ДАНАИЛ ЦОНЕВ НИКОЛАЕВ – Спомени от Съединението

Данаил Николаев

Данаил Николаев

ДАНАИЛ ЦОНЕВ НИКОЛАЕВ (1852, Болград, Бесарабия – 1942, София) — военен деец, генерал от пехотата. През 1875 г. завършва пехотно военно училище в Одеса. На следващата 1876 г. взема участие в Сръбско-турската война. По време на Руско-турската освободителна война (1877—1878) е командир на рота в Българското опълчение и се отличава в боя при Шейново. След Освобождението е офицер в източнорумелийската милиция, командир на Западния корпус в Сръбско-българската война (1885), военен министър през 1887 и 1907—1911 г.

Данаил Николаев взема активно участие в провъзгласяване на Съединението. По това време той е майор в източнорумелийската милиция и командир на II стрелкова дружина. Спечелен за делото от БТЦРК, на 6 септември 1885 г. Николаев застава начело на войските в Пловдив. Спомените си за Съединението той пише по повод 25-годишния юбилей на това събитие. Те са публикувани във в. „Пряпорец”, бр. 236 от 10 септември 1910 г. под заглавие „Съединението”. По случай 40-годишния юбилей на Съединението Д. Николаев отново пише спомени, публикувани под заглавие „Истината по съединението на Северна и Южна България на 6118 септемврий 1885 г. Лични спомени и преживелици” във в. „Отечество”, бр. 247 от 19 септември 1925 г. Те са по-богати и по-обширни от първите и затова ние поместваме тях, като правим известно съкръщение.

Около средата на месец юлий 1885 год. в село Дермендере, до гр. Пловдив — днес преименувано Фердинандово, се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията между другите лица са били покойните днес Захари Стоянов, майор Паница и др. Тук в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз компанията провъзгласява съединението и в общия възторг дават няколко вистрела, с които привличат вниманието на властта, че става нещо необикновено; полицията узнава за това, изгонва компанията от селото и всичко временно затихва.

В това време пишущият настоящите редове бях дружинен командир на Втора пловдивска дружина.

Няколко дни след веселото събитие в село Дермендере, станало с участието на гърци, идва при мене най-напред майор Паница, а по-късно д-р Георги Странски, които като ми обясниха станалото в Дермендере, и като се убедили, че големи съдбоносни събития не могат да имат успех, ако нямат подкрепата на военните, поискаха моето съдействие да взема участие в свалянето правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич.

На това им искане аз заявих ясно и категорично, че аз не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да сваля правителството, но че съм готов да способствувам с всички мои сили за изпълнението на един no-възвишен и патриотически идеал — премахването правителството на Източна Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяването съединението на Южна България със Северна, като въжделено желание на всички българи в областта да се освободят от султанската власт. Добавих им, че за подобна една акция потребно е да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет, като временно трябва да се мирува и колкото е възможно по-малко да се манифестира това, което има да се върши. Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене, като българин патриот и военачалник в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.

В Източна Румелия всяка година през месец септемврий се привикваше първото опълчение на обучение.

През 1885 г. по неизследваните пътища на Божия промисъл, който винаги покровителствува добрите дела, се реши през месец септемврий да има маневри с всички войскови части на Източна Румелия. По проекта от щаба на милицията маневрите трябваше да се произведат около Ст[ара] Загора с два отряда: един Източен — отбраняющ и съставен от войсковите части на източната част на областта, други Западен — атакующ, с войсковите части от западната част на областта (Пловдив, Т. Пазарджик, Пещера, Казанлък, Хасково и пр.).

За началник на Източния отряд бе определен майор Мерчански, а за началник на Западния бях определен аз.

Друго едно важно събитие иде да посочи Божия пръст в делото на Съединението: ежегодно край гр. Пловдив се събираше сборен лагер на милицията и за началник на лагера със заповед на началника на милицията се назначаваше един от старшите офицери. Нея 1885 г. се падна щастието и моят ред да бъда назначен началник на лагера, а следователно и началник на всички войскови части, събрани в сборния лагер. Това ми качество обезпечи половината от успеха на Съединението.

*

*             *

Идеята за съединението, като сюблимен национален акт, не ми даваше покой за час по-скорошното му изпълнение. Към тия май лични желания и чувствувания додоха да се прибавят и всички благоприятни събития и обстоятелства, които диктуваха моментът да се не пропусне и се действува енергично в най-близко бъдеще.

За сигурността на делото ми липсваха сведения от провинцията, каквито нямаше и в тайния комитет за съединението. За тая цел аз лично и тайно по свой почин изпратих капитан Стефов, мой доверен човек, да обиколи гарнизоните, от мое име да узнае духа и настроението за предстоящата велика акция.

Докладът на капитан Стефов бе насърчителен — провинцията била готова и чака първия зов да изпълни своя патриотически дълг.

Това ме много ободри и насърчи, за да дествувам по-енергично във всички направления.

Около средата на август месец 1885 год., за да маскирам своите действия, аз заминах за Хисаря уж на почивка. Тук повиках всичките сержант-майори (които представляваха войнски началници) от втори пловдивски окръг — околиите Конушка, Рупчоска, Овчехълмска и Голямоконарска, които държат списъците на второ опълчение и резревиите кадри на милицията, на които лично заповядах да направят бързо проверка на тия списъци в центровете на околиите и окръга, с разчет, щото проверката да бъде готова и изпълнена към 1 септ. 1885 год.

От Хисаря писах поверително писмо на майор Муткуров, за да тръгне веднага за Шумен, гдето се произвеждаха големи маневри със севернобългарските военни части и където се намираше и княз Александър Батенберг.

В писмото си нареждах майор Муткуров да се яви лично пред княза, да му изложи положението на Източна Румелия, да му съобщи това, което се готви и да иска неговото мнение за тоя съдбоносен за българския народ акт.

Майор Муткуров изпълни моето нареждане, среща лично княза, излага подробно всичко, обаче не получи положително обещание, а само един уклончив отговор. На връщане от Шумен майор Муткуров от Габрово ми дава депеша със следната смисъл, че маневрите в Шумен са свършени, обаче свиканите запасни войници не са разпуснати.

Това за мене беше един решителен признак, че се държат войскови части в пълен състав за евентуалните събития, които има да стават в Източна Румелия. На 25 авг. 1885 год. получих писмо в Хисаря, с което ми съобщават, че от щаба на милицията се е получил поверителен пакет за мене, с указание за предстоящите маневри. Щом получих това известие, веднага се отправих за Пловдив, отворих пакета, в който намерих нареждането до мене, като командующ отряда, да дам заповед до всички войскови части да бъдат готови по местата си съгласно плана за маневрите, начален ден за почването на които се фиксираше датата 6 септ. 1885 год.

Ето по какъв начин се фиксира датата на съединението 6 септемврий 1885 год. от самите обстоятелства — от което явствува, че по-рано тая дата не можеше да бъде определена, защото трябваше за всяка евентуалност да изпратя войскови части за охрана на границата от нахлуване в българска територия и осуетят мобилизацията, а по-късно очевидно не можеше, понеже войсковите части щяха да напуснат Пловдив.

*

*             *

По-рано казах, че повиках лично сержант-майорите и ги наредих да проверят второто опълчение и резервата на милицията. След получаване заповедта за маневрите, веднага дадох бързо нареждане, щото всички войници от П-то опълчение и резервата, организирани във войскови части, да тръгнат за града Пловдив с такъв разчет, щото на 6 септ. на разсъмване да бъдат в града. За по-добрата организация на частите, формирани от П-то опълчение, изпратих от дружината по 20 действующи войника във всяка околия за първи началствующи лица на сформираните части.

Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий. Повече държане в тайна акта, който предстоеше да се извърши, не можеше. Събрах всички офицери в лагера и им съобщих предстоящото събитие със заповед да бъдат истински патриоти и изпълнят до край своя войнишки дълг при всички евентуалности, които можат да се случат. Всички с радост посрещнаха съдбоносния акт и останаха цялата нощ в частите си.

Точно в 4 ч. сутринта на 6 септ. заповядах да бият тревога в сборния лагер. Всички части по тревогата се построиха в най-голям порядък, точност и бързина. Всички началствующи лица са по местата си. Поздравих ги и гръмогласно им известих, че те по Божие провидение като български войници са повикани да извършат велик и патриотичен акт — Съединението на Южна и Северна България.

Това съобщение се посрещна с възторг и небивало въодушевление от всички войскови чинове. Схванах момента и ги поздравих с факта, че от тая съдбоносна минута те вече не са султански войници, а храбри български лъвове на съединена България. И за да дам още по-голям импулс на чувствата им аз добавих, че те макар и войници до днес нямат военна светиня — знаме, емблема на техния войнишки дълг, защото приготвеното трицветно знаме с изображения лев беше скрито и не го бяха виждали. Заповядах да донесат знамето, развих го пред построените войници и тържествено го връчих на знаменосеца. Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност, но всички плачеха от радост като виждаха развето народното ни военно знаме, втурнаха се към него и се надпреварваха да целуват красните му гънки, под сянката на които бяха готови да сложат и живота си за щастието, величието и прогреса на милата ни татковина.

Под владичеството на тоя патриотически подем и изблика на войнишки чувства, аз поведох смело войсковите части за града Пловдив.

Около село Коматево аз получих писмо по един жандарм със заповед от началника на милицията генерал фон Дригалски да изпроводя една войскова част навън от града към Кършияка, за да разпръсне бунтовниците — голямоконарци, които на тълпи идели за града Пловдив. Тоя факт показва тайната на съединението така, че дори и началникът на милицията до сутринта не е знаел какво става. На писмото му, разбира се, никакъв ход не дадох.

Съмваше се вече, когато аз начело на войниците влезнах в града Пловдив и лично разпоредих да се обкръжи конака — резиденцията на генерал-губернатора. Едвам това изпълнено, съобщиха ми, че генерал фон Дригалски иде откъм градската градина по направление на конака, обаче войсковата част, поставена за охрана на улицата го спира. Това щом узнах, заповядах да го пуснат и той дойде при мене много сърдит и с негодувание ми прави бележка, че офицерите и войниците не само не го допущали, но и не му отдали чест.

Отговорих му да се примири с положението си, че от тая сутрин тия войници не са султански, а български народни войници, извършвайки акта на съединението и като така той престава да им бъде началник.

Помолих го веднага да си отиде в квартирата и там да чака развитието на събитията и моите последующи нареждания. Генерал фон Дригалски, смутен крайно от това що вижда, изпълни заповедта ми и се прибра дома.

В тоя момент ми се донесе, че на десния фланг на южната страна на конака се е явил подполковник Чичагов — руски военен аташе в Пловдив и се отправил към охраната около тая врата на конака. Аз веднага пристигнах при него и той се обърна към мене с думите: „Майор, това не е волята на царя”!

Аз го пресякох и му отговорих нервно: „Подполковник, пред фронта на народните революционни войски вие не можете да ми говорите с тоя език” и го помолих да си отиде дома. Той схвана положението и изпълни моето искане.

Веднага след това отидох на главните врата на конака и заповядах да повикат полицмейстера Користильов, който беше в двора на конака и му заповядах да отвори вратата. Той отговори, че ключовете са у портиера и отиде уж да го търси. Понеже аз видях, че подполковник Чичагов излезе от тая врата, предположих, че не искат да ми отворят вратата, затова заповядах повторно и енергично на полицмейстера или веднага да отвори вратата, или ще дам заповед на артилерията да стреля и разруши вратата и оградата, което не е желателно.

В тоя момент е вече достатъчно светло и аз видях в двора на конака пред Гауптфахтата да се строят трите роти от 1-ва пловдивска дружина под командата на капитан Рачо Николаев (Шопчето), понеже титуляра на дружината майор Якобсон — руски офицер — беше в отпуска.

Тези три роти са били привлечени в конака за охрана и като видях, че началствующите лица в конака се надяват на тия три роти и не отварят вратата, тогава аз гръмогласно се обръщам към войниците от ротите, поздравих ги със съединението и че те вече са български, а не султански войници. Те ми отговориха с възторжено ура и ефектът беше чародеен — вратата на конака се отвориха!

Веднага влязох в конака с ротата, която беше до вратата. В тоя момент се чу силно ура откъм източната врата на конака, отгдето влязоха конарци. Потърсих с очи да видя някои от гражданите, посветени в тайната на съединението, които по-рано са се явявали при мене, за да ги изпратя при генерал-губернатора да му съобщят акта на съединението и го помолят доброволно да напусне конака, за да се избегнат нежелателни инциденти — за жалост, никого не видях от гражданите.

Малко след това се яви при мене покойният Антон Каблешков, а подир него и Иван Андонов, член на комитета на съедин[ението], комуто заповядах, да влезе при генер [ал] -губернатора и му съобщи извършеното по съединението и неговото детрониране.

Иван Андонов влезе, обаче дълго време се мина и губернаторът не се яви, затова се принудих и изпратих моя доверен офицер капитан Стефов да види защо се бавят, като съобщи на генер [ал]-губернатора да не се страхува, защото съм взел мерки за запазване живота му.

След всичко гореописано, най-после се яви и Захари Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, толкова повече, че споразумението ми с комитета беше още при влизането на войските в града да бият камбаните на всички черкви в града, за да се групират гражданите около конака.

Нищо от тая програма не се изпълни, затова заповядах на Захари Стоянов веднага да се вземат мерки и се публикува манифест към (българския народ, с който да му се извести великия акт на съединението като същевременно се избере привременно правителство.

   *

*   *

Всичките горни нареждания дадени, виждам да излазя генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, който веднага се качи на приготвения негов файтон, заедно с назначения да го придружава офицер, поручик Ганю Атанасов.

В тая суматоха, при бързината да давам заповеди по всички направления, аз не забелязах кога на капрата при файтонджията на генерал-губернатора се е качила учителката Недялка — годеница на Чардафона, облечена във войнишки дрехи. Файтонът се отправя за Голямо Конаре без други инциденти, а оттам под охрана за София — Северна България.

След заминаването на генерал-губернатора взех мерки за запазване реда и спокойствието на града. Заповядах всички чиновници и служащи да останат по местата си. За началник на пощите и телеграфите бе назначен дядо Райчо Николов — майор, началник на жандармерията в Пловдив. Той се явил при началника на пощите и телеграфите Тодоров и му поискал да му предаде канцеларията. Тодоров не само отказва да предаде поста си, но гърми в гърдите на дядо Райчо Николов и го убива. Тодоров излиза от канцеларията на площада Джумая обаче народът се спуща върху него и го линчува ужасно. И само с тия две случайни убийства се извърши великия акт и държавен преврат по Съединението.

Това свидетелствува, че целият народ единодушно и възторжено посрещна съединението на Южна и Северна България.

*

*           *

От конака разпоредих войските да идат по местата си, а аз се отправих за градския съвет, гдето намерих събрани: г. г. д-р Чомаков, д-р Г. Странски, Зах. Стоянов, Ант. Каблешков, майор Муткуров, майор Филов и др. Пристъпи се в мое присъствие към избор на временно правителство и се избра за председател д-р Чомаков, но той се отказа и вместо него се избра д-р Г. Странски.

За главнокомандующ на войските бях назначен аз.

При свършването на заседанието се яви капит[ан] Радко Димитриев с писмо от руския консул до мене и ме покани да ида в руското консулство. Веднага се отправих и там ме посрещнаха управляющия консулството г. Егельщром и руският военен аташе подполк. Чичагов. Те ме поздравиха най- сърдечно с успеха на делото, видимо бяха много доволни за станалото, като ме прегърнаха и разцелуваха. В една от стаите беше сервирана закуска с чер хайвер и шампанско и се пиха възторжени наздравици за княза, Съединението и за българския народ.

Възползуван от добрия прием и настроение в консулството, аз помолих подполков [ник] Чичагов да даде заповед, щото руските офицери да изпълняват моите заповеди. Това ми искане се изпълни, като подполк. Чичагов даде писмена запо

вед. Същият помолих да разреши да изпратя руския офицер Петров — зет на д-р Чомаков, като техник-артилерист да отиде о дрезина и разруши жп мост при гр. Харманли, като пропусне идящия трен от Цариград. И това ми искане се изпълни.

Тук написах депеша до княза Ал. Батенберг, с която като му съобщавах извършения патриотически акт на Съединението, молех го да дойде веднага в Южна България и поеме светото дело под своята десница. На тая ми депеша получих бърз отговор, че князът тръгва през Балкана за Пловдив и до неговото пристигане да продължавам успешното командуване на войските.

В това време се чуват гласове в антрето и възклицание на негодувание, че русите ги излъгали. По гласа познах едно от лицата, но веднага вратата се отвори и аз, който бях до самата врата, се срещнах лице с лице с тоя негодующ г-н и той, смутен и не очакващ да ме види там, заяви: „Г-н Николаев и ние сме българи, и ние признаваме Съединението”, на което аз му отговорих, че ме радва и не остава освен да го известят.

От консулството аз се отправих за железопътната гара, гдето наредих веднага да се сформира един трен с войски, предшествуван от една пилотна машина, на която качих началника на движението г-н Визети, които отправих за границата при гр. Харманли за първа охрана срещу Турция. Още същия ден временното правителство по мое нареждане обяви обща мобилизация на всички от 18 до 55 год. в цялата област. До вечерта на първия ден от Съединението се получиха депеши от цяла България за възторга и въодушевлението, с което се посрещна великия акт на Съединението.

*

*           *

На 17 септемврий 1885 год. Негово Височество княз Александър Батенберг, придружен от Петко Каравелов и Стеф. Стамболов, тръгна за Южна България. Цялото пътуване е било триумфално шествие, възторжено посрещан и изпращан от населението. На границата на Южна България той беше посрещнат от властите на временното правителство. В село Баня (Карловско) руският консул Егельщром и военният аташе под-полк. Чичагов го поздравиха с великата национална радост, на която се радват не по-малко от българите.

Вън от гр. Пловдив го посрещнах лично аз с подробен pa

порт за извършения акт и го уверих за реда и тишината, които владеят в града и цялата област. Той ми благодари и ме покани до него във файтона. Влизането на княза в града Пловдив беше велико тържество. Цялото население посрещаше е радостни сълзи на очи първия свой княз след Освобождението на България.

След церемониите и приемите князът се оттегли на квартира в конака на генерал-губернатора.

След един-два дни Негово Височество княза, аз и подполковник Чичагов обиколихме източната граница на Южна България, за да видим мобилизацията и охраната на границата.

В гр. Ямбол се извърши голям военен парад, приет от Негово Височество княза.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника