Да живей Съединението

Из: Георги Пашев

Да живей Съединението

Да Живей Съединението

Да Живей Съединението

“Беше четири часът сутринта. Удариха камбаните на “Св. Богородица”. Забиха барабаните на учебния батальон. Камбаната на Каршияка удари припряно, като за огън…

Улиците се изпълниха с народл. Не знаеш какво да мислиш…

Чардафон не беше минал моста. Едно знаме “Съединена България 1885 г.”, с рисуван от Георги Данчов лъв и други патриотични надписи се вееше над дружината му, спряна на левия бряг на Марица. Артилерийския взвод на поручик Иванов, насочен срещу голямоконарци, чакаше с пълни оръдия командата “Огън!”

Дотърча с ротата си изпратеният от Николаев поручик Зидаров и поиска батареята при моста да пропусне Чардафон.

– Дулата към Конака! – викаше сърдито Зидаров. Зад него ротата му гръмна: “Долу Румелия!” Артилеристи и пехотинци почнаха да се прегръщат. “Фараоните”, както Чардафон наричаше хората си, тръгнаха. Щом стъпиха на моста, запяха: “Тих бял Дунав се вълнува!” Кацнал като изстрелян от десния бряг на Марица, Чардафон сочеше със сабя пътя на дружината и кряскаше: “Горе главите!” Белите пера на шапките с тресяха. Народът пленен от гледката престана да вика.

Чардафон зае източната врата на Конака, откъм Панаирхан.

Зададоха се с въстанически ентусиазъм и голямо съединистко знаме марашките съзаклятници. Неколцина от тях припнаха в печатницата на в. “Южна България”, изнесоха писаните от Захари възвания за Съединението. Пристигнаха станимашките авангарди. Зазори се. На дрезгавата виделина екзалтирани и прегракнали гласове четяха прокламацията…

Разсъмна се. Пловдив беше приковал очи към мястото на революцията, чийто победоносен край още не се виждаше… Голямоконарци кръстосваха гордо и завоевателно… Въздухът трепереше от викове: “Долу Кръстевич! Табакерата искаме да видиме!”…

Захари Стоянов и Иван Андонов тръгнаха за покоите на губернатора…

В това време откъм южния вход на Конака, минали през Новата махала и Тепеалтъ, пристигнаха в безкрайна върволица станимашките съзаклятници… Станимашките съзаклятници, надминаващи два полка, съставяха най-голямата маса на пловдивската революция…

Между това, множеството се люшкаше от несвестен възторг между печатниците на Данов и в. “Южна България”, Панаирхан и Марица. Конашката джамия сякаш изчезна. Душата на един народ се беше събрала на топ и устремена бясно към онова място, което наричаха “Конак”, искаше да полети. Френетични викове цепеха утринната ведрина, музики свиреха “Шуми Марица”, барабани, камбани, революция, екзалтация, хората се възбуждаха едни други и водачите, горди от тоя народен ентусиазъм, бъркаха командите. А при това ходът, начертан като че ли предвечно от историята и гения на масата, следваше непогрешим…

Затракаха телефоните: “Губернаторът на Румелия грабнат. Правителството свалено. Снощи Тракия от тъжна провинция осъмна горда Южна България. Нама Румелия, няма паша, няма директори, няма устав. Една тежка сграда се събори без смут и кръв. Чия беше тая ръка, която пипна тъй деликатно?…”

В руското консулство подполковник Чичагов казваше на българските офицери къде да съсредоточат войските против Турция, когато на Джумая се чуха изстрели.

В множеството пред бирарията на Венети един кон ту с левия, ту с десния преден крак ровеше жаловито калдъръма. От подковите му изскачаха искри. Конят разтърси глава, изпръхтя и застана като войник. Той надделя драмата…

Встрани, с отхвръкнала шапка и облян в кръв бял кител, умираше господарят му, дядо Райчо, застрелян от тайния агент Тодоров.

Навалицата, конят и кръвта поздравяваха Съединена България…

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника