Русе, се нападали взаимно .

Екстернираните от Източна Румелия Ил. Куртев, Д. Куртев, Яко Бояджиев и др., озовали се в София, търсели подкрепа (средства) в ръководството на Либералната партия, но намерили естествена среда в редиците на съществуващото дружество „Македонский глас” начело с Ризов. „Като пристигнах тук – пише Ил. Куртев в писмо до 3. Стоянов от 3 юли 1885 г., – заедно с всички се видяхме и споразумяхме за нашите работи в Румелия с тукашните горгор-башии… Постоянно сме с Ризова, Петкова, както и Т. Иванова, председател на либералното бюро тук. Срещах се и се срещам с Каравелова, Радославова, Славейкова и пр., обаче пазя благоразумие – на стотях пет отговарям, разяснявам положението на работите у Румелия, планът и начинът на действията бъдущи за освобождението, които планове от Вас решени.”

Д. Ризов, Д. Петков и други членове на дружеството „Македонский глас” не само приели изгонените от Източна Румелия, но ги въвлекли и в своята комитетска дейност, посветили ги и за споразуменията си с емигриралия водач на Тимошкото въстание в Сърбия Н. Пашич . По-същественото обаче в случая е, че чрез Илия Куртев и особено чрез Димитър Куртев и някои други екстернирани от румелийските власти те на дело се убедили, че в Пловдив вече съществува организиран революционен център. Все по това време следвало да признаят наличието на третия – Русенския революционен комитет. Отчуждени след приключването с четата на Калмиков с П. Каравелов и правителството – пункт, по който между двата комитета преди имало различие, както и по характера и насоките на революционната дейност, те сега не само потърсили, но и обявили на всеослушание съществуването и мястото на русенския комитет „Искра” в общобългарската политическа организация. На 20 юни 1885 г. в. „Македонец” официално обявил, че „дружеството „Македонский глас” в София се съгласява занапред да действа задружно с „Искра” и че „Искра” остава и занапред централен административен комитет, освен който има още два – южен и западен” .

От признаването на съществуването и дейността на три централни комитета (със свои клонове и организация) – Южен (очевидно БТЦРК в Пловдив начело със З. Стоянов), Западен (София – дружество „Македонский глас” начело с Д. Ризов) и Русенски („Искра” воглаве с К. Паница) до обединението на техните усилия в общото дело, особено при създадените и съществуващи връзки, оставало да се направи само крачка. Назряващите събития в Южна България не само ускорили този процес, но дали и приоритет на съдадения вече революционен център в Пловдив.

Д. Ризов в качеството си на редактор на в. „Македонский глас” се озовал в Пловдив (задачата му била да се срещне с руския консул), а оттам и на Бузлуджа по повод обявената от пловдивския комитет акция, използвайки тържествата за хаджидимитровци.

Все по това време в Източна Румелия пристигнал по принуда, но под привидната форма на дългосрочен отпуск и капитан Паница. Сега именно се създали условия да се осъществи среща на председателите на трите комитета – Южния, Западния и Русенския.

Веднага след бузлуджанските тържества 3. Стоянов и Иван Андонов заминали за с. Дермендере, където летували семействата им. „На 25 юли 1885 г. – свидетелства Ив. Андонов – пристигнаха при нас Иван Стоянович, Димитър Ризов и кап. Паница. Последните двама предложиха услугите си да се предадат на работа изключително за съединението. Цели два дни обсъждахме всички въпроси за бъдещите действия по съединението. Те положиха клетва съгласно Устава.”

Безспорно наред с обсъждането на въпросите за предстоящото съединение най-важният резултат от тази среща било създаването на един обединен революционен комитет – под същото име, но включващ и централните комитети в София и Русе с цялата им комитетска мрежа. Д. Ризов и К. Паница участвали в него не просто като личности, а като организатори и председатели на тези два центъра. Тук те приели – вече убедени от собствения си опит и политическа прозорливост, че най-назряло и първостепенно от цялостния въпрос за осъществяване на общобългарското единство сега се явява съединението на „двете Българии” – Княжество България и Източна Румелия.

Ето защо 3. Стоянов, като обявява, че „тайният комитет за обединението на двете Българии” се съставил на 25 юли 1885 г. в с. Дермендере, начело на който застава като председател, изброява – пак не случайно, следния му състав: „Димитър Ризов, капитан Паница, Ив. П. Андонов и Иван Стоянович” .

Въпросът за борбата и освобождението на Македония – главна цел на софийския и русенския комитет, временно бил оставен на по-заден план предвид на по-тежките вътрешни и външнополитически условия. Ив. Андонов изрично пише по този повод: „След това се взема решение: от днес нататък се преустановява всяко действие по македонския въпрос, а се започва работа изключително за съединението предвид поведението и строгите мерки, които правителството начело с Петко Каравелов взема за преследване четите, които ще преминават за Македония.”  Очевидно такова решение могат да вземат хора, които са упълномощени с такива правомощия, които могат да внушат и изискват това и от организациите, които ръководят. И наистина само дни след срещата в Дермендере и създаването на обединения БТЦРК – на 3 август 1885 г., в. „Македонец” в Русе излиза със статия „Къде да се воюва” по-първо?”, като заявява, че преди всичко трябва да се освободи Източна Румелия, където „и там по турски бият, затварят, заточават най-добрите български синове, под същото турско обвинение, че са „комити”; това ще създаде по-добри условия за борбата за освобождението на Македония, защото при борбата срещу тиранското правителство в Тракия ще можем да вземем средства за Македония, като оръжие и пр., които сега Гаврилпашовото правителство възпира.”

И още нещо твърде важно било решено в сбирката в Дермендере – набелязани били политическите, стратегическите и организационните мерки за осъществяването на съединението, като се отчитали силите и възможностите на съществуващите до този момент три революционни организации. За това спомогнала и политическата опитност на Д. Ризов, военните знания и интелигентност на кап. К. Паница.

До този момент 3. Стоянов наред с политическата подготовка чрез в. „Борба” и масовите демонстрации поставял ударение върху дейността на комитетите по места за въоръжението и подготовката им за едно въоръжено въстание, което да свали директорите и главния управител Гаврил Кръстевич. На 30 юни в писмо до Ил. Куртев в София пой пише: „Вие сте чудни хора! Седнал си да ме питаш какво да правиш…? Ти трябва – продължава 3. Стоянов – да издигнеш знамето, да поведеш дружината, да прогласиш съединението. Вярвам, че не се лъжа.”  Още по-определено, споделяйки мислите на 3. Стоянов, пише Т. Гатев в писмо от същия ден: „Вземи в сериозно писмото на Захария. Никакво чакане вече не струва пари. Събери чета в Ихтиман и развей знамето в Балкана за съединението. В Копривщенския балкан ще се намерим с Вас. Нас ще придружава редактора на в. „Борба” (т.е. З. Стоянов – б. м., Д. Д.), кажи на Д. Куртеву преди тебе да замине за в Сливен, от дето и той да направи своето… Копривщенци и панагюрци ще те последват. Това твърдо вярвай.”

Но това е само едната страна от схващанията на З. Стоянов в този момент за пътищата, по които следва да се доведе делото до успех. В „Борба” и на други места той подхвърля и други мисли: да не се плаща данък на румелийското правителство, с което то само ще бъде принудено да падне; да убедят директорите и дори лично Гаврил Кръстевич да обявят сливането на областта с Княжеството и пр. Появявали се идеи да се привлекат в делото офицерите Райчо Николов, майор С. Любомски, поручик В. Стефов, поручик Г. Атанасов, поручик Ив. Соколов и други заедно с дружините им .

Тези неизяснени схващания по подготовката на удара в Пловдив и осъществяване на набелязаните цели, изразявани най-широко от 3. Стоянов, дали основание на един друг участник – Н. Генадиев, да отбележи: „Още в първите схващания, когато Зах. Стоянов е развивал плана си за четите на Панагюрския балкан или на Бузлуджа, Ризов забелязал, че чети се пращат в Македония, защото в градовете има аскер, но че чети в Румелия, дето се очаква войската да не се бие против народа, това не е разумно. Щом повечето офицери в Пловдив са или съзаклятници, или съчувственици, най-добре е правителството да се събори с войската.”

Развитието на събитията след обсъжданията в Дермендере показва, че решенията, взети там, не били толкова еднопосочни; те били насочени към политическото обезпечаване на делото, като се потърсят отново и убедят княз Александър и княжеското правителство да подкрепят съединението ; да се привлече войската за предстоящия удар, като се преодолеят колебанията и у майор Д. Николаев; да се усили организаторската работа в местните комитети и се подготви една сериозна въстаническа сила; ударът да се извърши с общите усилия и действията на войската и въстаналия народ.

Друго важно решение, взето на това първо заседание, било съединението да се провъзгласи на 15 септември .

Събитията, последвали след сбирката в Дермендере – междувпрочем широко известни , се развивали в духа на взетите решения, при това при пълно единодействие между членовете на новосъздадения Централен комитет, на организациите по места.

Нашата цел е да проследим по-нататък само ония моменти от развитието и дейността на БТЦРК, които имат пряко отношение към предмета на настоящото изложение – т.е. ролята на БТЦРК в организирането на народа и войската за подготовката на акта от 6 септември, както и въпроса за по-сетнешната му съдба, до неговото закриване.

Новосъздаденият Централен комитет се заел на първо място с политическото обезпечаване на съединението. Нужно било да се обявят пред света законните права на българите за съединението, да се привлекат за делото князът, правителството на П. Каравелов, част от силите на Либералната (казионна) партия в Източна Румелия. Ролите на членовете на Централния комитет и в тази дейност били донякъде разпределени. 3. Стоянов се заел да обоснове част от тези въпроси на страниците на в. „Борба”.

В една от последните части на поредицата „Трябва ли да съществува Румелия?”, поместена на 20 август, той изтъква: „Не би било зле, ако се обърнем да кажеме и две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, които са виновници на Румелия, които решават съдбата на много народи от нашата черга.” Като изтъква, че със съединението интересите на великите сили, включително и на Турция, няма да бъдат засегнати, тъй като ще се премахне едно постоянно огнище на вълнения, 3. Стоянов заключава: „Прочее ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!”, когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията – то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт.”

Разбира се, подобни статии с обръщение към Европа не била чак толкова тънка дипломация, но Централният комитет и 3. Стоянов се стремели чрез това не само да поощрят южнобългарските патриоти, но и да успокоят подозрителните консули на чуждите държави, че не се готви някакво тайно и опасно революционно дело, което ще застраши интересите на Европа.

В по-конкретен и позитивен план били обаче статиите, които 3. Стоянов посветил на ролята на княза, на българското правителство в бъдещата съединистка акция. Още на 6 август той пише статията „Там в София и тук в Пловдив”, в която бичува остро политиката на Консервативната партия, насоките на в. „Средец” и защитава княз Александър Батенберг, Либералната партия, правителството на П. Каравелов. „Днес, когато князът стана действително благодетел, не се харесва вече на дипломацията” – пише З. Стоянов и продължава: „На българския народ, на неговата интелигенция предстои да решава трудни задачи. Сега тя повече от всякога трябва да бъде нащрек. Ще се решават въпроси не за тържеството на тая или оная партия, но за бъдещето на отечеството, за неговото независимо и национално съществувание. Нека стоят на щрек, нека унищожат коварните планове на съзаклятниците около газетата „Средец”. Същите съвети ние можем да дадем и на г. Каравелов. От всичките той най-много е в състояние да оцени настоящото тежко положение на работите. Нека той да вземе страната на народните желания и стремления, па да не се бои.”

Изводът на 3. Стоянов е, че от „властвуващите днес партии ние не искаме да дигнат байрак по улиците. Не. Ние ги молим да постъпят така, както са постъпяли толкова време румънското и сръбското правителство.”

През целия август 3. Стоянов пише и ред други статии и коментари в този дух. В тях той засяга и един друг въпрос – за отношението на дейците по съединението към Либералната партия в Източна Румелия. По негово мнение тази партия почти не съществува, тя, както и Народната партия, не е в състояние да бъде съюзник на истинските борци за народното дело. Но същевременно още на 18 юли в статията „Последна дума” той подхвърля една многозначителна мисъл: „И едните, и другите са чифликчии и кокалановци, и в едните, и в другите се намират по няколко единици, които все може човек да помирише”  (к. м. – Д. Д.).

Тази публицистична дейност на З. Стоянов целяла да обоснове политически задачите на създадения Централен комитет, на БТЦРК, да подготви съюзниците на организацията и да неутрализира част от противниците. Но същевременно това била и една идеологическа обосновка за предприетите практически мерки на Централния комитет за подготвяното съединение.

Съгласно решението на Централния комитет от 14 август двама негови делегати – майор Сава Муткуров и Д. Ризов, снабдени със специално пълномощно , следвало „да се представят през българския княз Александър и третират с него въпроса за съединението, като поискат неговото участие в този акт и провъзгласяването на съединението да стане от негово име” .

Още една делегация от комитетски дейци, макар и неофициално натоварена с тази задача, се явява пред княз Батенберг – сливенските опълченци Д. Куртев, Д. Сяров и Манол Георгиев. Те били поканени на маневрите в Шумен като представители на опълченското дружество, чийто патрон бил българският княз .

И едната, и другата делегация, както вече е известно и широко коментирано в литературата, били приети и изслушани от княз Александър Батенберг . От всичко, което се знае, личи, че князът дал и на двете делегации да разберат, че желае съединението, но международната обстановка е сложна, че времето за подготовката на подобен акт е малко. Но това бил двусмислен отговор, който, ако не уверил напълно Централния комитет в съдействието на княза, то поне оставял надежда, че няма да срещнат и съпротива – т.е. онова, което и 3. Стоянов напомня в статията си по повод поведението на правителството на П. Каравелов.

Тази дейност на Централния комитет, независимо от намерението и княжеската политика , разкрива ясно по-широките цели, които си поставял БТЦРК след сбирката в Дермендере.

Наред с това членовете и съмишлениците на комитета се опитвали да спечелят за делото и Петко Каравелов – министър-председател и водач на Либералната партия . Каравелов, познат като предпазлив, тактичен и благоразумен държавник и политик, не давал никакъв знак. Изключение е може би една бележка в дневника на 3. Стоянов, която говори все пак за. известно колебание в иначе единната му линия на поведение: „Каравелов и 6 септември – на 1-и септември подава глас, а на 3 и 4 септември на Заимова говори, че това е, че той няма да пусне в Румелия един солдатин, той бил поражен от вестта на Заимов, като му казал, че знае за Румелия.”  Не се ли крие под израза „подал глас”, че е спечелено неговото съгласие да подкрепи съединението, но след това отново се връща на старите си позиции? Или не е искал да признае това пред Ст. Заимов? Все пак поведението на П. Каравелов изиграло по-важна роля не в този момент, а след като получил известието за извършения акт на 6 септември в Пловдив и застанал, независимо от големия риск, зад това народно дело.

Ако в първите комитетски задачи – осигуряване положителното отношение на великите сили и поведението на княза и помощта на княжеското правителство към съединистката акция, Централният комитет не достигал до преки резултати, неговите усилия за привличане на политически и военни лица от Източна Румелия, които да увеличат авторитета и възможностите му, се увенчали с успех.

На първо място за делото бил спечелен д-р Г. Странски – водач на Либералната партия в областта, който по-късно бил привлечен и за член на Централния комитет. Според разказа на С. Радев след идването на Д. Ризов и кап. Паница „Дружината (т.е. Централният комитет – б. м., Д. Д.) бе съвършена в революционно отношение; но Захарий считаше, че на нея липсва едно голямо име. „Ние сме всички голтаци и хъшове, казваше той, а за просвета трябва ни един човек, който да има високо положение, за да даде по-голяма сериозност на нашето дело.”  За такъв сега именно бил привлечен д-р Странски, въпреки че Иван Стоянович и Т. Гатев се възпротивили, а самият Странски не изпълнил формалностите на Устава – клетва и пр.

Всъщност, както вече изтъкнахме, още при демонстрацията на 19 май в Пловдив д-р Г. Странски, К. Калчов, Д. Тончев и други дейци от опозиционната партия се явили в защита на арестуваните комитетски дейци. Това били първите стъпки за осъществяване на единодействие ако не с цялата партия, то с отделни нейни представители, които приемали най-общо програмните цели на БТЦРК. При това д-р Странски не бил чужд на старите революционни и хъшовски традиции – приятел и другар на Хр. Ботев, той бил член на последния БРЦК в Букурещ – на Българското централно благотворително общество.

Поради това още преди да се създаде Централният комитет, д-р Г. Странски и негови близки и познати съдействали на комитета. Сам Т. Гатев в писмо до Ил. Куртев в София от 30 юни 1885 г., като му пише, че следва да вдига въстанието в Ихтиман, Копривщенския балкан и Сливен, изтъква: „Щом се опътиш за целта, пиши и нам тук, но адресирай писмото до търговците „Странски Сие Михаиловски”, а в тяхното писмо друго на мое или Захариево име.”  Ясно е, че подобно доверие може да се гласува на хора ако не съидейници и съучастници, то поне симпатизанти на делото.

Ето защо след създаването на новия Централен комитет д-р Г. Странски, който още преди е привлечен в замислите, сега вече е и ангажиран напълно в подготвителната работа по съединението. За това ни дава основание едно запазено писмо от 20 август 1885 г. на д-р Г. Странски до Р. Миркович в Сливен – също член на Либералната партия, в което му пише да се работи енергично: „Носещий настоящето ми г-н З. Стоянов – продължава д-р Странски – иде в града Ви по същий въпрос; той е натоварен от когото трябва (к. – Г. С.), за да провери положението на работите в града Ви, а така също да събере посредством Вас оная парична помощ, която се очаква от нас, както и от всичките ни добри приятели из областта. Трябва да бъдете уверени, че предприемането и извършването на едно такова велико дело не може да стане без парични жертви.” По-нататък д-р Странски изтъква: „Какво не би дали нашите някои неприятели само да бъдат съучастници в това чисто патриотическо дело!… Г. З. Стоянове е в цялото течение на работата, той ще Ви разкаже всичко, каквото Ви интересува и каквото можете да знаете. Трябва да имате предвид това, че в тайната на делото малцина са запознати. Ние имаме силни уверения в сполука. Най-напред българский княз, а после Россия са първи готови да ни подкрепят на всяка минута.”

Като вземем под пълна резерва последното уверение – явно направено за кураж на сливенските казионни, останалите сведения са категорични – д-р Г. Странски не участва вече като самостоятелно лице, а нарежда на партийните си другари да съдействат със средства на делото; З. Стоянов е не само оторизиран „от дето трябва”, но се ползва и с пълното доверие на д-р Г. Странски. Това е нов важен момент в дейността на Централния комитет за разширяване на обществената база на съединисгкото движение в областта, съществена крачка към всенародната подготовка за акта от 6 септември 1885 г. Това ни дава основание да смятаме, че още в началото на август (а не както пише Ив. Андонов) д-р Странски, К. Калчов и др. вече са въвлечени напълно в комитетските дела .

Наред с това голям успех за Централния комитет било уговарянето на майор Д. Николаев да вземе участие заедно с командваната от него дружина в удара срещу източнорумелийското правителство. Дали членът на ЦК кап. К. Паница или д-р Странски са успели да убедят влиятелния и самостоятелен воински командир едва ли е толкова съществено, колкото привличането на войската и офицерите в общото дело. Някои от спечелените за делото офицери като поручик Въло Стефов не само че участвали дейно във военноподготвителната работа , но взели пряко участие и в дейността на самия Централен комитет. Така в самото навечерие на 6 септември в отсъствието на 3. Стоянов пълномощните били дадени от кап. Паница ; част от писмата с нарежданията за въстание се подписвали „За комитета, председателствуващий В. Н. Стефанов – (Стефов – б. м., Д. Д.) ; в писмо на Т. Гатев до Д. Буков в Харманли от 3 септември се изтъква: „Чакаме Захария да видим какво трябва да се работи. Единственото наставление, което ви предавам от страна на комитета, който за тая минута се представлява от Любомски (майор – б. м., Д. Д.) да кажеш на [Нешо Брайков] колкото е възможно по-бързо да става приготовлението.”

Следователно неточно и едностранчиво е твърдението, че източнорумелийската войска просто била привлечена и взела еднократно участие в събитията на 6 септември. Точно обратното – една част от най-разпалените офицери не само се включили в работата на Централния комитет, но пряко участвали и дори ръководили революционната и военната подготовка в Пловдив и областта. Това безспорно е друг реален успях на създадения след 25 юли Централен номитет в общонационалната подготовка на съединението.

Наред с всичко това новосъздаденият Централен комитет обърнал главно внимание и съсредоточил всичките си усилия към доизграждането на комитетската мрежа, за масова работа сред народните маси и подготовката им – политическа и военна – за участие в бъдещия революционен акт. С оглед на взетите решения и определения ден за осъществяване на съединението – 15 септември, Централният комитет през целия месец август работил напрегнато и резултатно.

Състояли се няколко заседания, на които се обсъждали най-неотложните въпроси: на 4 август се разисквал въпросът за привличането на майор Николаев – респективно за участието на войсковите части в акцията; на 14 август освен окончателното решение да се изпрати упълномощена от комитета делегация до княза се решило да се отправят из селищата на областта за организиране на комитети апостоли-агитатори, „които открито да агитират в полза на съединението”. На 23 август било проведено едно от последните заседания на комитета в почти пълен състав. На него бил обсъден най-важният въпрос – планът за действията в Пловдив. Изказани били две мнения – да се използват само въстаническите чети, като войската поеме охранителни функции, или това да стане съвместно. Прието било, че въстаналият народ и войската трябва да участват единно в нападението на конака за свалянето на правителството и главния управител  .

Основният състав на Централния комитет – 3. Стоянов, Д. Ризов, кап. Паница, Ив. Андонов, Иван Стоянович, се запазил, но в него неофициално в навечерието на 6 септември и след това бил включван и д-р Г. Странски . В отсъствието на 3. Стоянов, Ив. Андонов и др., както отбелязахме, временно ги замествали поручик В. Стефов и Т. Гатев. Изглежда обаче, че комитетът имал разширен състав – в неговата дейност и работа продължили да участват и бившите членове на БТЦРК, и някои новопривлечени дейци. Това дава основание на 3. Стоянов да изтъкне, че „по-главните деятели и хора на комитета бяха д-р Странски, майорите: Николаев, филов, Райчо Николов, Муткуров, капитан Соколов, К. Калчев, поручик Стефов, П. Зографски, Панайот войвода, Чардафон Великий, поп Ангел, бай Иван Арабаджията, А. Мумджиев, Киров, Маврото, А. П. Иванов, Манол Георгиев,

Стою Пъдарина, Д. Куртев, Ил. Куртев, Отон Иванов, Кръстев, Баркалов, Шилев, Т. Пеев, Гарванов, Лепчев, Т. Гатев, С. Турчев, Хр. Дюкменджиев, Спиро Костов, Петър Ихтиманлията, П. Берберов, Влахов и други много” .

Особено енергична била дейността на Централния комитет за мобилизиране и разширяване на съществуващите и за създаването на нови – околийски и местни комитети. За тази цел членовете на комитета били разпределени и отговаряли за отделни райони: З. Стоянов заедно с Петър Зографски – за Ихтиман, Сестримо, Белово и Долна Баня; Иван Стоянович – за Стара Загора; кап. Паница – за Чирпан; за Пловдив – Ив. Андонов, подпомаган от Т. Гатев и пор. В. Стефов; Д. Ризов получил задача да подготви почвата в Северна България – т.е. в Княжест вото. Все с оглед на това на 3 август в Дермендере били свикани ред местни комитетски дейци като Чардафон (Голямо Конаре), Стою Филипов (Чирпан), Н. Кръстев (Асеновград), Д. Влахов (Ямбол), Берберов (Котел), Сава Маринов (Стара Загора), Ганчо Буков (Харманли), Атанас Попиванов и Панайот Хитов (Сливен), Т. Киров (Т. Пазарджик), Михаил Сестримски (Ихтиман), Стою Ранделов (Брезово), Величко Попов (Хасково) и, както пише Ив. Андонов, „още 30 души от разни села, на които се дадоха поотделно наставления за начина на бързи действия” .

В агитационната и организаторската работа се включили и ред местни дейци, които били преследвани и арестувани от властите, но въпреки това упорито извършвали комитетските си задължения: Юрдан Бошков, Хр. Ваклидов, Христо Иванов, Еню Попандонов, Видо Монев, П. Шилев, поп Ангел Чолаков, Нешо Брайков и др.

Организацията разполагала вече не само с много организатори и агитатори, но пуснала дълбоки корени и в цяла Южна България. Едни от най-дейните комитети, които успели да въвлекат масово населението в подготовката чрез организиране на големи въстанически чети, били тези в Чирпан и Голямо Конаре. Начело с кап. К. Паница, Ив. Стоянович, Стою Филипов, Пейо Гарвалов, Стойко Филипов, Паньо Пеев и други в Чирпан непрекъснато имало остри сблъсквания с властта, като на 5 септември въоръжена чета от повече от 50 човека потеглила за Пловдив. Жандармерийските власти при с. Калфа влезли в сблъсък с четата и убили петима младежи въстаници – единствените жертви наред с майор Райчо Николов в акта на Съединението . Но четата представлявала само най-ударната и организирана част на чирпанската революционна организация. „Благодарение на агитацията на младежите, от една страна, и патриотизма на гражданите, от друга – пише един от дейците на чирпанския комитет Н. Нанчов – идеята за „Съединението” бе пуснала дълбоки корени. Един удар на камбаната бе достатъчен да се явят на митинг повече от 3-4000 души.”

От своя страна,Голямо Конаре начело с революционния комитет с председател поп Ив. Генов и подпреседател П. Шилев, с участието на Чардафон, на стария войвода Христо Македонски не само станало крепост за Централния комитет, но разпространявало идеята и организирало комитети във всички околни села. Ето защо тук била създадена и една от най-големите революционни чети, която начело с Чардафон съгласно плана на 5-и срещу 6 септември следвало заедно с войската и останалите чети да нанесе последния удар на правителството в Пловдив .

Масово участие в подготовката и провъзгласяването на Съединението взема и Асеновградска околия с един от най-дейните комитети в с. Конуш. „Като председател на окол. ни районен комитет и като главен организатор на въстанието в нашата околия – пише Никола Кръстев, – с помощта на някои други членове на комитета образуваха почти във всяко село комитети, които подготовляваха населението за Съединението.”  „През август 1885 г. – добавя Ат. Маринов от Конуш – съзаклятническият комитет в селото ни беше подготвил напълно селяните за Съединението. Очакваше се с нетърпение известието на околийския революционен комитет в Станимака за свалянето на правителството и пашата.”  Повече от 150 души участвали в Конушката чета на 5-и срещу 6 септември в акцията в Пловдив. Подобно било положението, със съвсем малки изключения, и в почти всички околии и селища на Южна България.

При наличието на такава широка революционна организация, при разрастването на политическата криза в областта – мерките на властта (наистина в повечето случаи тромави, плахи, неефективни), при надигането на народните маси и след откритата демонстрация в Панагюрище на 2 септември Централният комитет взел още едно смело решение, което го характеризира като предвидливо и дейно ръководно тяло на организацията – да промени насрочената дата за удара в Пловдив от 15-и на 5 срещу 6 септември, като ускори революционната акция. На 3 септември Т. Гатев пише до един от комитетските дейци в Харманли: „Няма се нужда от правила и строга организация. Във всяко село само да се закълне по един-двама – атаман и помощник, и да им внуши готовност на всяка минута. А щом чуете сигнала, да въстанат със знамената, на което емблемата ще бъде лъв и Съединение.”  В друго писмо от същия ден той вече е по-категоричен „Знайте, че е истина въстанието в Пагагюрище. Следователно развали се първия план на комитета (т е. въстанието да избухне на 15 септември – б. м., Д. Д.). Чакаме Захария да видим какво трябва да се работи…, но по-бързо да става подготовлението, ако е възможно, всичко това да се върши най-късно в 4 дни.” На другия ден след кратко съгласуване помежду им дейците на ЦК взели решение въстанието да се вдигне на 5-и срещу 6 септември. На 4 септември пор. В. Стефов и Т. Гатев пишат до същия Буков в Харманли: „Въстанието за Съединението се почнува вече. Чирпан, Конаре, Сливен, Нова Загора, Ямбол, Пловдив и Т. Пазарджик въстават в петък вечерта. В същата тая вечер Пловдив [ще] е блокиран.”

И в този случай Централният комитет (в лицето на пор. Стефов и Т. Гатев, но съгласувано очевидно със 3. Стоянов, кап. Паница и пр.) действал като революционно ръководство, в съгласие с изискванията на създалата се благоприятна ситуация за общо въстание, независимо че не всички от предвидените стъпки за постигане на успеха били завършени. „Да, такава е работата, Буков – пишат в същото писмо Стефов и Гатев, – не може вече никаква друга по-здрава организация – прибърза се с Панагюрище.”

Това показва, че Централният комитет и комитетите по места не само подготвили акта от 6 септември, но правилно схванали и определили и подходящото време за осъществяването му – факт, който съвсем не е маловажен при всяка революционна акция, при всяко въстание и революция.

Следователно в навечерието на 6 септември 1885 г. съществувала една широка комитетска организация в почти цяла Южна България; тя разполагала с ударни сили – въстанически чети (въоръжени, екипирани, командвани от офицери), имала стотици предани на идеята и готови за борба и саможертва апостоли, организатори и дейци. Най- важният резултат обаче бил създадената политическа и психологическа готовност на широките народни маси да участват в проектираното народно, патриотично дело.

Всичко това несъмнено е дело на дейността на създадената организация – първоначално на Българо-македонския таен комитет, после на БТЦРК и накрая – на създадения на 25 юли 1885 г. в Дермендере единен Централен комитет. Едновременно с това Централният комитет си поставил за задача да обедини усилията на съществуващите революционни българо-македонски комитети и дружества в Княжеството – в Северна България (Русенско) и в София, Кюстендил и другаде , и да ускори съединението на Южна и Северна България.

Една част от дейците, участващи в русенския комитет и дружество – кап. К. Паница, П. Хитови и други, се прехвърлили и се проявили като ръководители на движението в Южна България; други – като Н. Живков, подпомаган вече и от Д. Ризов, организирали голяма чета по границата в Кюстендилско; усилена дейност по въоръжаване на отделни групи и лица била извършена в Самоковско, Ихтиманско, Дупнишко . Поради краткото време до 6 септември 1885 г. започналият процес на изграждане на единна организация не бил завършил и не обхванал всички дружества и комитети. Някои от тях продължили да смятат подготовката на чети за първостепенна задача, запазили наименованията си и т.н.

Организаторска дейност в София и на други места в Княжеството извършил Ил. Куртев. До последния момент той искал пълномощно и устави от Централния комитет и лично от З. Стоянов (последният го съветвал да вземе такива от Д. Ризов), организирал отделен комитет в София – клон на пловдивския, готвел се за преминаване с чета в Източна Румелия .

В навечерието на събитията З. Стоянов с оглед на бързото развитие на кризата и решението да се избърза с удара в Пловдив бил принуден да пише в писмо от 1 септември 1885 г. до Нонов – съратник и другар на Ил. Куртев: „Кажи на Куртев, че няма време за устави. Делото ще бъде скоро. За туй нека се отправи за Габрово и от гдето мине, да подготовлява населението и опълченците. В Габрово да им каже да бъдат готови и нахлуят в Шипка. Същото да направи и Търнев. Щом чуят, че са се дигнали байраците, да нахлуят в Румелия.”

До голяма степен със своята борба и пропаганда Централният комитет, опирайки се на патриотичните чувства на българския народ, направил популярна съединистката идея в цялото Княжество, сред българската емиграция в чужбина. Това създало благоприятни условия за масовото доброволческо движение, което, макар и да нямало участие в акцията на 6 септември в Пловдив, станало сериозна сила за уякчаване и утвърждаване делото на Съединението.

От всичко изложено дотук става ясно, че Съединението от 1885 г. било дело, подготвено и осъществено от „Централния комитет за обединението на двете Българин” – комитет, възникнал първоначално като Българо-македонски, преустроен през април в Таен български революционен, и накрая – през юли, създаден като обединен комитет на съществуващите вече три комитетски центрове в Княжеството и Източна

Румелия – в София, Русе и Пловдив. Тези ръководни органи успели да създадат стройна революционна организация, която, макар и не напълно завършена, се оказала – наред с подкрепата на княза и правителството на П. Каравелов непосредствено след успеха в Пловдив – годна да извърши бързо и успешно Съединението от 1885 г.

Последният въпрос, на който следва да спрем вниманието си, е за съществуването и дейността на Централния комитет след успешното завършване на акта от 6 септември в Пловдив.

В досегашната литература се изтъква съвсем справедливо, че в навечерието на 6 септември Централният комитет излиза с възвание (писано от председателя З. Стоянов) към гражданите на Източна Румелия, към офицерите и войниците, в което, като ги приканва на борба, заявява: „Дордето Европа припознае нашето народно и свято дело, дордето войските на Н. В. Александър I завземат Тракия, избира се временно правителство, което ще да разпорежда и управлява всичко. Нему е длъжен да се покорява всеки.”  Веднага след като делото се увенчало с успех, тази прокламация била последвана от втора, подписана от името на „Тайний комитет”: „Съобщава се на населението в областта, че от днес, 6 септември 1885 г., ще управлява Временно правителство, състоящо от следующите лица: председател: д-р Странски, подпредседател: д-р Чомаков, членове: майор Николаев, майор Филов, майор Муткуров, майор Райчо Николов, Я. Груев, К. Пеев, д-р Г. Янколов, З. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчев, А. Самоковец, Г. Бенев.”

Ясно е, че Централният комитет обяснявал на народа, че Временното правителство е новият орган, който поема временно властта в свои ръце, че това е негово решение. С това му се гласувало не само доверие, но се декларирало, че от този ден занапред всички – включително и революционните комитети, пялата организация, трябва да се съобразяват със заповедите на новосъздаденото законно правителство. Но тук следва да прибавим и нещо друго – Централният комитет си запазил на първо време ролята да определя членовете на Временното правителство. На 8 септември били направени промени в състава му, „понеже военните членове на Временното правителство г. г. майор филов и майор Муткуров са на границата в действуващата войска, а юначния майор

Райчо падна вече жертва за святото дело, то вместо тях за членове във Временното правителство се назначават г. г. П. Р. Славейков, капитан Паница и Д. Ризов. От комитетът.”  Но промените очевидно не станали само поради формални причини – освен стария Славейков, един от водачите на Либералната партия в Княжеството, който още преди съдействал на комитетските дейци в София и на екстернираните от Източна Румелия, сега Временното правителство било попълнено с двамата видни членове на Централния комитет, председатели съответно и на софийското дружество „Македонский глас” и на русенския комитет „Искра”.

Този въпрос – за ролята на ЦК и организацията до въстанието, и избирането на Временно правителство след успеха му, е обсъждан и преди в Централния комитет. „Комитетът – заявява З. Стоянов – имаше още с време своя състав на Временното правителство, който се състояше: П. Р. Славейков, д-р Чомаков, И. Стоков, майорите К. Паница, Д. Ризов и З. Стоянов. Но тъй като тия лица отсъствуваха повече от града, а тишината можеше да пострада, то долуподписаният свика за такива други.”  Едва ли обаче само тия съображения са движили 3. Стоянов и Централния комитет за избирането и на представители от управляващата Народна партия в състава на новосъздаденото Временно правителство. Изискванията на момента – рискът, пред който областта и цяла България се изправяли, и необходимостта да се изтъкне, че това не е съзаклятническо дело, а общонационално, били причината за избирането на подобен състав, независимо от поведението на отделните личности в предшестващия период. Централният комитет и З. Стоянов отново показвали политическа зрелост, както и далновидност. От този момент нататък Централният или Тайният комитет престанал да има роля. Затова и някои автори твърдят, че след 6 септември и по-точно след пристигането на княз Александър Батенберг в Пловдив на 9 септември и издаването на указ № 1, с който Временното правителство се освобождавало и се назначавало комисарство в състав: Г. Странски – княжески комисар, с помощници П. Р. Славейков и Йоаким Груев , БТЦРК престанал да съществува . Други автори приемат, че въпреки че се споменава до януари 1886 г., „БТЦРК фактически престанал да съществува” .

Да проследим въпроса, спирайки се на съществуващата документация.

Делото на Съединението било възприето с възторг и почти единодушно от цялото българско общество – до З. Стоянов потекли телеграми, писма и поздравления от цялата страна . Към общия патос веднага се присъединили и членовете, и бюрото на Либералната партия, и Софийският българо-македонски комитет. В отсъствието на Д. Ризов, който още на 7 септември потеглил за Пловдив, Д. Петков, Т. Иванов, К. Кушлев, Т. Георгиев, Д. Мишев, Неделев (председател до този момент и на кюстендилския комитет) изпратили телеграма до З. Стоянов, в която се казва: „Дерзайте! Българският народ цял съчувствува на патриотичното Ви дело. Правим възвание към народа в Княжеството да поддържа делото. Днес митинг в София.”

Още на 7 септември в притурка към в. „Македонский глас” Д. Петков излязъл с възвание към „братята македонци”: „Часът, минутата е настъпила вече да се разкъсат вековните робски вериги – се казва във възванието. – Примерът, който нашите румелийски братя дадоха, трябва да го последваме и ние… Сега е времето да се въоръжим и да навалим в Македония. Сега или никога треба да се опитаме ние да присъединим и тая откъсната част от нашето общо отечество.” По-нататък Д. Петков се обръща и към „нашите братя в Македония” да въстанат като „един човек”. „Свободните българи бързат да Ви подадат своята помощ за скъсването на турския ярем.” Под възванието Д. Петков се подписва: „Председателствуващий на дружеството „Македонский глас” .

Това възвание, както и засилването на движението на четите по западната българо-турска граница стреснали правителството, което се стремяло да не предизвиква Турция и поне да узакони съединението с Източна Румелия. Ето защо на 11 септември П. Каравелов от София изпратил лична телеграма до З. Стоянов в Пловдив: „Македонски доброволци идат в Пловдив да земат пушки и да заминат за Македония. Земете най-строги мерки нито един доброволец да не мине в Македония.”

Петко Каравелов имал точни сведения, че македонското, както и румелийското революционно движение се ръководи от З. Стоянов, Д. Ризов, кап. Паница, Д. Петков и че само те са в състояние да подействат като организация и авторитет пред готвещата се нова акция за действия и в Македония. И не се и лъгал. Пред опасността да се усложни положението на Княжеството и се застраши делото на Съединението З. Стоянов и Д. Ризов побързали да съобщят в Самоков, Кюстендил, София и Дупница: „Има сведение, че македонските чети на границата не мирували. Критичността на момента разбирате. Един наш вистрел е достатъчен да опропасти сичкото дело. За туй братски Ви молим да употребите сичките усилия да се избегне и най-малкий скандал… Очакваме телешафическите уведомления за извършеното от Вас. Стоянов, Ризов.” ^

Съображенията за благоразумие, пък и телеграмата, която в последнта си част носи характер на нареждане, изиграли своята роля. В отговор на 20 септември Д. Петков телеграфирал: „Никакви чети няма да минат в Македония. Всички македонски доброволци пристигнаха от Дупница и Кюстендил в София, скоро тръгват [за] Пловдив. Бъдеще спокойни, не ставайте деца.”  Кюстендилският опълченски централен комитет от своя страна уведомил З. Стоянов и Д. Ризов, че „комитета” намерил за нужно да ги успокои, че „чети с такава цел, без разрешение от гдето трябва, няма нито ще има да прекрачат границата” ®1. Нещо повече, четите на Стоян Богданцалията, Димитър Юруков и др. се отправили за Румелия. „Съществуващият тук комитет – заключава се в писмото отговор – е взел всичките потребни мерки за възпирането на такива чети, които желаят да отиват, и той ще чака всякакви наставления от Вас.”  Самоковският комитет от своя страна уверил двамата ръководители в Пловдив, че ще се спазват дадените указания, а войводата Кременлията с четата си се отправил за Пловдив .

Всички тези данни недвусмислено сочат, че и непосредствено след акта от 6 септември 1885 г. БТЦРК в Пловдив давал указания и осъществявал ръководството на българо-македонските комитети, организации, чети и войводи.

Наред с взаимодействието с българо-македонските чети 3. Стоянов, К. Паница, Д. Ризов, Ив. Андонов и всички останали комитет – ски дейци не само призовавали, но и пряко ръководили доброволчески акции в защита на Съединението, макар че официалните власти поели в свои ръце и това дело. Към 3. Стоянов се обръщали и по повод на наказанията над провинилите се бивши директори в областта, за наличието на опозиционно настроени лица, за необходимостта от енергични мерки за укрепване на новата власт . Нещо повече, потекли и някои упреци от бивши комитетски дейци по повод издигнатите нови управители. М. Милев – комитетски деец по Съединението в Хасково, писал на З. Стоянов: „Сега пък чуваме гласът на друга музика. Сиромашта без роптание, с радост отиде на границата, а повечето от богаташите са тука и са титулуват членове на разни комисии… Префектът, както и окражающите го миришат на мухъл, на плесен. Сиромашията с радост посрещна Съединението, но всякой си дума, че лицата управители са същите, които биле на турско и румелийско.”

Централният комитет, както и организацията като цяло, при подготовката на Съединението като революционен акт са поставяли наред с политическите въпроси и някои аспекти от социален характер, но при новата обстановка не само не били в състояние, но и не могли да направят някакви особени промени, освен да съдействат за назначаването на един или друг свой член на някаква административна работа, или пък да им се даде по-висок чин във войската. Междувременно и ролята на отделни членове на комитета начело със З. Стоянов, Т. Гатев, Д. Ризов се изменила – на 29 септември княжеският комисар предписал на издателя на в. „Самозащита” Т. Гатев (З. Стоянов, макар и редактор, не бил визиран в заповедта – очевидно с оглед на голямата му популярност и авторитет сред народа) да спре в. „Самозащита” и забранил строго да се издава какъвто и да бил политически вестник . За да неутрализира дейността им, с указ от 1 октомври князът назначил 3. Стоянов и Д. Ризов за „чиновници с особени поръчения при нашия комисар” .

Въпреки всичко обаче, макар и чрез отделни личности, Централният комитет се изявявал при отделни важни събития и изразявал своето становище, противоположно на това на правителството.

В навечерието на Сръбско-българската война комитетските членове в Пазарджик Отон Иванов и П. Зографски, известени за сръбските провокации по границата, пишат на 3. Стоянов на 9 октомври 1885 г.: „Тази вечер, като се научихме, че австрийското мекере Милан прегазил границата ни, разбира се, с цел да се отвлече вниманието на сръбский народ, за да удържи разклатената си корона, рукна ни една идея, която подхвъргаме на Ваше обсъждане. Не бива ли ние, голтаците, да влезнем в споразумение с антимилановците в Сърбия и находящите се тук [емигранти – б. м., Д. Д.] , с които и ако да не може да се извърши нещо сериозно, защото са страхливци, поне ще причиним вътрешен смут, който, мислим, ще бъде в наша полза.”

Веднага след обявяване на Сръбско-българската война този въпрос повдигнал и Д. Ризов – в писмо до 3. Стоянов той го подканил да отиде лично при Н. Пашич в Тулча и да му предложи план за общи – т.е. въстанически действия в Сърбия .

Но до това не се стигнало. Сръбското правителство остро протестирало, като отправило и нота до великите сили. Австрийското, английското и други консулства, които се добрали до сведения за готвената акция на комитета и емигрантите на Н. Пашич, също реагирали – Това заставило българското правителство не само да се намеси и спре всякакви действия в тази насока, но и да опровергае слуховете пред великите сили .

Все с оглед на външната заплаха – пристигането в средата на ноември на турски комисари в Източна Румелия – Лебиб и Галиб ефенди, с прокламация и подкана да се възвърне старото положение в областта, за да се запази спокойствието и не се пролива кръв, наред с протестите на цялото българско население, на всички обществени сили, членове на Централния комитет и отделни местни комитети отново се активизирали. На голям митинг в Стара Загора бил приет протестен мемоар, подписан от члена на ЦК нв. Стоянович и комитетските дейци Ст. Танев и А. Митов ; бургаският протест бил скрепен с подписите на близките до комитета Петров, Топракчиев, Енчев, Златаров ; от Нова Загора подписали Мутевски, Катаров, Божков ; особено типично това било за Конушкия район и за Ихтиман – главни организатори в последния град били Хр. Спасов, известния Михаил Сестримски, Ил. Петков, Хр. Стоянов . Има данни, че някои местни революционни комитети не прекратили дейността си и се събирали и разисквали важни народни въпроси. Така на 2 октомври 1885 г. „членовете на Тайний Българ. революционен комитет в Конушката околия, събрани в помещението на Бъл. околийско училище в Станимака, под председателството на г-н Н. Кръстев”, разисквали въпроса за представителство във всички органи на властта на българите поради мнозинството на това население и „упълномощи г-н председателя, препис от настоящия протокол да съобщи на Централний Б. Р. комитет в Пловдив и да помоли да се съобщи гдето трябва” .

Съществували ли са и действали ли са и останалите местни комитети през този период? Каква е била връзката им с Централния комитет и работил ли е постоянно и пълнокръвно той – с други данни за това засега не разполагаме.

Има обаче едно обстоятелство, което показва, че може би епизодично, но при важни събития, застрашаващи извоюваните резултати с акта от 6 септември, Централният комитет е възобновявал своята работа и отново е действал като революционен орган.

През декември, след подписването на примирието със Сърбия и издадения манифест на княз Александър Батенберг, комитетските дейци в Пловдив остро реагирали на постигнатите резултати. Веднага след подписването на примирието Д. Петков побързал да съобщи новината в Пловдив на 3. Стоянов . В писмо до министъра на правосъдието В. Радославов от 11 декември З. Стоянов, Д. Ризов и Ив. Стоянович писали, че примирието произвело негодувание; населението страдало от реквизициите, а „60 000 негови синове стоят на границата”. „Поведението на Г. Каравелов е осъдително. Моля, напомнете му, че хората, които с риск на своите глави извършиха преврата, са решени до край да вървят, нещо, което се изисква от общото отечество и от чувството за самосъхранение. Дядо Славейков, Стамболов, Петков, вие и други приятели сте отговорни пред историята.” В заключение те искат да се свика общо народно събрание, а ако това не стане, „ние сме решени на своя глава да вземем мерки, които няма да бъдат толкова приятни на тамошното правителство” .

В този смисъл на 11 декември „вече от името на комитетът” те изпратили телеграма и до Петко Каравелов: „Известието за примирие до 1 марта с взаимно изпразнуване произведе тука много скръбно впечатление. Централният комитет реши да Ви помоли да му дадете някои осветления” – казва се в телеграмата, и се изброяват ред въпроси около преговорите, мира, бъдещето на Южна България.

И в други писма до В. Радославов и Д. Петков ЦК от Пловдив настоявал за известия, за свикване на общонародно събрание и пр. През всичкото време Д. Петков в София служил като информатор и посредник на правителството с групата начело със З. Стоянов и Д. Ризов в Пловдив 02.

Следователно членовете на Централния комитет в Пловдив начело със З. Стоянов и Д. Ризов (макар и някои от тях да участвали в органите на управлението, като включително се подписвали под общи документи на новоизникнали организации и комитети ), действали като самостоятелен и независим център. Д. Петков получил сведения от пристигнали от Пловдив граждани (Д. Виницки, инж. Николаев), че „Вие (писмото е до З. Стоянов от 11 декември 1885 г. – б. м., Д. Д.) сте съставили там някакво си бюро, което се разпореждало независимо от правителството… вие сте се разпореждали самостоятелно. Даже той (Виницки – б. м., Д.Д.) ми каза, че имало негодувание от някои власти там.” . Подобни мисли изказват както той, така и други дейци от това време .

Следователно няма никакво съмнение, че макар и да нямал официални заседания, решения и пр., Централният комитет и по-точно групата около 3. Стоянов, Д. Ризов, Ив. Стоянович, съгласувано с Д. Петков в София действала като своеобразно продължение на БТЦРК. Нещо повече, в отделни моменти тя предприемала акции и осъществявала действия, които били в разрез с позицията на правителството и местната власт. Тази група се опитвала да осъществява задачите на революционен контрол върху съществуващата власт и нейните решения – т е. да бъде нещо като революционен конвент. Но до това поради развилите се събития и силата на княжеската и правителствената власт тя не могла да се добере.

На 25 октомври председателят и членовете на „Т. Ц. Р. комитет за съединение на двете Българин” – 3. Стоянов, Ризов, Андонов, Стоянович и най-вероятно Странски, получили чрез „княжеския комисар д-р Г. Странски” сумата 460 лири от окръжната каса, за да покрият „разноските, направени от нас и агентите на комитета по приготовление и удовлетворение на преврата на 6 септември 1885 г.” ; на 17 декември осъдили поведението на К. Калчов, че си искал сумите за закупените от него 50-60 револвера , а на 3 януари 1886 г. бил съставен след проверка на всички сметки заключителен протокол . С това фактически „тайният комитет, действуващ за съединението на двете Българин”, преустановил окончателно своята дейност.

Комитетът подготвил и извършил едно голямо дело, но по това време вече той изчерпил и задачата, на която на първо време се посветил – съединението на Източна Румелия с Княжество България. По втората му цел – освобождението на Македония, сега не само не могло да се работи, но всяко действие в тази насока би било равносилно с оглед на непризнатото все още от великите сили и Портата съединение на пълна авантюра и пагубно за общобългарските национални интереси.

В същото време Д. Петков настоявал пред З. Стоянов и Д. Ризов от София: „Защо стоите там (Пловдив – б. м., Д. Д.)? Вие си изпълнихте вече свято дългът. Сега Вас никой не ви пита; всичко е влязло в ръцете на правителството; ако то опропасти делото, то ще бъде отговорно за всичко. Наша длъжност е да го контролираме и да искаме да води работите по известно направление… Вчера бях при Паница и Николаева; и те ми говориха, че сега му е времето да захванем трима да издаваме някой вестник…”

Въпросите за националното освобождение и обединение оставали вече на по-заден план. Бившите комитетски дейци се намесвали в битката за власт, разгоряла се в условията на значително по-голямото и с повече политически и материални възможности обединено с Южна България Българско княжество.