ЕКАТЕРИНА ВЕЛИКОВА ПЕНЕВА – КАРАВЕЛОВА – Спомени от Съединението

Екатерина Великова Пенева - Екатерина Каравелова (обществена деятелка, писателка и преводачка), съпруга на Петко Каравелов.

Екатерина Великова Пенева – Екатерина Каравелова (обществена деятелка, писателка и преводачка), съпруга на Петко Каравелов.

ЕКАТЕРИНА ВЕЛИКОВА ПЕНЕВА – КАРАВЕЛОВА (1860, Русе — 1947, София) — видна общественичка, публицистка и преводачка. Получава образование в Киев и Москва. През 1877 г. се завръща в България и става учителка в Русе, а по- късно в София и Пловдив. Съпруга на видния държавник Петко Каравелов. Сътрудничи на в. „Търновска конституция”, „Библиотека „Св. Климент”, сп. „Родина”, сп. „Вик” и др.

Ек. Каравелова е авторка на редица спомени за обществено-политическия живот в България през първото десетилетие след Освобождението. В тях е засегнато и Съединението като важно събитие в новата история на българския народ. Тук предлагаме част от нейния спомен „За Петка Каравелов” – сп. „Родина”, С„ 1941, год. III, март кн. III, с. 74—76.

Работата на кабинета вървеше добре — всеки ден се твореше, никнеха едно след друго нови начинания, жънеха успехи, но заедно с това клюката и интригите срещу кабинета се разрастваха, докато на 20 април 1881 год. се получи писмо от княза, с което ги освобождаваше. След „Великото пълномощинско събрание” в Свищов, Каравелов и Славейков трябваше да напуснат България, а Дран Цанков беше интерниран във Враца. Каравелов и другите либерали — Горов, Касабов, Тинтеров и др., отидоха все в Пловдив, гдето ги наричаха муаджири — бежанци. И на всички муаджири се дадоха учителски места в мъжката гимназия, а на мене — в девическата. В края на втората година от преселването ни в Пловдив Каравелов избраха за кмет, а дядо Славейков замина за София, божем само за малко, за да види, как вървят работите там с пълномощията, но вместо да се върне, той извика и Каравелова при себе си. Славейковото семейство остана в Пловдив, под грижите на най-големия син Ивана, учител по френски в мъжката гимназия, и средния брат Рачо — адютант при княз Богороди. И аз, заедно с тях, останах до края на учебната година — лятото 1884 г.

По това време в Търново в свиканото събрание се е разрастла борбата между пълномощинското правителство, към което се бе присъединил Драган Цанков, от една страна, и Каравелова и Славейкова, от друга. Пълномощинското правителство се е видяло принудено да отстъпи, и Каравелов се завърна в София вече като председател на ново правителство от средата на либералната партия с другари: Илия Цанов, Иван Гюзелев, Райчо Каролев, Радославов и за министър на войната княз Кантакузин. През това министерствуване на Каравелова на 6 септемврий 1885 година се провъзгласи съединението с Източна Румелия. Каравелов беше тогава в Осман-Пазар, днес Омуртаг, а аз, с малкото си дете, в Русе, гдето го очаквах да дойде, за да се завърнем заедно в София. На 6, привечер, получих телеграма от него да посрещна на другия ден княз Александра, който се завръщаше от маневрите в Шумен и да му кажа, че той ще го очаква в Търново, за да заминат за Пловдив, а аз веднага да се завърна в София. Още вечерта из града се зачуха музики и през нощта дойде една тълпа, която възторжено ми съобщи за съединението и поздрави мене вместо Каравелова. На другата сутрин изпълних поръчката на мъжа си. Посрещнах княза и той веднага замина за Търново. За съединението на Източна Румелия с Княството се говореше още през време на учителствуването ни в Пловдив. Особено, когато на мястото на руския консул Кребел дойде Сорокин. Новият представител на нашата освободителка обикаляше градовете из Румелия и „нестеснено навред говореше за съединението”.

Спомням си, че преди Каравелов да замине за София, през октомврий 1883 година, при една среща със Сорокина, помежду им стана доста рязък разговор за тия проповеди на руския представител. Каравелов наблягаше, че въпросът за съединението е толкова близък до сърцето на всички българи, че не е нужно те да се подканват за неговото осъществяване. То е желано от всички, но мнозина съзнават, че не могат току-така да пристъпят към неговото изпълнение, без да бъдат уверени, че Русия ще ни подкрепи, и че от другите държави не ще има голямо противодействие. Когато Каравелов пряко запита руския представител: „Вие, господин Сорокин, със знанието на Вашето ли правителство подклаждате огъня или по желанието на нашите „съединисти”, — Сорокин се смути и не отговори нищо на този въпрос. По-късно, вече в София, през 1884 година, когато Каравелов бе станал министър, една вечер в руската легация пак се срещнаха със Сорокина и помежду им произлезе остро обяснение. Сорокин не посмя да признае своята проповедническа дейност в Румелия в присъствието ,на тогавашния руски представител Кояндер. Словесните проповеди на Сорокина и на приятелите му съединисти бяха подети от буйни млади глави — Чардафон Велики, Захарий Стоянов и др., а техният ентусиазъм подпали и някои от военните в Румелия, за които съществуваха само делата, но не и. думите и с тяхната помощ на 6 септемврий 1885 година съединението стана действителност.

Княз Александър при пристигането си в Русе беше доста смутен. През краткия престой на гарата той нервно и на бързо прочиташе грамадния куп телеграми, които всеки миг пристигаха от разните краища на България и Румелия. С благословията на Доростолочервенския митрополит Григорий, князът се качи във файтона и потегли сред сърдечното „ура” на тълпата и гробното мълчание на малцината цанковисти, които се бяха поотделили в страна. Не изживели още радостта от постигнатото съединение, ето, че във въздуха се понесе отровата на смут и интриги, за които Стамболов в писмото си от 23. IV. 1886 година пише на Каравелова. След съединението българското правителство очакваше незадоволство главно от страна на Турция. Положението на младото княжесто се сплете още повече, когато освободителката Русия явно неодобри съединението и го прояви най-силно с извикването на руските инструктори от нашата войска. Последният военен министър — руският княз Кантакузин, с болка на сърце се видя принуден да се подчини на волята на руския монарх и напущайки България, препоръча на Каравелова, като свой заместник, капитан Константин Никифоров. Нашата войска се намери осиротяла от главните си военачалници, командувана и ръководена от капитан. Опасността дойде не от Турция, а неочаквано — от Сърбия. Нашата войска тогава беше на турската граница, та не е чудно, че в първите дни след обявяването на войната, 2 ноемврий, сърбите ,не срещайки голяма и силна съпротива, напреднаха по цялата граница, докато спряха при Сливница. Не малка беше тежестта на тогавашното правителство при такова именно положение на работите — войските се изтегляха от Южна България и при липсата на железници, тяхното прехвърляне ставаше пеша. Всяка вечер Каравелов излизаше да ги посреща при Горубляне и първият му въпрос към полковите и дружинните командири беше — „дали има много изостанали войници”. Отговорът бе: „Не повече от двама-трима, господин министре.” — „А далеко ли са останали?” — „Не, те са в страни от строя”. И Каравелов ги запитваше от какво страдат. Те отговаряха, че краката им са се побили от неудобните ботуши.

Най-трогателно беше, когато войниците изявяваха желание още същата нощ да потеглят за Сливница. Но, разбира се, те оставаха да преспят в София, гдето разпоредителният кмет Иван Славейков имаше приготвена за тях топла храна и скромен подслон. На другия ден на ранина, те с бодра стъпка и голямо въодушевление потегляха по шосето, колкото се може по-бързо, за да изминат тридесетях километра, които ги разделяха от Сливница. Веднъж, при изпращането на обозите с храна и муниции за войските, Каравелов, който лично изпращаше обози, съгледал, при сегашния „Лъвов мост” да стоят много коне за кавалерията, за които нямало седла, веднага се разпоредил да ги възседнат войниците, та да не ходят пеш.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника