ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ ВИНИЦКИ – Спомени от Съединението

Санитарен полковник Димитър Виницки

Санитарен полковник Димитър Виницки

ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ ВИНИЦКИ (неизв. – след 1928, Варна) — военен ветеринарен лекар. Участвува в Руско-турската освободителна война (1877 — 1878), а след Освобождението работи в Източна Румелия (от 1880 г.). Развива активна дейност за организиране на ветеринарното дело у нас. Преподавател е в Земеделското училище в с. Садово. Пловдивско.

Поместеният тук откъс е от неговите „Спомени за Освободителната ввйна 1877—1878 г. Източна Румелия, Съединението 1885 г. и детронирането на княза Батенберга 1886 г. Регентството”, които се съхраняват в БИА — НБКМ, Ед. пост. IIB 3031, л. 84-107.

Отведнъж целият живот в Източна Румелия се раздвижи, тъй като разпространената идея за съединението бе възбудила много духовете по градове и села. А пък едновременно с това, при участието на казионната партия и македонското движение за освобождение Македония почна усилено да се проявява в уличните манифестации и в изпращане на въоръжени чети в Македония за подигание въстанията там. Положението почна да става все по-безпоително: кражбите на оръжие и на патрони из военните складове се повтаряха често; някои офицери и подофицери напускаха службата и мълком отиваха за Македония. Турция от своя страна предприемаше решителни мерки против въстанията, като обвиняваше правителствата на Източна Румелия и на Българското княжество в подстрекателство и съдействие към въстания.. Разбира се, че най-много мирното население в Македония изпитваше турските жестокости. Руското правителство също беше много недоволно от това движение, като го считаше ненавременно и се страхуваше да не избухне общоевропейска война. Тогаз румелийското правителство, под усиленото руско влияние, почна да прибягва към репресивни мерки за подтискане на македонското движение, като обиски и арести на ръководителите, отнемане оръжието, недопускане минаването през границата и проч. Вследствие на тези мерки македонското движение временно се преустанови и всичкото внимание биде обърнато на осъществяването идеята за съединение на Източна Румелия с Българското княжество. Агитацията в полза на това съединение скоро се разшири по цялата страна и Захария Стоянов в издавания от него вестник „Борба” открито призоваваше към назвержение на румелийския генерал-губернатор и провъзгласяване съединението с княжеството. Противодействието от страна на руското консулство н на румелийското правителство беше много слабо и не можа да побърка на това популярно движение.

Измежду образуваната тогаз около Захария Стоянова група младежи, биде съставен революционен комитет, който да ръководи, подготви и изпълни плана по съединението. Аз бях в доста близки сношения с тази група и се отнасях напълно съчувствено към делото на съединението. Това знаеше румелийското правителство, дори се готвело и да ме уволни от служба, като вече бе почнало да уволнява някои чиновници, свои противници. И само благодарение на енергичното застъпничество на моя приятел Панталей Наботков, член на Постоянния комитет, аз не бях уволнен.

По това време руското представителство в Източна Румелия се състоеше от генералния консул Александър Григориевич Сорокин, секретаря Игелстром и военния аташе подполковник Чичагов. Това представителство, обиколено с правителствени „съединисти”, може да се каже спокойно си почиваше на лаврите. […]’

И тъй, брожението в полза на съединението все повече се усилваше и всеки бе почнал да чувствува, че то трябва скоро да се извърши. Само правителствените сфери и руското консулство продължаваха да гледат на цялото това движение, като на нещо не много сериозно, смятайки, че всяко въстание или насилие против властта винаги може да бъде лесно потушено.

Тайният революционен комитет, който подготвяше съединението, за да си придобие по-голяма популярност, се сближи чрез доктор Странски с членовете на бившата казионна партия, а тъй също чрез члена на комитета капитан Паница в делото бяха посветени двамата български майори Райчо Николов и Данаил Николаев, които се съгласиха да поемат върху себе си най-решително участие, първият с командуемата от него пловдивска пеша жандармерийска рота, а вторият с неговата пехотна дружина. Много деятелно участие, като агитатор в офицерството, прояви близкия до комитета поручик Стефов, който успя та привлече към делото неколцина офицери от пловдивския и от други гарнизони. По такъв начин можеше вече да се счита, че успехът на заговора за низвержение на румелийското правителство е достатъчно осигурен. А пък много интересно в тази история беше и това, че при всичкото несъгласие и дори противодействие от страна на руското представителство, руският военен аташе подполковник Чичагов много добре знаеше за готвящия се преврат непосредствено от Захария Стоянов и Димитра Ризов. Между последните и Чичагова се бяха установили, повидимому доста интимни връзки. Дали Чичагов е съобщавал своевременно на своето началство за предстоящите събития в Източна Румелия, не се знае; но като се вземе предвид неговото двусмислено поведение по преврата, би могло да се помисли, че не е съобщавал, а всичко е вършел на своя глава, искайки да играе роля, например, в случай на една война с Турция за освобождение на Македония, или на някоя друга авантюра. Такова понятие за този господин се бе съставило още тогава, когато се узна, че в неговата къща почнаха да отиват 3. Стоянов и Д. Ризов. Тъй също той изпълни искането на участвуващите в заговора български майори Николаев и Филов, като събра всичките руски офицери и им заяви, че те не трябва да се явяват със своите части на повикване от правителството в нощта от 5-и на 6-и септемврий 1885 година, за потушаване народното движение в име на съединението, че командуването трябвало да бъде предадено на българските офицери, изхождайки из тия съображения, че за русите е невъзможно да бъдат днес против такъв девиз, какъвто е „Съединението”, защото утре ,може би, ще се случи на самите тях да издигнат такова знаме.

За това разпореждане на подполковник Чичагова аз узнах сутринта на 5-и септемврий, когато бях по служба в казармите на учебния батальон. Оттам отидох в града на доклад при командира на батальона майор Филов и като видях при него майор Николаева, поисках да изляза, за да не ги стеснява моето присъствие, но те като знаеха за моята близост към делото, сами ме поканиха да остана и продължиха съвещанието си. Те решиха тогава да се обърнат към подполковник Чичагова с молба да разпореди, щото руският капитан (румелийски майор) Коростелев, пловдивский полицмейстер и командир на Пловдивската жандармерия да не се появява на улицата през идната нощ, а по-добре да си остане у дома си.

Рано сутринта на 5-и септемврий Захария Стоянов ми съобщи сьс записка чрез по-малкия брат на Тодор Гатев, че през идната нощ трябва да стане низвержението на генерал-губернатора и обявяването на „Съединението”. Към вечерта, когато вече се смръкваше, полека се присламчи в нашата къща Захария Стоянов, за да се прости с жена си Анастасия и със своя по-малък брат Вичо, които бяха се преместили у нас на квартира преди няколко дена. Прощаването стана доста трогателно, предвид неизвестността, как ще се развие самото дело и възможното появяване на някои опасности, тъй като 3. Стоянов трябваше да се крие от преследвания, за да не бъде хванат и арестуван. Тъй, един ден по-рано, когато той беше по агитация в Татар Пазарджик, полицията бе попаднала на неговата следа и го арествува. И само благодарение на съдействието на полицейския началник там, който се бе оказал негов добър приятел и на енергичната намеса на добре познатия му руски политически емигрант Петър Каблуков, Захария Стоянов беше се освободил и успял, да избяга с проста циганска каруца посред нощ до Пловдив. На няколко крачки от моята къща на Саат-тепе, той се скри у помощника на полицейместера поручика Соколова, в дома на Дюкмеджиева.

Ние всички решихме, щото цялата нощ от 5 на 6 септемврий да не лягаме да спим, за да наблюдаваме през прозорците от нашия закрит балкон за движението около конака. Ние не трябваше да спим още и по тази причина, защото всяка минута можехме да очакваме нападение на нашата квартира, като на едно централно място, гдето се събираха по-важните участници в движението. По тая причина, за във всеки случай, аз имах у дома си оръжие и се реших като чужд поданик, да окажа съпротивление при защита правото на жилищна неприкосновеност. Нашият гост от София инженер Петко Николов, като се върна вечерта от съединистическия клуб, разправяше ми, как директорите, като били в клуба, без особена тревога и дори с подигравки приказвали помежду си: „Хайде, нека да се подпише „последния приказ” за назначение или уволнение на оня или на другия чиновник, тъй като може би утре няма да бъдем вече на власт”. Никакво друго впечатление на уплаха от предстоящите събития П. Николов не бе изнесъл от своето посещение на клуба и си легна да спи в гостната стая.

През цялата нощ се чуваше, как полицейските стражари бързо сноват нагоре-надолу из улиците и хващаха, и арестуваха някои проходящи лица, в числото на които бе попаднал и оня човек, който беше изпратен да разнася напечатаното преди малко възвание, съставено от 3. Стоянов за провъзгласяване на „Съединението”. Посред нощ долетяха пушечни залпове откъм предградието Каршияка, зад моста на Марица. Ние се досетихме, че това са приближаващите селяни от Голямо Конаре и Царацово, под предводителство на войводата

Чардафон. Те бяха спрели при моста и чакаха сигнал да минат крез моста и да се приближат до конака (двореца) на генерал- губернатора. Най-после около 4 часа сутринта (6-н септемврий 1885 година) откъм конака почнаха да се дочуват военни сигнали, пушечни залпове, викове: „ура!” и звукове на военна музика. От всичко това ние разбрахме, че трябва вече майор Николаев да е успял да влезе със своята дружина в двора на генерал-губернаторския конак. И наистина, тъй беше станало, както сутринта в около 6 часа подробно ни го разправиха весело нахлулите в нашата къща близки участници на преврата, начело със Захария Стоянов, Стефов и Иван Арабаджията. Беше общо веселие и ликуване, защото превратът беше се удал напълно и при това без никакви кръвопролития. Тогаз 3. Стоянов ми приподнесе за спомен едно преспапе, което бил взел, като трофей от писмената маса на низвержения румелийски генерал-губернатор. Това беше металическа плочица с кацнал върху нея бронзов орел.

Всички се надпреварваха да разправят за подробностите на нощния преврат, за арестуването на Кръстевич паша, за неговото съпротивление да седне във файтона, в който седеше учителката Делка Шилева (по-сетне жена на Чардафона), въоружена с карабина, револвер и гола сабя; но че нямало какзо да прави и той трябвало да отиде под нейния надзор и под конния конвой на голямоконарци с големи овнешки калпаци и начело с Чардафона. Цялата тази процесия бе минала през всичките улици покрай къщите на чуждестранните консули, за да им се докаже, че генерал-губернаторът е низвержен. Тази подигравка, разбира се, беше съвсем неуместна и недостойна за такова действително много хубаво дело на българското обединение. Допуснатата разюзданост с това не се ограничила и високият „пленник” биде откаран със същия конвой в село Голямо Конаре ,гдето бе и оставен няколко дена под непосредствения надзор на самия Чардафон.

След обмяна на радостните приветствия по случай щастливото свършване на такова важно събитие, аз отидох на централния площад „Джумая”. Там беше пълно с въоръжен народ, придошел от съседните села. По яйцата на всички сияеше радост. Там се срещнах с моя добър приятел майор Райчо Николов, назначен вече за комендант на града. Поздравихме се, взаимна с благополучния изход на делото. Спомням си, как му изказах моето учудване, като видях, че у него няма никакво оръжие, нито сабя, нито револвер. Той се изсмя и каза: „Та няма защо! Не виждаш ли как всички са весели и спокойни!”

Скоро след това аз забележнх в тълпата руския военен аташе подполковник Чичагов, в пълна парадна униформа и как към него се обръщаха ту едни, ту други с въпроси: „Има ли известие из Русия и как се отнасят там към извършеното тук събитие?” Той успокояваше всички, като изказваше надежда, че всичко ще мине благополучно за България. На мене се виждаше поведението на това официално лице в цялата тази история много авантюристично. След половин час аз се върнах у дома, за да споделя моите впечатления с домашните и с гостите. Към това време се събуди и Петко Николов, учуден от станалото. Между разказаното за Кръстевича, Николаева, Чардафона и др. през миналата нощ, най-интересното беше за упплахата на първия, може да се каже, виновник на преврата-, Захарий Стоянов. Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато Дошли да му съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да Отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер. Още под живото впечатление от разказаното за Захария Стоянова, ето че отново го видяхме дошел в нашата къща около 8 часа сутринта, силно уплашен и развълнуван. Той едвам можеше да проговори, че преди малко комендантът на града майор Райчо Николов бил убит иа площада „Джумая” от пощенския чиновник Тодоров с няколко револверни куршума и че това било служило за начало на контрареволюцията, предприемана от правителствената банда. Ние турихме Захария Стоянова да легне на канапе в гостната стая, за да се успокои и си отпичине. Аз се изказах пред него за голямата небрежност и непредвидливост, като оставиха на свобода същия Тодоров, за когото се знаеше, че той пиян и с револвер в ръка заедно – с полицейските стражари през цялата нощ тичаше из улиците и арествуваше хората. Оказа се, че не само за арестуване на Тодорова, но и на някое Друго от правителствените хора лице дори не се и помислило, като ги смятали безсилни да удържат властта в техни ръце. А пък на мен се струваше, че за по- голямо спокойствие в страната не би било зле ,макар за кратко време да бъдеха арестувани неколцина. Но, тъй като това не биде направено, то и се явиха макар и слаби, но пак смели опити за контрареволюция. След като застрелял майора Райча Николов, Тодоров си минал през смаяната тълпа, влязъл в отсрещния ресторант и се скрил под билярда. Тълпата, след като се окопитила се спуснала след него и вече неколцина били готови да го застрелят с пушките си, тогава той самичък излязъл пред тълпата и извикал високо: „Вие всякога ще можете да ме убиете, но вие пък трябва да знаете, че заедно с мене трябваше да действуват и големците. Сега де са те? Значи, те ме излъгаха. Сега стреляйте!” В същия момент от тълпата били дадени няколко изстрели и трупът наТодорова бил разкъсан.

Руските доктори Хотински и Юрев, щом чуха у дома от Захария Стоянов, че майор Райчо Николов бил убит веднага припнаха към мястото на произшествието и успели да го намерят още дишащ, с рани в главата и в гърдите. С тяхната помощ ранения „дядо Райчо” бил пренесен в неговата къща, гдето жена му и дъщеря, като го видели цял облян в кръв, паднали в несвест от постигналото ги ужасно нещастие. Дядо Райчо се намирал вече в пълно безсъзнание и след няколко часа починал. Това беше макар единствената, но в също време и много скъпата жертва на румелийския преврат.

Веднага след като биде арестуван генерал-губернаторът се състави временно правителство с председател доктор Странски, подпредседател доктор Чомаков и неколцина членове, между които беше и Захария Стоянов. Иван Стоянович като сведущ по телеграфнопощенското дело, стана началник на това ведомство. Всичките сношения с Цариград и с други пунктовев странство бидоха прекъснати. Спомням си, когато бях при Стояновича в телеграфопощенското управление, срещнах се с т. Игелстрома, секретаря на руското генерално консулство; той заместваше тогаз г. Сорокина, който беше в отпуск в Русия. Пред мене той изказа учудването си, задето българите, като се били решили на такъв преврат, не били предупредили затова руските представители. На това аз му отговорих с не по-малко учудване, как е могло пък руското представителство тук да остане сляпо и глухо към агитациите, и към манифестациите, които ставаха в Пловдив често и открито. Обърнах вниманието му, че излизащия тогава вестник „Борба” открито проповядваше неизбежното сваляне на румелийското правителство и провъзгласяване на съединението.

С прокламация на временното правителство страната биде обявена във военно положение, всичките граждани се призоваха да се явят в своите дружини и майор Николаев биде назначен главйокомандующ. Руският подполковник Чичагов като офицер от генералния щаб, вземаше участие в заседанията на офицерите и им даваше съвети, в кои пунктове на румелийско-турската граница трябва да се поставят румелийските дружини. Войсковите части бидоха мобилизирани много бърже и веднага тръгнаха за турската граница под команда на руските офицери, техни инструктори, тъй като, преди всичко, се очакваше настъплението на турската армия, за да възстанови члена на Берлинския трактат, по който на Турция се даваше право да завзима балканските проходи. За да се предотврати превоза на турските войски през румелийската граница,в същия ден на съединението бе изпратен в Хармандий руският капитан Владимир Александрович Петров, за да разруши с динамит железопътния мост, което той сполучливо извърши на следния ден.

Мен бе възложено да произведа реквизицията на коне и мулета за войсковите части и на първо време аз сам, без никаква комисия, се залових с тази работа. Работех по цял ден, от сутрин до вечер, като издавах временни разписки с моя личен подпис и писани на късчета хартия с молив, често без да слизам от коня. Оценката на реквизираните животни също правех сам аз, без никаква съпротива или несъгласие от страна на притежателите им. Населението изобщо, особено селското, се отнасяше напълно доверчиво към тази реквизиция. После всичко се оформи и се уреди правилно, като се изплатиха всичките разписки. Изобщо мобилизацията и поставянето румелийските войски на турската граница минаха много спокойно и планомерно. Но настроението в обществото все ставаше по-обезпокоително, защото после мнозина почнаха да съзнават, че станалото тъй лесно и повидимому не голямо събитие ,можеше да предизвика неудоволствие и наказателни мерки от страна на Турция и от някои други европейски държави, за нарушаване на Берлинския договор. Най-много се интересуваха да узнаят как ще погледнат на това дело в Русия. Най-после се узна, че император Александър III казал, че направеното съединение той не одобрява, но пък че „за разединението и дума не може да става”. Тези думи внесоха известно успокоение, но не за дълго време, понеже на четвъртия ден стана известно, че руското правителство отзовава всичките свои офицери-инструктори обратно в Русия. Тази решителна мярка се обясняваше с това, че уж за Русия необходимо било да снема от себе си всяко подозрение в участието й в преврата или .в подбуждението й към него. Всичките руски офицери бяха много недоволни от тази разпоредба; те съжаляваха и се срамуваха ,че са били принудени да напуснат своите части именно в такова време, когато те би могли да бъдат полезни ръководители в бойното дело. Много от тях, като се завърнаха от турската граница, не се показваха през деня по улиците и през нощта бързо излязоха из Пловдив и си заминаха за София,, а оттам — за Русия. И тъй, сама Русия, в желанието си да успокои Европа, най-вече Германия, се постара извънредно много да отзове своите офицери, като с това направи непоправима грешка. Руските офицери бяха отзовани не само от Източна Румелия, но и от Българското княжество и с това се прекъсваше и тази единствена връзка, която съществуваше между освободителката Русия и освободената България.

На петия ден след Съединението българският княз Александър Батенберг тържествено пристигна в Пловдив, заедно с министъра-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов. След тях се движеха българските войски, които се присъединиха към румелийските дружини на турската граница.

Тогава аз за пръв път се запознах с г. Стамболова, който няколко пъти дохожда у дома, гдето отблизо се запозна с цялата наша компания. Тогаз той беше още съвсем млад човек, много енергичен и жизнерадостен. С г. Петко Каравелов се срещнахме като познати вече от по-отрано, когато той като емигрант от Българското княжество дойде при нас в И. Румелия и стана кмет на Пловдив. Сега той изглеждаше още помрачен и по-надменен, отколкото по-рано. Незнам, как бяха другите, но аз лично, след пристигането на княз Батенберга неговите министри, скоро съзнах моята грешка от излишното ликуване по повод на извършеното съединение, защото отведнъж замириса на такъв милитаризъм и бюрократизъм, от които ние бяхме свободни в нашата действително демократична Румелия.

Населението се раздвижи масово и се образуваха отделни доброволчески отряди за противодействие на всякакви опити за възстановяване на Източна Румелия, които биха предприели Турция, или коя да е друга държава, включително и Русия. При това турците, макар че постоянно заявяваха за своето миролюбие, все пак поставиха срещу нас значителни сили, искайки възстановяването на предишния ред. Между турски регулярни войски срещу нас имаше и отряди башибозуци и полуголи зебеци дошли от Мала Азия. През тази година зимата започна много рано и беше изведнъж студено. Големи снежни преспи затрупаха пътищата. От наша страна ние гледахме, как тези полуголи зебеци трепереха от студ,, всякогаж готови да се прехвърлят през границата срещу нашите войски. Често ставаха истински приготовления за настъпателни движения, като с това турците искаха да ни сплашат я принудят да изпълним техните искания. В такова напрегнато състояние изминаха около два месеца, докогато Сърбия съвсем неочаквано се нахвърля върху България, премина нейната граница, преди да й обяви война. Това коварно поведение от страна на славянския ни съсед, подбуждан от Австрия, той оправдаваше с желанието да запази равновесието на Балканския полуостров.

За българския княз и за неговото правителство не оставаше тогаз нищо друго, освен да побързат да прехвърлят българските и румелийските войски от турската граница на сръбската. Това и стана.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника