ДИМИТЪР МАРИНОВ – Спомени от Съединението

Портретна снимка на Димитър Маринов. Източник ДА Архиви

Портретна снимка на Димитър Маринов. Източник ДА Архиви

ДИМИТЪР МАРИНОВ (1848, Вълчедръм – 1940, София) – учител, етнограф и книжовник. Завършва филологическия факултет в Белград. Участвува в Априлското въстание (1876). След Освобождението на България работи като директор на Народната библиотека (1894—1896). От 1906 г. е директор на новооснования Народен етнографски музей в София, за утвърждаването на който допринася извънредно много. Развива публицистична дейност и е автор на научни трудове по етнография и история на българите. По политически убеждения симпатизира на Народнолибералната (стамболовистка) партия.

Предложеният откъс, който съдържа впечатления за провъзгласяване на Съединението, е взет от книгата му „Стефан Стамболов и новейшата ни история (Летописни спомени и очерка)”. С„ 1909, с. 237-243.

За съединението нямаше нужда да се агитира, да се проповядва. Само остаяше да се види и прецени, доколко то ще бъде свършено във време и какви вънкашни пречки да бъдат посрещнати. Дейците се обърнаха за мнение и съвети пак към Стамболова, който като опитен революционерин и агитатор, можеше да ги упъти и да им посочи план за извършвание на съединението, а още и като председател на камарата и като фактически водител на Либералната партия — можеше да им помогне в проектираното начинание. Стамболов даде своите съвети, и тия съвети спомогнаха, та революцията не бе узната от румелийското правителство до преди нейното избухвание. Той им обеща също и своята подкрепа от страна на българското правителство.

Искат да кажат, че за съединението бил предуведомен и князът още през месец юний, когато той през това време (27 юни 1885 г.) ходи в Лондон, за сватбата на брата си Хенрих, бил съобщил и на кралицата, от която получил насърчение и уверение, че Англия ще защити съединението. Но, доколко това е вярно, не може да се каже; знае се, че Англия отпосле бе единствената сила, която беше с нас и за нас.

Знае се, че в лагера при Шумен наистина на 30 август 1882 г. бяха дохаждали двама като депутация от тайния комитет в Пловдив; били тайно приети от княза с едно писмо от Стамболова и предуведомили княза за предстоящата революция, като му предложили от името на българите в Южна България да застане начело на движението и да подпомогне съединението. И той приел условно, ако правителството е съгласно.

Депутацията се върнала през Търново и със Стамболова заедно отредено било съединението да бъде прокламирано на 26 септемврий.

Ние няма да описваме подробно всичките ония мерки и разпореждания, които беше зел и направил тайния комитет, за да бъде революцията успешна, а съединението сполучливо, защото туй е описано подробно и обширно на друго място. Тук ще споменя, че мерките и разпорежданията бяха такива, каквито можеха да изобретят и създадат само опитни революционери и дейци каквито бяха Стамболов, Захари Стоянов, Иван Андонов и други.

Румелийското правителство, начело на което стоеха Гаврил паша, К. Величков, М. Маджаров, С. Бобчев и други лъжесъединисти — всички людие на кабинета и канцелярията, немали никакво сведение за предстоящата буря, която ще се разгроми над главите им. Гаврил паша беше отишъл в Цариград, а някои от директорите — да се женят!

В Ц-град обърнали вниманието на Кръстевича за тайното движение, за което там имали по-ясни сведения, отколкото в Пловдив, и той едвам стъпил в областта дал заповед на Дригалски паша, началник на милицията, да арестува майорите Николаев и Муткуров — но и самичък той не знаял, какви мотиви да бъдат представени.

Тая заповед не била приведена в изпълнение веднага от страх да не произведе смущение. При това заповедта не останала тайна и тайният комитет решил открито да действува. Най-напред избухнали размирици в Панагюрище, Татар-Пазарджик и Конаре, дето бил изпратен префекта. На 5 септември съединението било прокламирано в Чирпан, а на 6 септември в цялата област. Всичко това ставало така бързо и смело, щото правителството било турнато в недоумение и слисание. То не знаяло, какво да предприеме и що да прави. Тайният комитет издал приготвената по-отрано и отпечатана прокламация, с която обявяваше на народа за съединението на Южна България с Княжеството. Майор Николаев начело на своята дружина влиза в Пловдив, заема правителствения дом, арестува Дригалски паша и обявява от балкона на събраното многохилядно множество, че съединението е обявено, че вече не съществува Източна Румелия, и че княз Алекасандър е княз и на Южна България.

Съставя се веднага временното правителство от д-р Г. Странски — председател и д-р Чомаков — подпредседател, а членове: майорите: Николаев, Муткуров, Филов, Райчо, Захари Стоянов н други. Душата на комитета, както и на временното правителство бяха: майорите Николаев, Муткуров и Райчо и Захарий, а, другите бяха приети и фигурираха само за етикет, за украшение.

Временното правителство веднага издаде от своя страна друга прокламация.

Тия два документа не излагаме тук. Читателите ще ги намерят в споменатото съчинение на Захари и във всички други, в които се описва Съединението и войната ни.

Князът по туй време беше в Саидрово (край Варна), а Каравелов, който никак не подозираше на предстоящата буря, правеше ревизия из провинцията. По една чудна случайност на 5 септември той бе стигнал в Търново. Сговориха се със Стамболова да отидат в лозята на разходка и сутринта, седнали двамина във файтон, бяха тръгнали. Напреде им се изпречи стражарът и подаде на Каравелова телеграма от Пловдив. Каравелов отвори бърже и прочете. Лицето му се помрачи — знак, че той беше ужасно разгневен и изненадан. „На, това е твое масло!” — каза той на Стамболова, като му подаваше телеграмата. В телеграмата д-р Странски известяваше: „Днес се прогласи Съединението на Южна България със Северна като се призна Негово Височество княз на двете Българин”. „Туй е злощастие, бъбреше Каравелов, войската ни не е още готова и какво сега ще правим”.

„Започването на всеки заговор, каза Стамболов със своята хладнокръвна усмивка, зависи от съзаклятниците, обаче краят или моментът за неговото извършване много пъти ги изненадва. Не беше ли същото и с Априлското въстание?”

В това време в Сандрово на апарата бе повикан княз Александър от Пловдив и се обади д-р Странски от името на Временното правителство.

„Днес се обяви в цялата област Съединението на Южна България със Северна и се призна Ваше Височество за княз на двете Българин. От името на народа и на Временното правителство моля Ваше Височество да приемете Съединението под ваша защита”.

Князът, после едно колебание, отговори: „Приемам да бъда защитник на священото дело, но положителен отговор от Търново, задето заминавам сега. Гледайте само да се запази реда и тишината”. Александър.

Същия ден князът, като издаде указ за мобилизация, тръгна за Търново, дето го чекаха Каравелов и Стамболов. Тамо той пристигна на 8 септември и беше много смътен. Пред него се откриваше една перспектива пълна с неизвестности и опасности, и той, като че предчувствуваше, че тия опасности ще се разгърмят над неговата глава. Не по-малко беше смътен и Каравелов, който каквито други качества и да имаше, но революция и опасности не бяха за неговите способности. Само Стамболов беше в своя елемент, в своята среда. Изникнал и отрасъл в революционни движения и борба — революцията в Южна България беше за него поле за нова борба.

— Какво мислите да отговоря, г-не Стамболов? — го попита княз Александър, едвам що бе слезнал от файтона. — „Ваше Височество, му каза Стамболов. Съединението е вече дело свършено: да се повърне вече е невъзможно. Времето е скъпо и не позволява ни минутка за двоумение. Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов, Дунава за Дармщадт. Аз не зная, кой от тия пътища ще предпочетете, но ако питате мене, аз Ви казвам: вървете по пътя през Шипка и Пловдив, поемете короната, която народът Ви предлага, и Бог ще бъде с Вас.”

Тия думи, изречени с един възторг, който може да диктува само безгранична любов към отечеството, плениха рицаря княз, но друг път не бивал в такива революции, пригърна Стамболова и извика:

„Аз избирам пътя за Пловдив, и Бог, ако обича България, ще защити и мене, и нея!”

Веднага бе отправена телеграма до д-р Странски: „Обявете, че приемам да бъда княз на Южна и Северна България. Днес тръгвам за Пловдив”.

В същото време издаде и следната прокламация: Ний Алекандър I С Божията милост и волята народна княз на Северна и Южна България Да бъде известно на моя любим народ, че на 6-и того жителите на така наречената Източна Румелия, след свалянето на тамошното досегашно правителство и избирането на друго привременно, обявиха съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно Ме прогласиха за княз и на тая област.

Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постиганието на историческата му задача, Аз признавам Съединението за станало и приемам от сега нататък да бъдя и да се именовам княз на Северна и Южна България.

Като приемам управлението на тази българска област, Аз обявявам, че живота, имота и честта на всичките мирни жители без разлика са осигурени.”

После издаванието на тая прокламация князът тръгна веднага за Пловдив.

Два файтони, експортирани от четиринадесет конни стражари, излезнаха същия ден късно из Търново в направление към Габрово. Това бяха файтони, в които седяха князът, Каравелов и Стамболов. Князът и Каравелов бяха в първия, а Стамболов самичък във втория. На Св. Никола те бяха вече на зазарание. Оттук — от върха Св. Никола те погледнаха на Южна България, която бе скъсала веригите на разединението, прогласила Съединението и очакваше своя вожд и княз. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който напомняше на пътниците, че оттатък е друга държава, че те стоят на границата на тая държава. Князът, Каравелов и Стамболов бяха слезнали от файтоните и по-далече от стражарите и файтоните от тоя връх погледнаха на спящата видимо Южна България.

– Какво ли ни чака тамо долу? — каза князът като на себе си.

— Щастие или нещастие — каза Стамболов. — Борците за свободата на народите, за прогреса на нациите, всекога трябва да знаят, че тия две сестри — сполуката и несполуката — са неразделни спътници в техните неизвестни пътища, но славата всекога ги посреща там на края на техните пътища. Ето камъкът, — белегът, който ни делеше досега и сега нас дели от неизвестността, а може би и от смъртта. Да го минем ли, или да се върнем? Князът, като чу тия Стамболови думи, с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожъртвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния, оттатък него и каза „Рубикон е минат! Жребието е хвърлено! Напред, па каквото

Бог даде!” […]

Те пак седнаха във файтоните и слезнаха надолу.

Първите, конто бяха честити да видят и посрещнат новия княз на Съединена България, бяха шипчене, т. е. селяните от Шипка. В техното село бяха се стекли и още десетина села, които вече знаеха, че князът иде и ще мине през Шипка. Цялото духовенство — десетина свещенннци в черковни одежди с. икона и хоругви посрещнаха княза над селото, и един го поздрави с тези думи: „Осанна княже! Благословен бъди, ти който идеш у нас в името на Милостиваго Бога. Дерзай, Бог и народът е с Тебе!”

Князът с благоговение целуна кръста.

Той не бе православен и не верваше в силата на кръста. Но горе на Св. Никола и долу тук в Шипка той бе почувствувал каква мощ вдъхва на бореца за правдата тоя символ на страдание, поругание, унижение, но който тоже е символа на Възкресение, т. е. на пълна победа.

От Шипка до Казанлък и от Казанлък до Карлово и Пловдив шествието бе триумфално; на всяка стъпка овация, радост, възторженост и топлота и искрена преданност. В тия изявления князът не видя никаква притворност или пресиленост и това го много ободри.

— Тоя народ заслужава да умре човек за него — каза той на Стамболова при селото недалече от Карлово. Те стигнаха в Пловдив на 9 септемврий.

Вътрешното положение беше ясно. Митингите, израз на народното желание във всичките градове и села, хилядите телеграми, които бяха препращани и завариха княза в Пловдив, доказваха най-бляскаво, че делото е било в душата на народа, и днес, когато туй дело е прокламирано, народът става и казва на своя княз: „Княже, одобряваме станалото, върви на напред и вярвай, че ние сме с тебе и за тебе!” Това положение приеха с тишина дори и самите турци, на никъде не направиха никакви протести. Но вънкашното положение беше още неясно, мъгляво. За Турция, чиито права нарушихме и отнехме, не можеше да се прави илюзия, че ще одобри станалото, а още по-малко, че тя няма да се опита да си повърне това право с оръжие. За другите европейски сили тоже не можеше да се очаква, че ще одобрят едно такова нарушение на Берлинския договор, особено Австрия, която е най-много заинтересована на Балканския полуостров. Тя няма да остане задоволна, защото преди две недели, когато князът минавал през Виена, Калноки, а после него и самият император, казвал самият княз, поради силното движение предишната година за Съединението, бяха намекнали на княза, че тамо в Източна

Румелия се готвяло нещо и по най-категорически начин бяха му дали да разбере, че Австрия няма да допустне ни най- малко изменението на statu-quo-To; и той беше уверил императора и канцлера му, че нищо се не готви и в България няма нищо да стане. А сега — извършено е съвършено противоположното.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника