ДИМИТЪР ХРИСТОВ РИЗОВ – Спомени от Съединението

Димитър Ризов

Димитър Ризов

ДИМИТЪР ХРИСТОВ РИЗОВ (1862, Битоля – 1918, Берлин) — виден общественик, публицист и дипломат. Средно образование получава в гр. Пловдив, а висше — в гр. Лиеж (Белгия). Отначало работи като учител в Македония, а по-късно заема различни дипломатически постове: български търговски агент в Скопие (1897—1899), дипломатически агент в Цетина (1903-1905), в Белград (1905-1907), в Атина (1907-1908), пълномощен министър в Рим (1908—1915) и в Берлин (1915-1918). Сътрудничи в издаването на различни вестници: „Македонский глас”, „Търновска конституция”, „Независимост” и редактира „Христо Ботев” и „Млада България”. Автор е на политически брошури.

Д. Ризов участвува активно в подготовката на Съединението като член на БТЦРК в Пловдив (1885). Предаваме спомените му за това събитие, публикувани в сп. „Мисъл”, V, 1895, кн. 1, с. 83—94 под заглавие „Княз Батенберг и Съединение-

[…. ]

За участието на княз Батенберг в заговора, който създаде 6-й септемврий 1885 г. и у нас, и зад граница, има няколко версии. Според едни от тях, Съединението е дело на Англия, а дейците в него, начело с княза Батенберга и г. П. Каравелова, са волни или неволни оръдия в ръцете на английската дипломация. Според други, то е работа само на княза Батенберга, който е искал, по тоя начин, да закрепи разклатения си престол. Според трети, то е дело на княза Батенберга и г. Каравелова, извършено от тях с егоистичната цел да се популяризират, та да могат по-дълго време да задържат властта в ръцете си. Има и таквиз версии, които виждат в Съединението прост един капан, поставен от княза Батенберга и западните велики сили на Русия и руското влияние в България.

Аз мисля, че не е нужен особен критически ум, за да се разбере, че ни една от тия версии не съдържа в себе си истината. Събития, като съединението на двете Българин, никога не могат да имат само един или само няколко виновника. Техният процес е по-сложен и по-бавен, отколкото той изглежда. Ролята на авторите от 6-й септемврий 1885 г. бе много скромна: те само откъснаха един плод, който бе вече узрял и който наскоро щеше сам да падне. Узреванието же на тоя плод се дължи, главно на Русия, която, в Сан Стефано, прогласи туй съединение, а после Берлинският конгрес отвори пътя към неговото оделотворение с непозволяванието на турските гарнизони да завземат Балканите. На втор ред, това узревание се дължи на съединистическата партия в бившата Източна Румелия, която през 1884 г. дойде на власт, благодарение на лозунга: „Долу пашата! Да живее съединението”!…

Безсъмнени са обаче две неща: 1. че дипломацията на враждебните Русия велики сили успя да се възползува от Съединението, за да нанесе удар на руското влияние в България и 2. че княз Батенберг прегърна Съединението, за да закрепи е неговото обаяние разлюления си престол. Но от тези положения до гореизброените версии разстоянието е доста дълго. Да прегърнеш едно приготвено дело не значи сам да си го приготвил, и да експлоатираш това дело няма нужда да си го създал …

Участието на княза Батенберга в самия заговор по Съединението най-добре е известно мен. За него знаеше много нещо и покойния Муткуров. Знае доста и г. П. Каравелов. Но мен се падна случая да ангажирам туй участие и водя всичките преговори по него, та аз съм в положение и най-добре да го зная.

Аз ще разкажа тука цялата история на туй участие с оная добросъвестност, която изискват историческите събития от подобен характер. От тази история читателите ще видят, че княз Батенберг е узнал за заговора по Съединението едва на 30 август 1885 г. и узнал е в Шумен от Муткурова и мене.

Истина е, че още преди тая дата, княз Батенберг, живо бе се заинтересувал с въпроса за Съединението. Истина е, че на хилядогодишнината на Св. Методий, станала през м. май 1885 г. той бе приел на ауденция някои от главатарите на казионната партия в Източна Румелия, начело с г. д-р Странски, и бе говорил е тях по този въпрос доста дълго, макар и доста въздържано. Истина е, че по-късно, през м. юлий с. г. той бе изпратил в Пловдив интимните си секретари г-жа и г-н Головин да следят настаналото брожение по Съединението. Истина е и, че през м. август с. г., той бе приемал в Шумен двама самозвани делегати по Съединението (Д. Куртев и Манол Георгиев). Но не по-малко истина е, че той узна за самия заговор и се реши да вземе участие в него едва в деня, в който Муткуров и аз го убедихме в сериозността и неминуемостта на преврата сега и самата история на това княз Батенбергово участва.

На 25 юлий 1885 г. в селото Дермендере, отстояще на 2 часа от града Пловдив, върху тревата на една от Гюмюшгердановите ливади, близо до една малка речица, държа се третото и последно заседание на Тайния революционен комитет, който подготви и прогласи Съединението. Помня, като да беше вчера. Присъствувахме в туй заседание само трима души: З. Стоянов, Паница (тогаз капитан) и аз. Насядали бяхме върху тревата по хайдушки. З. Стоянов бе си изкарал чорапите и бе пуснал краката си в речицата, за да се хлади. Паница бе се сетил да купи две либеници, които аз бях разрязал по арнаутски: хоризонтално. Разговорът се водеше съвсем другарски. В миналите две заседания, ние бяхме вече установили всичките тактически положения на преврата и бяхме възложили на Паница да ангажира видните бълг. офицери от Пловдивския гарнизон, тогавашните майори Николаев, Филов, Муткуров и злощастния капитан Райчо. Оставаше ни още да размислим как да се ангажират в делото Русия и княз Батенберг, как да се парализира случаен един отпор от страна на източнорумелийското правителство и как да се оградим от едно възможно турско нашествие. Когато свършихме тия трудни въпроси, нам щеше да остане само написването на прокламацията, за да свършим цялата си задача.

На друго място и в друго време, аз ще опиша подробно историята на Източнорумелийския преврат. Тука ще бъда кратък, защото самият предмет ме ограничава.

Мисиите да се ангажират Русия и княз Батенберг се възложиха мен.

За ангажирането на Русия, аз се обърнах към тогвашния руски военен аташе в Пловдив, полковника Чичагова (генералния консул г. Сорокин бе в отпуск). Десетина дена по-рано, аз бях говорил с него по македонските работи и бях го сондирал върху Съединението. От тоя си сондаж, аз разбрах, че той гледа на Съединението като славянофил, и че бил би готов да даде съдействието си. Едно съвършено случайно обстоятелство дойде в помощ на тази моя мисия и обезпечи нейния успех. То бе: жената на полковник Чичагова, една нервозна и със силна воля жена, не благоволеше към генерал-губернатора г. Кръстевичя и както повечето жени, бе готова да му напакости, а благоверния й мъж се намираше напълно под нейното влияние. Аз знаех това обстоятелство и разбира се, се възползувах от него. Работата свърши с туй, че аз изтръгнах от полковник Чичагова следното обещание: ако стане преврат за прогласяване на Съединението и произлезе междуособица, то полковник Чичагов, облечен в парадна униформа, ще се яви между воюющите и от името на руския цар, ще обяви, че Съединението е идеал, завещан от Русия и че следователно Русия не може да бъде против него …

Мисията да се ангажира княз Батенберг, аз я взех върху си само при едно условие: да ми се даде за другар някой измежду видните офицери на Пловдивския гарнизон. Настоях за туй условие, защото знаех, че князете по-скоро се облягат на саблите от военните, отколкото на главите от невоенните…

Другарите ми се съгласиха с това предложение и ний решихме да изберем по-късно лицето и определим датата на ангажирането княз Батенберга.

*   *   *

Беше около 25 август 1885 г. (точната дата не помня). Една сутрин, с файтон, явява се у мен г. Муткуров (тогаз майор в източнорумелийската армия). Явява се и ми подава едно писмо от „Тайния революционен комитет”. С туй писмо Муткуров и аз се упълномощавахме да влезем в сношение с княза Батенберга по Съединението с правото на най-широки пълномощия. После прочитанието на писмото, аз повиках Муткурова да седнем във файтона и тръгнем.

—        Как ще тръгнем! Ами ти няма ли да се приготовляваш за път? — зачудено ме попита той.

—        Какви приготовления?

—        Да си вземеш някоя дрешка, туй било, онуй било …

Аз никога не съм имал повече от един костюм (сега имам

два), та нямаше и защо да мисля за дрешка. Взех си само една долна премяна и револвера.

—        И всичкия ти багаж е тоя! — запита вторачено Муткуров.

—        А бе остави багажа ми настрана, ами пари имаш ли? (аз и тогава бях тъй сиромах, както и днес, може би, повече от днес).

—        Имам.

—        Коняк?

—        Цяла бутилка.

—        Сядай във файтона.

Муткуров седна на дясната страна, седнах и аз на лявата и ний потеглихме по направление за Лом, съпровождани от благопожеланията на г. Д. Петкова, който знаеше мисията ни и на сестрите ми, които не можеха да си обяснят целта на туй внезапно пътуване…

     *

*       *

На 29-й август, през деня, ний пристигнахме в Шумен и се установихме в гостилницата „Съединена България”. Дойдохме в Шумен, защото княз Батенберг бе на военните маневри, които ставаха в тоя град.

На другия ден, заранта, маневрите се завършваха с един парад. Аз предлагах да идем в лагера после парада, когато ще намерим княза сам. Муткуров се съгласяваше с мене, но, като военен, искаше да види парада. Аз склоних да го придружа, защото се боях, че може да се срещне с Батенберга, да заговори с него и осакати работата …

Отидохме, когато парадът бе на свършване. Муткуров мина през военната цеп, но мене посрещнаха с вика: „назад, мужик”!… Изпърво, наду ме страшен смях: но скоро смехът се последва от една неизразима тъга. Двете тия думи, като гръм се разразиха на душата ми. Аз се почувствувах, като отрезвен от някакво пиянство… Пред мен се изпречи страшната оная пропаст, която отделя конституционните свободи от военщината във всичката си зловеща грозотия … Едва тогаз разбраз аз колко божествено прав бе Ф. Ласал, в своята реч върху същността на конституцията… Разбрах и останах вцепенен …

Не си припомням колко минути съм стоял в туй полунесвесно състояние. Но помня, че Муткуров се върна и ме забра със себе си. Ний се приближихме до голямата група офицери, начелото на която стоеше княза. Аз се стеснявам среди таково общество, та се спрях далеч от княза; но Муткуров пожела да приближи до княза — „Иди, но нищо не говори по работата”, казах му аз, и ний се отделихме.

Не се мина много и парада свърши. Князът отиде да обядва и си поотдъхне. Ний е Муткурова бидохме завлечени на обяд от някои офицери. Из пътя, аз се видях с г. И. Каравелова, но и двамата бяхме сухи и въздържани. Комитетът настояваше да не се открива нищо г. Каравелову без крайна нужда…

Обядвахме по военному, т. е. малко се преядохме и малко се понапихме. Последното бе добре дошло за мене, защото ми предстоеше да говоря дълго, а вяното и коняка всякога са развързвали езика ми …

Часът трябваше да бъде три, когато ний поискахме ауденция у княза Батенберга. Той ни прие веднага в своята палатка. После обикновените в случая поздравления, аз представих речта Муткурову.

Но знаете ли, що значеше Муткуров да говори? … Уверен съм, че ни един нервен човек не би го изслушал, без да стане жертва на нервен припадък. Доста е да ви се каже само, че от като отвореше устата до гдето се чуеше гласа, ‘минаваше повече от минута, а цяла една фраза често изискваше 5 минути време, за да бъде произнесена … Бай З. Стоянов със свойственото си остроумие, много пъти е казвал: „и мен (за себе си) кобила е ритнала в устата, ама бай Муткуров тряба да е получил две текмета” …

Князът почна да става нетърпелив. Виждаше се, че Муткуров го раздражява с крайно бавната си реч. За да прекратя тая тежка сцена, аз пошушнах Муткурову да заяви само, че целият Пловдивский гарнизон е в заговора, и да млъкне. Слава богу, бидох послушан …

Смелостта никога не ме е изоставяла, когато съм се намирал пред „големи хора”. Тя не ми измени и тоя ден. След като припомних князю, че говоря в качеството си на революционер и говоря на лице, което се кани да вземе участие в революция, аз го помолих да ми дозволи да считам разговора ни, като воден между честни хора, които нямат право да го правят достояние на други, без съгласието на самите събеседници. Когато князът забележи, че всичко говорено ще остане в палатката, аз реших да разкрия картите си.

Разказах аз князю всичката подготовка на спремания „взрив” (употребявам думата, с която княз Батенберг квалифицира предстоящата революция) и всичките мерки взети за обезпечението на неговия успех. Видимо, князът бе поразен от обстоятелството, че ний бяхме предвидели почти всичко, за да не бъде осуетен взрива. Особено бе той доволен от ангажирането на полковника Чичагова.

— Както виждате, княже, завърших аз своето дълго изложение, взривът е окончателно и безвъзвратно решен и неговата неминуемост е очевидна. Но тъй като Съединението ще бъде прогласено под ваш скиптър, то г. Муткаров и аз сме натоварени от комитета да изпросим обещанието ви, че ще го прегърнете, и че в самия ден на неговото прогласяване, ще навлезете в Източна Румелия, наедно с войските си.

—        Вие знаете, как аз обичам България, отговори князът, и лесно ви е да разберете, дали аз съм способен да откажа помощта си на таквоз едно патриотическо дело. Но работата е, че мен са вързани ръцете в този въпрос. Напоследне, като бях в Европа, аз имах случая да се срещна в Глайхенберг с руския министър на външните дела, г. Гирса и първите му думи, отправени към мене, бяха следующите: „Императорското правителство ще държи вас отговорен, ако в Румелия стане някой опит за съединението на двете Българин; такъв един опит би бил несвоевременен сега, защото Русия не може го прегърне и му окаже съдействие”. Аз се мъчих да убедя г. Гирса, че не ми е известно нищо за приготовлението на някакъв подобен опит; но той остана непреклонен във вярата си, че тоя опит се готви, и че това става с мое знание и съучастие. За да разубедя г. Гирса, аз бях принуден да взема пред него тържествено задължение, че аз и моето правителство, не само не ще участвуваме в такъв един опит, но и че ще се обявим против него, ако той стане. Виждате сега, в какво неловко положение съм поставен по тоя въпрос …

—        Позволете ми, Ваше Височество, да бъда съвършено откровен …

—        Аз мисля, че моята откровеност пред вас дава ви това право.

—        Отлагането на взрива е немислимо, даже когато би било желателно. Приготовленията са достигнали оня предел, от който няма завръщане. Може би, да бе възможно едно отлагание през м. юлия, но сега е вече късно. Па и голям въпрос е, дали е желателно таквоз едно отлагание. Съединението на двете Българин, кога и да е, не може стана без революция; а първото условие за успеха на една революция е духовете да са готови да я прегърнат. Това е то психологическата минута на всека революция. Идеята за Съединението е толкоз узрела, щото трудно може да се очеква настъпванието на друг момент, в който готовността на народа да бъде толкоз голяма, колкото е днес. Ето защо, не е разумно да се изпуска днешния момент, даже когато това би било възможно… Що се отнася до поведението на Русия спрямо Съединението, то тоя въпрос има една интимна страна, за която само и трябва да се държи сметка. Аз бих се докоснал до тая страна, ако Ваше Височество бъдете тъй любезен да ми предоставите една по-широка свобода на изказвание …

—        Аз ви моля да не се стеснявате в нищо …

—        Мен се струва, Ваше Височество, че Русия счита за несвоевременен едий опит по съединението на двете Българин, не защото този акт, сам по себе си, е несвоевременен, а защото тя не би желала да стават в България събития, които би оставили на заден план нейното неразположение към вас… Тук е именно възела на този въпрос … и Ваше Височество сте най- компетентен да си изберете линия на поведение по него. Аз бих си позволил само да обърна вниманието ви върху някои съображения, които заслужават да не бъдат забравени в дадения случай. Аз мисля, Ваше Височество, че един бълг. княз, който е изгубил подържката на Русия, седи на престол, чийто един крак е счупен, а другия крак е разклатен. За да може да се седи на такъв престол, най-малкото, що трябва да се направи, то е да се затвърди разклатения крак. А туй може стана само с народната любов … После възстановлението на суспендираната конституция и подлегванието на народната воля, аз не виждам, какво друго бихте могли извърши за придобиванието на народната любов от това — да вземете участие в Съединението … Все едно: и да изпълните даденото си обещание на г. Гирса, и да го престъпите, вий няма да си спечелите благоразположението на Русия. Не е ли по-добре тогаз да обезпечите за себе си поне народната любов? Тая печала е извънредно важна в нравственно отношение. Ако, и при нея, вий бъдете принудени да отстъпите един ден от българския престол, то ще имате поне величественото утешение да кажете: „Tout est perdu sans i’honneur” … („всичко е изгубено, освен честта”!…) И не само това. Ако вземете участие в Съединението, вий ще можете по-дълго време да се продържите на бълг. престол, отколкото, ако откажете туй участие…

При тия думи, князът се начумери малко. От устните му се изгуби очарователната оная усмивка, която винаги е пленявала неговите посетители. Муткуров тряба да се уплаши от това, защото няколко пъти наред ме дърпна за дрехата, с което искаше да ми каже, че не трябва да бъда толкоз развързан … Аз се преправих на невещ и продължих:

— Още веднъж моля Ваше Височество да бъдете снизходителни към моята откровеност. Аз зная, че князете и по инстинкт, и по традиция, уважават откровеността, макар и да не я обичат… А тя е необходима тука, защото „Тайния революционен комитет” е решил да прогласи Съединението даже при отказа на В. Височество… В такъв случай, комитетът неволно ще бъде заставен да се обърне към руския цар, за да поиска княз, в чието име да бъде прогласено Съединението…

Последните ми думи стреснаха княза. Разбира се, че таквоз решение не бе взел комитета, понеже не знаеше за даденото от княза обещание на г. Гирса. Но аз си позволих да го пусна в ход, защото бях убеден, че комитетът би го взел след узнаването на туй княжеско обещание. От възможно же едно опровержение на Муткурова нямаше защо да се боя, тъй като той не бе член на комитета, не бе участвувал в неговите заседания и, следователно, не можеше да знае всичките му решения . . .

Настана мълчание, което трая няколко минути. Князът бе опрял лицето на дясната си ръка и загрижено размишляваше. По челото му можеше да се прочете, че той търси изход от едно крайно рисковано положение …

После една прилична пауза, която ми се показа цял век, князът стана и с един решителен тон заяви:

—        С риск на престола си и живота си, аз ще прегърна светото дело …

Ний, които бяхме тоже на крака, благодарихме князю за туй му решение и изказахме надежда, че той не ще има причини да се разкайва за него …

Понеже ауденцията ни свършваше, аз прибързах да изявя князю, че комитетът е решил да стане взрива между 15 и 20 септемврий, но че е предвидено да се ускори той, ако бъдат вземени мерки от страна на източнорумелийското правителство за неговото осуетявание. Така щото, необходимо нужно е г. Муткуров да се опрости и тръгне веднага за Пловдив да съобщи на комитета княжеското решение.

Князът се съгласи с туй и подаде ръка на прощание г. Муткуруву, като му пожела добър път и добър успех … След това, той се обърна към мене и ми каза, че ще има нужда още от едно наше свиждание, за да се размисли върху някои въпроси, тясно свързани е взетото решение …

—        Аз сам се готвех да моля В. Височество за туй свиждание, забележих аз, тъй като съм натоварен от комитета да искам от В[аше] В[исочество] някои работи, нужни за делото …

—        Тогаз, назначавам ви свиждание за утре вечер в Сандровския дворец във Варна. Au revoir! завърши князът н протегна ми ръка за сбогом.

На другия ден, 31 август 1885 г., рано сутринта, Муткуров отпътува за Пловдив през Котел и Сливен. Няколко часа по-късно тръгнах и аз за Варна. Къде обед, със специален трен, замина за Варна и князът, придружен от г. Каравелова.

Същия ден, между 7 и 8 часа вечерта, аз бях вече в Сандрово. Князът ме прие веднага.

—        Въпросите, за които исках да ви говоря, пое князът, са следните два: 1-о аз трябва да съобщя за нашите преговори г. Каравелову, и 2-о аз съм подписал вече указа за разпущанието на изслужившите военната си служба солдати, а нужно е да се спре изпъдения военен министър княз Кантакузин, защо става това …

Аз отговорих князю, че комитетът е решил да не посветява г. Каравелова в предстоящия взрив, предполагайки, че той ще бъде против. Но ако князът счита за необходимо да го посвети, не на комитета е работа да се не съгласява.

Относително втория въпрос, аз изказах мнение, че неизпълнението на указа би могло най-добре да се мотивира с породения между Румъния и България спор за Араб Табия.

Князът се толкоз зарадва за моята досетливост в случая, щото подаде ми ръка в знак на благодарност.

—        Alors, tout est fini? (тогаз, всичко е свършено) — обърна се князът към мен.

—        Освен една моя просба.

—        Коя?

—        За да се оградим от едно турско нашествие, ний решихме да скъсаме железнопътната линия Цариград—Пловдив, като хвърлим на въздуха пограничния мост на реката Арда. Нужни ни са за туй няколко килограма динамит.

—        Добре.

И князът отиде на писмения си стол, та написа една записка до началника на въоръжението, капитана г. Попова (сега в оставка), за да ми отпусне искания динамит из военния склад.

Князът ми подаде записката, но, после минута, раздума.

—        Дали не би било по-добре, щото някой от адютантите ми да дойде с вас в София и свърши тая работа без записки? — попита той.

—        Няма съмнение, княже, че е по-добре. Каквото доверие и да имате на хората, риск е такваз една ваша записка да се намира в чужди ръце.

—        Тогаз, аз ще пратя с вас най-доверения си от адютантите, капитана Маринова. Кога вие се събирате на път?

—        Готов съм всяка минута да тръгна.

—        Не бихте направили зле, ако останехте още утре във Варна и се видехте с г. Каравелова. Тая вечер той ще бъде у мен, и аз ще го посветя в работата. Но желателно би било и вий да поговорехте е него. Аз даже бих настоял на туй.

—        Нямам нищо против. В[аше] Височество.

—        И тъй, утре вий ще видите г. Каравелова, а други ден ще тръгнете? Знайте, че капитан Маринов ще ви придружава.

При тия думи, ний се опростихме. Князът бързаше да се свърши разговора, защото един от варненските консули (чини ми се, австрийския) чакаше да бъде приет на ауденция.

На сутрето аз ходих при г. Каравелова, който бе се установил в дома на г. Правадалиева (теста на д-pa В. Радославова). Каравелов ме прие доста хладно. Без да седна, аз му заявих, че съм дошъл при него по желанието на княза, за да поговорим по делото…

Каравелов поомекна и ме покани да седна.

—        Ама ти сериозно ли вярваш, че ще стане нещо? — запита ме той е един приятелски тон.

—        Пресериозно.

—        Аз мисля, че всичко ще свърши с ограбванието на някои магазини и учреждения … Аз познавам капитана Райча и другите приятели …

—        Мога да те уверя, че тоя път се лъжеш бай Каравелов.

—        Хайде ще видим. Да не искаш пари нещо по работата?

—        Пари са нужни, но аз няма да ги искам, за да не се помисли, че около тях се върти въпроса. Ще минем с каквото можем …

Аз не помня, какво още говорихме е бай Каравелова, но помня, че нищо съществено не говорихме. След 15 минути, аз взех сбогом от него.

На 2-й септемврий аз оставих Варна. Наедно с мене тръгна и капитан Маринов. С него ний пропътувахме целия път, през Русе и Лом. Пристигнахме в София на 6 септемврий около пладне. Съединението бе вече прогласено и аз веднага се отправих в Пловдив, за да заема мястото си във Временното правителство.

Не стана нужда да приберем динамита от капитана г. Попова, нито даже да се видим с него. Един руски емигрант, офицер в източнорумелийската милиция, капитан Петров (сега майор в българската армия), бе се ухитрил сам да си набави нужния динамит и скъса моста на р. Арда.

Останалото е известно на всички.

Post scripium — Цялата тази история тъй силно ми се е запечатила в паметта, щото аз я възпроизведох тука с поразителна точност. Особено старание положих, за да бъдат вярно предадени преговорите е княза Батенберга, та да може напълно да се осветли неговото участие е самия заговор по Съединението.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника