ДАНАИЛ СТЕФАНОВ ЮРУКОВ – Спомени от Съединението

Данаил Юруков

Данаил Юруков

ДАНАИЛ СТЕФАНОВ ЮРУКОВ (1852, Брацигово – 1926, София) — обществен и политически деец. Произхожда от заможно търговско семейство. Взема участие в подготовката на Априлското въстание. След Освобождението играе активна роля в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участвува в ръководството на южнобългарските комитети „Единство”, депутат е в Областното събрание и член на Постоянния комитет. По-късно е привърженик на Народната (съединистка) партия. Редактира в. „Съединение” (1882—1885, 1886).

Съединението го заварва член на Постоянния комитет на Източна Румелия. Поместеният тук откъс е взет от интересните му „Спомени из политическия живот на България”. С., [1922], с. 73-86.

Настъпи 1885 година. Казионните бяха отчаяни и търсеха нови пътища. Оръжието им, да наричат съединистите „консерватори”, беше много слабо и фалшиво. Затова те почнаха отново да разгарят враждата между руските и български офицери. И наистина, те намираха съчувствие между последните. На политическия хоризонт бе се явила нова звезда: Димитър Тончев. Той беше пристигнал в Пловдив през 1883 година, и като свършивш правните науки в Одеса беше назначен за помощник прокурор при Пловдивския окръжен съд. През март 1884 г., той беше назначен за председател на углавното отделение, вместо Тодор Власаков, когото преместиха в Т[атар] Пазарджик. Но по-късно, те бяха разместени отново един вместо друг. Тончев подаде тогава оставка и се установи адвокат в Пловдив, като същевременно стана един от редакторите на в. „Южна България”. Заедно със Захари Стоянов, който беше съдебен следовател, те почнаха да нападат в колоните на в. „Южна България” руския консул Сорокин и да списват вестника в революционен дух, против Кръстевича, против Сорокина и, изобщо, против русите. Новото сключване на контрактите с руските офицери за още три години им служеше за най-голямо оръжие. Те се явяваха най-големите привърженици на Каравелова в София и коряха немилостиво Цанкова.

През март почнаха да се устройват митинги за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор в неосвободените области в Турция. Нашите приятели виждаха, че тия митинги имат всъщност за цел да се правят политически интриги и да се печелят съмишленици, а ни най-малко да донесат някакви облаги на Македония. За съжаление, обаче не противодействаха, като считаха, че е излишно. Най-после, руското консулство, по заповед на руския посланик в Цариград Нелидов, даде едно уведомление във вестниците, че тези митинги не са приятни на руското правителство. Митингите спряха. Ала казионните не спряха. Опълченецът Илия Куртев, бивш секретар на околийския началник в Ихтиман, беше издал една прокламация, с която канеше народа да образува чети и да повдигне въстание в Македония. Съдебните власти счетоха това за престъпно и го арестуваха. Когато го пуснаха отново на свобода, той поддържан от казионните, тръгна по градове и села, за да проповядва и да печели партизани .

През м. май с. г. бях в хисарските бани. Един ден, като получих вестниците, видях, че на 19 май в Пловдив една тълпа ,между която имало мнозина чиновници и един офицер, нападнала конака, в който се намираше окръжния затвор, и се опитала насила да освободи Илия Куртев и други арестувани с него .Вследствие на това, били уволнени мнозина чиновници — демонстранти — между тях личеха имената на: Георги Бенев, Захари Стоянов и Антон Каблешков. Това произшествие ми направи тъжно впечатление. Обвинявахме княз Богориди и привържениците му, че противозаконно и без съд уволняват чиновници, а сега нашите приятели вършеха същото. Когато се завърнах в Пловдив, поисках да узная истинските причини на станалото. Било взето решение в митрополията, да се чества паметта на Хр. Ботев на 21 май, деня, в който бил убит. Но казионните решили да го честват на 19 май. Този ден съвпадал с турския байрам, та те решили да направят някои демострации против турците, с цел да компрометират правителството пред султана и великите сили. За да забранят честването паметта на Хр. Ботев на 19 май, властите не позволили на събралите се в Марашката черква Св. Георги да извършат богуслужението. Последните пък тръгнали от там вкупом и отишли в окръжния затвор, като поискали със сила да освободят от затвора Илия Куртев. Констатирало се отпосле, че между тях имало мнозина чиновници и поручик Гашо Атанасов. Това било явен бунт против правителството. Но директорите били принудени да се задоволят само с отчислението на чиновниците и даването под съд на поручика. И всичко това било направено от необходимост. Тези обяснения не ме задоволиха, защото ми се виждаше неразбираемо: как едно беззаконие можеше да се покрие с друго беззаконие, което изглеждаше по-голямо, особено, когато е направено от самото правителство! Те трябваше да ги дадат под съд.

Захари Стоянов по това време беше заминал за София и щом се завърна от там, почна да издава в. „Борба”. Всеизвестно беше, че Захари Стоянов е беден човек и на всички направи впечатление, че той почваше да издава вестник на свои средства. Отде бе взел пари? Място за съмнение не оставаше: след няколко дни заминаха един подир друг за София и някои от уволнените, както и майорите Николаев и Филов. За последните се говореше, че отиват да постъпят на българска служба и че имали намерение да си дадат оставката от румелийската милиция. В скоро време, обаче, те пак се завърнаха.

Вестник „Борба” почна с нападки против Сорокина, против Кръстевича, съединистите и против руските офицери. Мнозина не подозираха по-далечните му цели и на този вестник се гледаше като на партизански орган, пълен с политически смехурии. Вестник „Южна България” също продължаваше да пише в този дух. И двата вестника заедно съветваха населението да не плаща данъци …

В началото на юли, Кръстевич замина в двумесечен отпуск за Цариград, а след него и директора на вътрешните дела — Начев замина в отпуск. Заместваше ги д-р Хаканов.

През месеците юли и август имаше видимо спокойствие, но Захари Стоянов развиваше известна деятелност. Освен редактирането на вестника, той предприе пътуване до Тъмръш и Бузлуджа, дето се чества паметта на хаджи Димитъра. Наскоро след завръщането си, той устрои една вечеринка в памет на Любен Каравелова. Млади хора, повечето ученици, се въртяха около него. Преди да тръгне за Бузлуджа, той ме срещна и ме попита:

—        Няма ли да дойдеш на Бузлуджа?

—        Не, — му отговорих шеговито. Аз плащам другояче своя данък към отечеството, та няма какво да се кланям на разни светци . . .

—        Да, ми каза гой, а пък аз не искам да се кланям на руските . . . Трябва да имаме свои.

През тези два месеца се забелязваше едно особено настроение у нашите офицери. Някои от тях, майор Любомски, дружинен командир в Ямбол и подпоручик Векилов, жандармерийски командир в същия град, бяха изказали ругатни и непокорство против правителството. Други говореха явно против руските офицери и руското правителство. При едно пътуване, направи ми впечатление езикът на майор фон Мах, немец, офицер на румелийска служба. Той говореше открито против всичко руско. Руските емигранти също им симпатизираха и ги поддържаха в омразата им против руските офицери и руското правителство. По този начин се създаваше изкуствено едно лошо настроение против тях и се подготвяше най-фаталния, може би, преврат в новата ни история.

На 3 септември пристигна известие, че капитан Паница, който беше на служба в Княжеството и беше дошъл уж в отпуск в гр. Чирпан при роднините си ,събрал няколко четници, излязъл вън от града в някаква курия и прогласил Съединението. Околийският началник проводил стражари’ против тях. Станало сбиване, в което били убити няколко души.

В Панагюрище и Голямо Конаре, все по това време, младежи, начело с Чардофона, ходили из улиците и викали: „Да живее Съединението”. В Пазарджик отишъл Захари Стоянов и вече явно проповядвал непокорство на властта. Той бил арестуван, но няколко души опълченци отишли и насила го освободили от затвора. На 4 септември неколцина съединисти, членове на Постоянния комитет, отидохме при Начева да го питаме: „верни ли са известията, които слушаме, и какви мерки са взети против смутителите на реда?” Той, с хладнокръвието на самоуверен чиновник, ни отговори, „че са верни, но положението не било трагично”. В Чирпан било вече всичко тихо и мирно, а в Голямо Конаре бил изпратен окръжният управител Димитров, за да умиротвори движението, което било детинска работа. Всичко това, обаче, не ни успокои. По всичко личеше, че другият лагер се е раздвижил и че се намираме в навечерието на революция. Фигурата на Начева, неговото хладнокръвие и непознаване на положението, ми напомняха фаталната грешка, която направи Кръстевич с неговото назначение, както и нашата, че не го сменихме при промяната, която стана на директорите в последната сесия на Областното Събрание. Но бе вече късно!

Веднага отидохме в Постоянния комитет, дето призовахме директорите Хаканов и Величков и всички народни представители, които се намираха в Пловдив, за да размислим за положението. От разискванията стана ясно, обаче, че се намираме в явно противоречие със себе си. Ние сами искахме Съединението, проповядвахме Съединението, подготвяхме духа на масите за него от години, а сега трябваше да вземем мерки против него, да му пречим. Но най-после надделя мнението да се противопоставим. Ние бяхме, наистина, за Съединението но то трябваше да стане при сгодни политически условия, т. е. когато Русия се съгласи да го подкрепи енергично, а нейното желание сега беше да пазим мира на Балканите. Можеше ли, който и да е съзнателен българин, да се противопоставя на Съединението на двете български области, а колко повече ние, горещите му проповедници? Ала защо тези хора бързаха тъй необмислено, защо не искаха да се вслушат в съветите на русите и наливаха масло в колесниците на техните и нашите, едновременно, врагове? След дълги спорове, решихме да помолим телеграфически Каравелова да повика назад капитан Паница, който се считаше за главен виновник на размирието.

На следния ден, 5 септември, ние пак се събрахме, в помещението на Постоянния комитет, на заседание. То трая целия ден. Хаканов и Величков ни съобщиха, че окръжният управител на Голямо Конаре бил арестуван, а Каравелов отговорил, че капитан Паница бил взел отпуск направо от княза и той не може, следователно, да го прекрати. Съобщиха ни също, че са научили какво на 30 август, в лагера, имало угощение на офицерите, на което присъствал и руският военен аташе подполковник Чичагов, и че там се взело решение да се: прогласи Съединението. Всички останахме в недоумение. При тези условия, какво трябваше да правим? От поведението to а населението ние не се страхувахме, защото знаехме, че здравомислещото му болшинство е напълно съгласно с нас, но въпросът беше какво да се прави с войската? Повикахме началника на милицията генерал Драгалски, за да ни даде осветление. За Начева и дума не ставаше вече, защото се видя, че нищо не знае и нищо не може! Генерал Драгалски, на въпроса: „дали има някакво движение между войската по въпроса за Съединението” ни отговори, че „не знае да има някакво особено настроение или движение, а знае, че войската е вярна и дисциплинирана и няма никакво опасение, изобщо”. Този отговор, обаче, не бе съгласен с действителността и не можеше да ни успокои. Генерал Драгалски беше поляк на турска служба. Той бе назначен след Щрекера за началник на милицията. Ние нямахме твърде доверие в него, защото бе от тези, които се грижат повече за тоалета си, отколкото за службата, която им е поверена. Освен това, той нямаше нищо общо с идеите и чувствата на войската, в която служеше, и, струва ми се, не я разбираше дори. Той си отиде. Споровете отново наченаха. Величков каза:

—        Съединението ще стане, господа, идеята е узряла, настроението е повдигнато и затова предлагам да го прогласим ние.

Виждахме, обаче, че въпросът за Съединението не е домашен въпрос, а международен. По външната си политика ние нямахме никъде другаде опора, освен в Русия. Преди три месеца Сорокин беше заминал в отпуск за Петербург. Преди заминаването си, той ни повика на вечеря и през това време целия ни разговор се въртеше все по въпроса за Съединението. Ние му заявихме категорично, че този въпрос трябва да се реши вече в положителен смисъл, защото поехме за него ангажимент пред народа и нашите противници, с цел да ни компрометират, почнаха да ни наричат лъжесъединисти. Той възрази, че нашето съединение е международен въпрос и трябва да се подготви първо по дипломатически ред.

—        Все пак, аз ще говоря на господина министра на външните дела, — додаде той, — че трябва да се свърши час по-скоро. Във всеки случай, при завръщането си, надявам се да ви донеса благоприятен отговор.

Ала Сорокин не бе се върнал и не бе съобщил още нищо от Петербург по въпроса. С княз Александра, след заминаването на Берковски, нямахме никакви сношения, а по отношение на партиите в България, които бяха вече три, ние бяхме пасивни. Каравелов бе загубил в Румелия всяко обаяние, а към консерваторите бяхме равнодушни. Имахме известни симпатии само към Драган Цанкова, но той беше сега в опозиция. Решихме да изпроводим двама души при секретаря на руското консулство Ингельстрома, за да го осветлят върху критическото положение и да го молят да узнае: като как би погледнало руското правителство, ако прогласим ние Съединението? Той им отговорил, че за момента не може да каже нищо, но ще попита телеграфически в Петербург и ще обясни подробно положението. Помолил същевременно да се почака до утре. Вследствие на този отговор, решихме да се вземат всички предпазителни мерки, додето сс получи отговора от Петербург. Да доха се заповеди, щото всички началници па войскови части — болшинството руси — да бъдат на постовете си през нощта и да не се позволява никакво движение.

Заседанието се вдигна. Беше вече късно, та се разотидохме по домовете си.

След вечеря дойде у дома госпожа Тонджорова и ме попита:

—        Какво ще става през тази нощ? Щяло да става нещо страшно; щяло да стане Съединението. Известиха ни от английското консулство да не излизаме през нощта, защото щяло да бъде опасно. Мъжът ми отсъства, а аз съм сама и се страхувам, та дойдох да ви попитам.

Госпожа Тонджорова бе англичанка. Отговорих й, че не трябва да се страхува за нищо, че са взети всички мерки, за да не станат размирия. Тя си отиде, като остави у мене впечатлението, че се е успокоила.

Легнах да спя. Сутринта, около пет часа, жена ми ме събуди и ми каза, че се чували гърмежи от пушки. Станах. Наистина се чуваха залпове от пушки. Местоположението на къщата ми позволяваше, та погледнах да видя що става. Конашкият двор, дето живееше главният управител, бе пълен с войници с бели шапки. Разбрах, че нещо е станало, но дали беше пронунциаменто или междуособица не разбрах още. След малко дойде у дома писарят ми с думите:

—        Честито ви Съединение. И ми подаде една прокламация.

От нея разбрах станалото: народът се събрал и прогласил Съединението… Излязох веднага на улицата, за да видя що е станало и как е станало? През ума ми минаха много мисли. Кой прогласява на своя глава Съединението? С чия поддръжка? Дали офицерите не са направили само една авантюра? Тяхна работа ли бе това дело? Защо се месят в политиката? На площада Джумая видях капитан Радко Димитриева на кон, придружен от няколко кавалеристи. Той успокояваше тълпата:

—        Тишина, господа, порядък.

Когато ме поздрави и отмина, стори ми се, че има доста замислен вид. Капитан Димитриев, както и другите академисти, ние считахме за хора сериозни, положителни и русофили. Той служеше в дирекцията на милицията, като началник отделение. Като го видях пазител на реда и тишината, помислих, въпреки убеждението си, че Съединението може да е станало с руско съгласие. Може би, чаканата от Петербург телеграма е дошла! По-горе видях събрани хора и отидох при тях. Там беше и д-р Чомаков. Попитах го що има? Той ми отговори:

—        Съединението е прогласено.

Той сияеше от радост.

—        Да беше дошъл малко по-преди — прибави той с видима радост, — щеше да видиш как една мома пазеше бедния Кръстевич! — И пак засия.

От по-нататъшните разговори научих, че майор Николаев с войските от лагера отишъл през нощта в конака и извадил

Кръстевича от там. Тълпата го качила на една кола, заедно със Захари Стоянова и една мома с гола сабя, и го завела пред руското консулство. След това го прекарали през града и го изпратили под стража в Голямо Конаре. Били също арестувани по домовете им и директора на милицията генерал Драгалски, и директора на вътрешните дела — Начев.

Върнах се у дома. Жена ми съобщи, че ме дирили от Градския съвет и лицето, което ме дирило поръчало да отида там, че съм бил назначен член на Временното правителство. Каза ми също, че и Величков ме дирел, но отишъл у д-р Драгомиров. Отидох у последния и намерих освен Величкова, д-р Хаканов, д-р Янколов, Д. К. Попов и други наши приятели. Съобщих им, че са ме викали от Градския съвет и че съм бил назначен за член на Временното правителство и поисках мнението им. Те ми отговориха:

—        И ние именно за това сме се събрали. Не си само ти, назначени са и други трима наши приятели, а именно: д-р Янколов, К. Пеев, и Иван П. Герджиков.

Разискахме въпроса — какво трябва да бъде нашето поведение спрямо извършеното събитие и решихме, че трябва да приемем извършения факт, тъй както е станал и да не направим нищо, което да му попречи, наопъки, да го подкрепим. И веднага с д-р Янколов отидохме в Градския съвет. В разискването, което стана, някой спомена, че се пръскало слух, че Кръстевич поискал войска от султана, за да окупира областта и да осуети Съединението. Величков възмутен извика:

—        Това е най-мерзка клевета на нашите противници. Кръстевич никога не е продумвал, нито помислял подобно нещо. Вчера, в частния съвет, когато разисквахме въпроса: какви мерки да вземем, за да попречим на готвящия се преврат, додето получим отговора на руското правителство, аз предложих на Кръстевича да се оттеглим заедно с него в Карлово или Стара Загора и там да чакаме отговора. Войсковите началници в тези градове не бяха съгласни с майорите Николаев и Филов и щяха да ни поддържат единодушно. Кръстевич, обаче не прие, и каза:

—        „Аз съм по-голям патриот от всички тези господа и ще стоя на поста си” . . .

В 9 часа бях в Градския съвет. Там бе се струпала голяма тълпа. В една от залите на градския дом заварих събрани членовете на новото правителство, а именно: председателя Д-р Странски и членовете: д-р Чомаков, Яким Груев, Георги Беиев, майор Райчо Николов, Константин Калчев и Т. Кесяков. След обикновените поздрави и пожелания, д-р Странски ни заяви, че сме назначени за членове на Временното правителство и че пръв наш дълг е да телеграфираме на княз Александра, че народът е прогласил Съединението и го моли да поеме управлението на страната.

—        После — допълни той, — ще требва да отидем при чуждестранните консули и да им съобщим за станалото, като ти помолим да подкрепят делото ни.

Телеграфирахме на княза и тръгнахме да посетим консулите, без д-р Странски. Посетихме най-първо руското консулство. Направи ми впечатление, че всички руски офицери бяха там. Д-р Чомаков, от името на Временното правителство, каза поръчаното от д-р Странски на управляващия консулството Ингельстром. Ала Ингельстром, в отговор ни каза:

—        Моето правителство не е съгласно със станалото и ни прочете телеграмата, която държеше в ръце. Тя беше отговор на подадената от него телеграма от предния ден. Все пак, след официалния отговор, той ме погледна и ми каза:

—        Впрочем, това е ваша работа.

Посетихме английското консулство. Консулът също отсъстваше: бе в отпуск, та ни прие управляващият. Там беше случайно и един кореспондент-англичанин, който бе дошъл от София. Някои допускаха, че там ще ни приемат ядосано, като се водеха от съображението, че Англия покровителства Турция. Случи се, обаче, тъкмо обратното. Приеха ни любезно и с видима радост. По същия начин посетихме французкото и най-после австрийското консулство. Отговорът беше все един:

—        Ще съобщим за станалото на правителството си.

Д-р Чомаков остана в австрийското консулство, а аз се усъмних и казах на Калчева, с когото бях в една кола:

—        Д-р Чомаков остана в консулството.

—        Да, ми каза той. Той е близък приятел с Погачер — управляващ консулството, та може да си поговорят нещо насаме.

Разбрах, че ще стават някакви „интимни обяснения” но станалото.

Завърнахме се в Градския съвет и разказахме на д-р Странски за извършеното. Беше време за обед и тръгнахме по домовете си. В това време дойде новоназначеният полицмейстр поручик Ив. Соколов и нещо пошепна на д-р Странски, а той се обърна към майор Райчо и му каза да арестува Тодорова. Отидох си в къщи. Във време на обеда се чуха изстрели от пушка. След малко дойде някой и ми съобщи, че Тодоров убил майор Райчо, а него пък убили войниците. Тодорова оше сутринта го виждах на площада Джумая в пияно състояние и не се почудих за станалото. Тодоров беше телеграфопощенски началник, бивш опълченец.

На следния ден княз Александър отговори, че приема управлението на страната и тръгва за Пловдив дето ще пристигне на 8 септември. Председателят и членовете на Временното правителство отидохме да го посрещнем в село Чуллук. Георги Бенев и аз бяхме в една кола. Той беше казионен и се считаше за един от виновниците на станалото Съединение. По пътя почна да ми разправя как се е подготвило и как е то станало:

—        „Когато д-р Странски ходи през пролетта в София по случай хилядогодишнината на Св. Кирил и Методий, като представител на Градския съвет, посетил княз Александра. Той му говорил на дълго за Съединението и го натоварил да работи за него, но Странски не го направил работа. По-късно отидохме аз, Захари Стоянов и Тончев. На Захари му дадоха пари, за да почне да издава в. „Борба” и да работи за Съединението. През м. юлий, Захари образува заговор в Дермендере и най-важната му дейност е, че убеди офицерите. Впрочем, те бяха готови. Виждахме, че в Румелия, след назначението на Кръстевича, за нас беше всичко изгубено. Майорите Николаев и Филов бяха отишли в София, за да постъпят на българска служба, но князът им казал:

—        „Вие сте мои офицери и ще бъдете по-потребни в Румелия, отколкото тука.”

За същата цел дохожда в Пловдив и чиновника за особени поръчки на княза — Головин. Капитан Паница също беше дошъл за тази работа. Споразумението за деня на Съединението стана чрез майор Муткуров, който беше пратен в Шумен на маневрите, като представител на Румелия. На 6 септември, в 11 часа през нощта, майор Николаев тръгна от дома си за лагера. И аз бях там. Жена му почна да плаче и му каза:

—        „Дончо, де отиваш? А той й каза:

„Не бой се, ако тук несполуча, в София службата ми е готова.”

Той е много храбър човек.

Д-р Чомаков се държеше също в течение на делото. Сутринта му съобщихме, че всичко е готово, а той излезе да види Кръстевича. Много го мрази. Той е голям патриот и умен човек. С Кръстевича се мразят още от Цариград по черковния въпрос”.

Стигнахме в Чоллук, дето княз Александър и Каравелов бяха вече пристигнали. Каравелов ни представи на княза и след малко се върнахме в Пловдив. Каравелов изглеждаше смутен и на овациите отговаряше само:

— Тишина, господа, тишина . . .

В Пловдив князът слезе в конака и в приемния салон на главния управител прие Временното правителство. Д-р Странски предложи управлението на страната от името на Временното правителство и поднесе неговата оставка. Князът му отговори, че приема управлението и оставката на правителството, но го моли да остане още известно време.

Първите грижи на княз Александра в Пловдив. ® Становището на русофилите. ® Начало на терора. ® Сръбско-българската война. @ Софийски настроения. ® Пропастта между България и Русия. ® Народната партия след вдигане военното положение, март 1886 г. © Нови преследвания. ® Изборите през м. май. © Групиране около Цанкова. ® Сцени в Народното събрание. ® Цанков за Съединението. ® Недоволство всред офицерите русофили. ® Временното правителство от 9 август.

Първата грижа на княз Александра беше да изпрати при руския цар депутация, която да го моли да признае Съединението. За тази цел, д-р Странски назначи, по негова заповед, следните лица: Димитър Тончев, Ив. П. Герджиков и Димитър Папазоолу. След това, князът замина за Харманлий, заедно с руския военен аташе Чичагов, за да прегледа границата, дето бяха вече изпратени румелийските дружини. А щом се завърна, той назначи за свой комисар в Източна Румелия д-р Странски. Временното правителство прекрати дейността си. Беше обявено вече военно положение, та войските от България и четници почнаха да прииждат. Пловдив се оживи като през маскарадна седмица: доброволците бяха облечени във всевъзможни видове дрехи и шапки, а една чета от Габрово се предвождаше от един свещеник с препасана през рамо сабя.

Вестниците бяха престанали да излизат. Съобщенията с

Турция бяха прекъснати, а и от София нищо не дохождаше, понеже железница още нямаше и пощенските съобщения не бяха уредени. Какво ставаше вън от Пловдив — не можехме да се научим.

Ние бяхме още в недумоение — дали превратът е извършен със съгласието на Русия или против нейната воля, при всичко, че от Ингельстрома узнахме вече за отговора на руското правителство на нашето питане. Имаше няколко причини за това. Първата беше, че от страна на авторите на преврата се разпространяваха умишлено слухове какво превратът е извършен със знанието на Русия: втората беше, вярата, че княз Александър не ще бъде толкова лекомислен да извърши такъв съдбоносен и за себе си, и за България акт, без съгласието и подкрепата на Русия; а третата, че руският военен аташе Чичагов бе присъствувал на угощението на 30 август в лагера, когато офицерите бяха решили да се направи преврата, и че същият, на 5 септември вечерта, прибра в руското консулство всички руски офицери, началници на части, и не им позволи да противодействуват на преврата.

На 13 септември ме срещна Захари Стоянов и ми каза:

—        Г-н Каравелов иска да се види с вашите приятели, за да се помирите. Желаете ли? Ако сте съгласни, определете кога и де ще се съберете, та и той да дойде. Знаеш — прибави той — казионните ще изкрадат света . . .

Казах му, че нашите приятели не ще имат нищо против едно свиждане с Каравелова, а напротив, ще бъдат много доволни. Определихме на следния ден да се съберем в моята къща. На 14 се събрахме няколко души приятели. Преди да дойде Каравелов, обсъдихме помежду си въпросите: 1-о какво поведение да държим спрямо станалия факт? 2-о какво поведение да държим спрямо Каравелова? По първия въпрос решихме, пак да направим всичко, което зависеше от нас, за да подкрепим Съединението, а по втория въпрос — да но държим сметка за бившите ни отношения с Каравелова, стига само да бъдем полезни на делото. Каравелов дойде. Чакахме да ни каже за какво иска да ни види? Но той обясни само какво е политическото положение в Европа спрямо Съединението и ни увери, че се надява да бъде потвърдено. След това, някой го попита:

—        Защо след това велико за нас събитие не се образува в София коалиционно министерство от трите партии?

Каравелов отговори:

—        Консерваторите ги не бива за нищо, а Цанков е упорит човек.

Зададохме му въпроса:

—        Не мисли ли, че трябва да се разтури Народното Събрание, та да се изберат представители и от двете съединени страни? Да се провери, с една дума, народната воля след станалото Съединение.

—        Не, — отговори той — няма нужда. Ще направим само допълнителни избори. Най-главното е, да се запази сплотеността на нашата партия, а при едни избори в двете съединени страни, това ще бъде невъзможно . . .

В двучасовия разговор не чухме нищо определено за цел та на неговото свиждане с нас. На края, той попита:

—        Как мислите вие, да почнем ли със сливането на управлението на двете, страни преди Съединението да бъде потвърдено?

Ние изказахме мнението, че щом е уверен какво Съединението ще бъде потвърдено, няма защо да не става сливането в управлението.

—        Да, каза той, и англичаните ме съветват това. Но вие знаете, че главните секретари са най-важните лица в управлението на министерствата, а ние нямаме такива. Не можете ли да ми препоръчате някои лица?

Отговорихме му, че не можем. Той си отиде, а ние останахме да се чудим за какво именно бе пожелал да се срещне с нас? И заключихме, че е искал да му дадем само главни секретари . . .

На следния ден, 15 септември, по нареждане от капитан Паница, комендант на града, из града се разлепи едно обявление,, напечатено на червена хартия, с което се заповядаше: „Всички граждани до 50-годишна възраст да се явят в комендантството, за да бъдат зачислени за войници, другояче ще бъдат наказани със смърт”. Почнахме да размишляваме. Що значи тази заповед, напечатена на червена хартия? Що значи фразата „неявилите се ще се наказват със смърт”? Кой закон го предписва това? Ако беше нужно да се правят наобри, то имаше закони за това. в които бяха предвидени, както начина на свикването им, така и наказанието на отклонилите се. Не можеше да се мисли, че страната се намира в революционно положение, защото князът беше приел управлението на областта.

Заканванията на някои офицери, че ще направят свои вестови някои от нашите приятели, както и други някои заплашвания от подобен род, ни убедиха, че издадената заповед беше издадена по наш адрес и ние се явихме в комендантството. Войски обаче всеки ден пристигаха от България и князът ходеше да ги посреща, а Паница го придружаваше, та нямаше време да дойде да ни прегледа. Няколко дни наред ходихме в комендантството и чакахме по цял ден, за да видим — какво ще ни кажат?

Между това, в тези дни се научихме, че Бобчев и Маджаров,били екстернирани от Копривщица в Елена, че П. Наботков бил е екстерниран в Свищов, а Ив. Кирков от Сопот в Габрово и двамата народни представители и членове на Постоянния комитет. [. . . ]

Най-после, капитан Паница се яви и ни съобщи, че всички по-възрастни от 32 години са свободни, а по-младите да се изпратят в казармата. Бях в чилото на първите. Изпратените в казармата бяха около 80—100 души, почти всички наши приятели и съмишленици. Между изпратените в казармата бяха: К. Величков, директор на народното просвещение, Димитър Стамболов, член на Постоянния комитет, Ив. М. Лилов, главен счетоводител в дирекцията на финансите, Д. К. Попов, началник на канцеларията на директора на вътрешните дела и Стефан Костов, учител в гимназията. От казармата пък, някои от тях, между които Д. Стамболов и Д. К. Попов, бяха изпратени на гарата да товарят и разтоварват вагони. Известия за подобни преследвания на нашите приятели идеха всеки ден и от цялата област. Ние почнахме да се питаме: „Какво стана това наше Съединение? Съединение ли стана или поробване?” И почнахме да търсим спасители и покровители. Така, по това време в Пловдив пристигнаха д-р Стоилов и д-р Вълкович, първият като офицер от кавалерията, втория като военен лекар. И двамата бяха едновременно лични приятели на княз Александра, и наши стари лични приятели, та ги помолихме да употребят влиянието си пред княза да престанат преследванията. Те отговориха обаче! че не се занимават с политика. Ходих лично при Каравелова и го помолих да направи да престанат преследванията. Той ми отговори „ще уредя този въпр ос”, но преследванията пак си следваха.

Най-после помислихме, че Каравелов има с нас стари сметки и решихме да се обърнем към Ингельстрома, който имаше допуск при княза. Молихме го да съобщи на княза, за преследванията и да го помоли да направи да престанат, защото всичката наша вина се състои в това, че сме р у с о ф и л и.

Ние вярвахме, че княз Александър ще чуе молбата ни, защото знаеше твърде добре, че бяхме истинските носители на идеята за Съединението и че на 30 август, по случай тезоименния му ден, го поздравихме официално от Постоянния комитет, като му пожелахме в скоро време да го видим княз и на двете Българин.

Ингельстром ходи при княза и след това ни съобщи, че князът му отговорил: за тези от моите по д а н и ц и, които имат да ми се оплакват от нещо, моите врати са всякога отворени. Ингельстром беше сконфузен от тоя отговор и сега разбрал и сам той, че отношенията между княза и Русия не са добри. В тези 2—3 дни беше дошла заповед, че всички руски офицери на българска и румелийска служби се отзовават, Чичагов беше получил мъмрене задето бе придружил княза до Харманлий и му се заповядваше да прекъсне всяко сношение с него. По този случай Ингельстром ни заяви също, че и той имал заповед да прекъсне всякакви сношения с правителството и с княза. Обясни ни също, че присъствието на Чнчагова на лагера с офицерите на 30 август било лична работа на Чнчагова, а повикването на руските офицери на 5 септември вечерта в конслуството, дето и преспали всички, го направил той, от страх да не стане междуособица. В последния случай, той мислел, че щял да бъде отговорен. След тези обяснения и факти за нас не остана съмнение, че Съединението е извършено от княз Александра без знанието на Русия и против нейната воля.

След бурята настъпи едно временно затишие. След 6-й септемврий никакъв вестник не бе излязал, освен единичния брой на един нов вестник „Самозащита”. Захари Стоянов и Дим. Ризов бяха дали свобода в него на перата си и бяха изпсували всички руско, заедно с „камбаните” и „самоварите им”. Вместо вестници, окръжното управление беше почнало да издава един бюлетин, в който се печатиха телеграми на Балканската агенция и други някои известния. От този бюлетин учехме що става по света. Нашите войски се изпращаха постоянно на турската граница, а в Цариград се бе образувала от посланиците на великите сили конференция, която да реши въпроса за извършения преврат. Д-р Чомаков и Ив. х. Петров бяха изпратени от нашето правителство в Цариград с някаква т а ина мисия пред турското правителство и ние нетърпеливо чакахме разрешението на този въпросВ Пловдив беше образувана една група младежи, между които много едва свършивши гимназия ученици. Те постоянно сновяха из града, въоръжени с дебели бастуни и поддържаха терора над „черните души”! Сборният пункт им беше едно кафене наречено „М а р к о в о коляно”. Те бяха лещо като: изпълнителен комитет на решенията, взети от по-висшите инстанции против „черните души”. В кафенето „Марково коляно” през целия ден и цяла нощ се разискваха политически въпроси, но най-главните теми бяха ругане на всичко руско и преследване на русофилите. Всред възторжените разисквания, Ботевата молитва се изпяваше, проглушаваше околността и пострадваше портрета на руския цар, комуто не еднъж бяха продупчвани очите. Захари Стоянов се считаше главен организатор и вдънховител на тази група.

Каравелов беше заминал за София, а вместо него беше пристигнал В. Радославов, министра на правосъдието. Той заедно със Захари Стоянов и Ризов всеки ден се качваха на хубавите коне на главния управител и минаваха през главната улица до гарата, като победители. Същата чест правеха и на други знаменити лица, които пристигнаха от София. Изобщо, отличаваха се с политически нрави, непознати до сега на пловдивчане. Но ето, че почна да се говори за някакви военни приготовления на нашата граница от сръбския крал Милан. Доколко, обаче, това беше вярно и сериозно нищо не можехме да знаем.

На 27-й октомври пристигна от София Каравелов и почна да се говори, че той заедно с княз Александра и други] решили да напуснат Румелия и да се приберат в София, а Румелия да остават на съдбата й.

На 3-й ноември сутринта осъмнахме със свиренето на военна музика. Излязох на улицата да попитам що става? Отговориха ми, че Сърбия ни отворила война и князът и Каравелов заедно с войските заминавали за София. Това беше истинска изненада за нас. Ние се готвехме да се бием с турците, а то сърбите ни обявиха война. Камбаните биха за молебен по случай на войната. Отидох в черква. Д-р Чомаков, който беше се завърнал от Царирад, беше там. Срещу него бе застанал Найден Геров, и двамата побелели старци, единият русофоб, а дружният русофил. И двамата щяха сега да се молят заедно на Зога за успеха на българското оръжие. В Пловдив изведнъж всичко утихна. Чакахме новини от бойното поле и на 9-й ноември стана известно, че нашите войски са разбили сърбите три Сливница. На 17-й научихме, че нашите влезли в Пирот.

И аз имах брат войник, а нямах никакво известие от него. Реших да отида в София и да науча нещо за съдбата му. На 22-й ноември бях в София. София беше пълна с войски и четници, които постоянно заминаваха за бойното поле. Всички държавни учреждения бяха затворени; всичко бе погълнато от войната. Тука наричаха, румелийските войски печенеги.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника