ИВАН АНДОНОВ – Спомени от Съединението

Иван Андонов

Иван Андонов

ИВАН АНДОНОВ САВОВ (1854, с. Мурсалково, дн. с. Спасово, Чирпанско — 1937, Пловдив) — участник В национално- освободителното движение, обществен деец, учител. Образование получава в Чирпан, където учителствува няколко години. Взема участие в Старозагорското въстание и в подготовката на Априлското въстание в родния си край. След потушаване на въстанието е заточен в Мала Азия, откъдето се завръща през 1878 г. В Източна Румелия е административен служител, един от основателите и ръководителите на комитетите „Единство”, а по-късно многократно е избиран за народен представител. Като привърженик на Ст. Стамболов, стои на антируски позиции.

И. Андонов е активен член и секретар на БТЦРК в Пловдив, основан през 1885 г. Той участвува в подготовката и провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Предлаганите откъси са взети от книгата му „Съединението”. Пловдив, 1929, с.’33—41, 44—73.

Движението на духовете по македонския въпрос бе създало едно .настроение между българското население в двете Българин, готово да почне сериозна работа. И наистина на 5 февруарий 1885 година се яви при мене македонецът Спиро Костов и ми заяви, че в моето лице и в лицето на Захарий Стоянов той виждал хора, способни да се заловят за революционна борба, благодарение на нашето участие при освобождението ни, която да има за цел освобождението на македонските българя от турско иго. Той покани мене, да се съберем със Захарин Стоянов и като обсъдим това негово предложение, да му отговорим още на другия ден. Ние двамата със Захария се събрахме, но нищо не решихме, защото такава сериозна работа не можеше да се реши тъй бързо само от трима души, каквато опитност и да притежаваме. Обаче, когато на другия ден, се яви при нас разпаленият македонец и ние му отговорихме, че нищо не сме направили, той ни предложи улитимативно, че ако до три дни не свикаме събрание за тази цел, той щял да почне работата така, както изискват интересите на Македония. Ние се видяхме принудени да свикаме на 10 февруарий едно тайно събрание в моята къща, от познати и верни другари, искрено предадени на народната кауза. В това събрание бяха избрани за централен комитет в Пловдив: Захария Стоянов — председател, наша скромност Иван Андонов — секретар, Тодор Гатев — касиер, а за членове: Петър Зографски, опълченец, Карайовев, македонец учител, Спас Турчев, бивш революционер от Април-

окото въстание, поручик Ганю Атанасов, пловдивски военен прокурор, Иван Стоянович от Стара Загора, секретар в Дирекция на правосъдието, и Спиро Костов, родом от гр. Велес, Македония, прекарал през 1875—1877 г. г. в Сърбия, като доброволец в батальоните на Черняева, а през 1877 г. в Румъния постъпва пак като войник-доброволец в руската армия, преминава Дунава с българското опълчение, участвува в решителните бойове на Шипченския проход и през 1878 г. се установява на местожителство в Пловдив. Още в същото заседание, председателят постави ,на масата една сабля и един револвер и ни подведе под клетва. Избраните лица не принадлежеха ни на една от съществующите две румелийски партии: народна и казионна.

Преди да почнем, каквато и да е работа, ние събрахме и записахме най-напред всеки от нас по пет лири турски, които да служат временно за посрещане на разноските. След това писахме на Стою Филипов Коюмджията в Чирпан, да изработи един печат и го донесе в Пловдив, е ‘надпис „Македонски Комитет” в средата с лев. Стою Филипов е другарувал с Левски, Узунов, Заимов и е мене, Иван Андонов; разпродал е всичкия си имот и го е пожертвувал за освобождението на България. Той е един известен и популярен патриот както преди, така и след освобождението на България. И наистина, след 5 дни той донесе направен печата. Ние му дадохме едно пълномощно, на основание на което да състави комитети в Чирпан и в околията му и във воеко друго место, гдето има почва.

Целта на комитета беше не само освобождението на Македония, но и обединението на целокупния български народ, който беше разпокъсан от Берлинския конгрес на пет части. Избра се и една комисия, която да изработи революционния устав на комитета.

На 15 февруарий ние писахме в следните градове специални писма, от името на. съставения вече комитет, все до известни лица с обществено патриотическо минало, с молба да съставят под клетва подобни комитети, които ще имат за цел освобождението на Македония и съединението на Източна Румелия със Северна България, а именно в: Станимака, Чирпан, Голямо Конаре, Сливен, Ямбол, Хасково, Стара Загора, Т. Пазарджик, Бургас, Панагюрище и пр.

За да се почне по-напред работата за Македония, се взеха под внимание следните обстоятелства: 1. Че македонският въпрос е поставен на дневен ред в дипломатическите среди; 2. че за него е почнато да се работи още от 1878 година чрез Крес

нанското въстание; 3. че общото настроение между българите благоприятствува засега да се почне работа; 4. че игото на македонските братя под турците е по-тежко и изисква по-бързо да се действува, отколкото другите откъснати части от България и пр.

Централният комитет получи своевременно отговор от всички градове и села, че са организирани подобни комитети. Лицата, конто съставяха комитетите, бяха повече от опълченските дружества и от хора, които са вземали участие в 1875—1876 год. във въстанията.

По-главните лица, които съставиха комитетите, бяха следните: 1. В Хасково: Милю Милев, Маймунков и Величко Попов; 2. В Стара Загора: Димитър Начев, Сава Маринов и Хр. Ваклидов; 3. В Чирпан: Стою Филипов, Пеню Гарванов, Пешо Динчов, Тане Пеев, Никола Нанчев, Никола Касабов, Васил Бабаков, Ив. Митев, Василаки поп Димитров, Иван Янакиев, Въчко Ив. Куша и др.; 4. В Сливен: Димитър Куртев, Димитър Сяров, Атанас поп Иванов, Кючуков, Кантарджиев, Манол Георгиев и др.; 5. В Ямбол: Майор Любомоки, дружинен командир, Хр. Векилов, Влахов, Видю Монев, Бакалов и др.; 6. В Т. Пазарджик: Мумджиев, Тодор Киров, Георги Димитров Маврото, Богдан Стоянов, всички опълченци и Иван Соколов и Отон Иванов, от най-главните дейци от Априлското въстание; 7. В Голямо Конаре: Петър Шилев, Продан Тишков, наречен Чардафон Великий, Недялка Шилева Чардафонова, Георги Пенелов, Хр. Македонски, Велко Михайлов,Стоян Празов, Никола Милев, Келенпиров, Петър Ихтиманлията, Тане Кръстев, поп Иван Генов, Трифон Овчаров и Симон Марков; 8. В Станимака: Никола Кръстев, Панайот Сребров, Георги Ковачев, Герасим Старчев и Костадин Балтов; 9. В Бургас: Иван Цанков и др.; 10. В Брезово: Иван Коларов, Стою Ранделов и Марин Молдовански; 11. В Ихтиман: Димитър Сеетримски и учителя Никола Крапчански; 12. В с. Новаково, Борисовградско: поп Ангел Чолаков и др.; 13. В Борисовград: Иван Минев, Кръстю Качаков и Калайджиев, Иван Динчов от с. Юртчий,5 Минчо Андреев от с.. Рахманлий, Никола Марев от с. Аджар; от гр. Котел: Берберов; от Харманлий: Ганю Буков и Нешо Брайков; от Панагюрище: Павел Шопов, Манчо Манев и Филип Щърбаиов; от Копривщица: Петко Искров Муллата и Танчо Шабанов.

За екзекутор на всички решения на Пловдивския централен комитети за началник на тайната полиция бе назначен Спиро Костов. По негова лична препоръка и отговорност за агенти и куриери за разнасяне писмата на комитета по разни места, приеха се и се подведоха под клетва следните лица: Андрей Ляпчев, Пере Тошев, Татарчев, Кушев, македонци ученици от Пловдивската гимназия; Петко Германов от с. Дере Кьой, Лозенградска каза, Ангел Семерджиев от с. Батак, вестникар в Пловдив, Ал. Игнатов — Каршияка и Ст. Салгънджиев; Боню Баев от с. Шипка.

В това време Спиро Костов доведе у дома трима младежи: Димитър Стерев от Свищов, Д. Голов и Воденичаров, които предложиха своите услуги на комитета, като заявиха, че са готови да заминат като апостоли за Македония. Ние ги подведохме под клетва, снабдихме ги с паспорти на чужди имена, дадохме им парични средства и прокламации, издадени от тайния революционен Македонски комитет. Тези трима младежи заминаха за Македония, гдето направиха силни агитации между македонските българи. След няколко месеца се яви при мене един от тях, той беше Д. Голов, и ми съобщи, че турските власти заловили и тримата чу другари с него заедно, и след 6 месечен затвор той сполучил да се освободи, обаче за своите другари не знаял нищо.

През месец април, комитетът изработи и напечата своя устав в печатницата на Семерджиев в Пловдив. Този устав почти съдържа всичките начала на устава, изработен от Любен Каравелов и Левски в Букурещ. Според него, в девет случаи за нарушение постановленията му се предвижда смъртно наказание. Той има за цел освобождението и обединението на целия български народ. Стана нужда пак да викаме Стою Филипов от Чирпан и му поръчахме да направи нов печат, който се тури н употребление. Този печат имаше следния надпис: „Централен български революционен комитет”, в средата лев, а над него „Свобода или с м ъ р т”.

Ревизорът на опълченските дружества, Илия Куртев, издаде през месец май едно възвание с подписа си, до българското население в Източна Румелия, да съберат помощи, образуват чети и се притекат на помощ и освободят своите братя македонци от турското иго. При това, той апелираше най-много към опълченците шипченски герои.

Революционният Централен комитет разпрати своя устав, заедно с наставления в провинцията, да организират във всеки град тържествено отпразнуване както 11 май, така и 19 май, празник на Христо Ботев, обаче опълченците във всички градове, като устроиха големи тържества на II май, манифестиаха явно по улиците с музика начело и открити знамена, държаха патетически речи ,в полза на съединението. В Ямбол начело на манифестацията беше Хр. Векилов, опълченец и секционен жандармерийски командир; в Сливен, начело на манифестацията били опълченците: Димитър Куртев, Атанас поп Иванов и др., гдето са се държали патриотически речи; същото е станало и на 19 май на Ботевия празник.

По донос пак от правителствени хора, Високата порта поискала унищожаването на опълченските дружества и арестуването на манифестантите, защото създавали размирици в страната. Разпръсване възванието на Илия Куртева между населението даде повод за преследването и арестуването на много лица. Най-напред арестуваха автора му Илия Куртев, осъден в Т. Пазарджик (принципа на подсъдността не гледаха, стига мястото да е близо до границата за изгонване осъдения 3 а б. автора), после екстерниран в Северна България. В Ямбол арестуваха и екстернираха Хр. Векилов, жандармерийски командир, който, като офицер, подлежеше на друга юрисдикция, а не да се вземе от строя и направо да се изгони зад граница. В Сливен арестуваха и изключиха от служба Д. Куртев, Атанас поп Иванов и Димитър Сяров. В Пловдив арестуваха на 18 май Тодор Гатев, Спиро Костов и Яко Дамянов, че са разпространявали възванието на Куртева, и че организирали отпразнуването на Ботевия празник на 19 май, като демонстрация, с цел да се .компрометира отпразнуването на султанския празник, тържествено отпразнуване на който бе приготвено от народната партия. Обаче това беше една умишлено скроена клевета.

Революционният комитет на 17 май, в тайното си заседание, реши тържественото отпразнуване на Ботевия празник да стане на 19 май в църквата св. Георги в Мараша, като се направят надлежните покани до пловдивските граждани.

На 19 май сутринта след божествената служба, в църквата св. Георги в махалата Мараша, се извърши панахида, в памят на Хр. Ботев. В присъствието на около 300 души граждани, учителят Атанас Патев държа реч, пълна с патос, за патриотизма на Ботева. След излизане от църквата, когато множеството минаваше през градската градина, учителят Петър Зографски държа реч и помоли събралите се да отидат в конака и да искат освобождението на невинно арестуваните Тодор Гатев, Спиро Костов, Аргир Гаргов и др. Множеството отиде в конака, но полицмейстрът майор Коростелев, руски офицер, затвори железните врата и не ги допусна в двора. Тогава се избра една депутация от Стоил Търнев и учителите Патев и Зографски, която се представи на генерал-губернатора г-н Кръстевич и го помоли да освободи арестуваните, обаче Негово Превъзходителство само обещал, но не изпълни обещанието си. След този отговор на пашата, хората се разотидоха.

Па другия ден, майор Коростелев представил един обширен доклад до директора на вътрешните дела, е който, като описвал отпразнуването на Ботевия празник в Мараша, вмъкнал между многото верни и много неверни работи, повечето скроени клевети. Измежду другото, негово благородие пише, че отпразнуването Ботевия празник на 19 май било умишлено организирано, с цел да се създадат размирици между турци и българи, за да се попречело на тържественото отпразнуване султановия празник, който съвпадал на същата дата; че тълпа, повечето от чиновници, предвождала гражданите да нападнат конака, опитали се да счупят железните врата на двора, за да влезат и освободят от затвора арестуваните демонстранти.

По този повод ганерал-губернаторът Кръстевич свикал частния съвет, в който вземали участие всички г-да директори: Начо А. Начов, директор на вътрешните дела; С. Бобчев, директор на правосъдието; М. Маджаров, директор на финансите; д-р Г. Хаканов, директор на общите сгради; К. Величков, на просветата, и генерал фон Дригалски (поляк), директор на войната, и взели решение, да се изключат от служба следните лица: Захарий Стоянов, съдебен следовател, Иван Андонов, заместник на прокурора, Иван Стояновнч, секретар в Дирекцията на правосъдието, учителите: Григор Караджов, Слав Кесяков, Петър Зографски, чиновниците: Андон Каблешков, зам. прокурор, Д. Бар зов, Хр. Калеев, Спас Турчев, Георги Бенев, Тодор Стоев, А. Герджиков и др. В същия ден арестуваха поручик Ганю Атанасов, пловдивски военен прокурор, веднага го отчислиха от служба и той бе принуден да отиде в Северна България.

Това решение на частния съвет на генерал-губернатора бе съобщено до всички учреждения от главния секретар, директор па вътрешните дела Начо А. Начов, с предписание от 21 май 1885 г. под № 1867 и е препоръка да се следи, ако има подобни лица в провинцията и другаде, да ги арестуват и преследват най-енергично.

Разтурянето на Областното събрание и произвеждането на изборите за народни представители за новата камара, бе първият акт на беззакония, извършени от правителството на народната партия. Разтурянето на опълченските дружества, масовото уволнение и разместване на дружествени чиновници, въпре

ки изричните постановления на Органическия устав, според който никой чиновник не можеше да бъде уволнен или преместен без съдебна присъда, беше второто флагрантно нарушение на законите от страна на правителството на така наречената съединистическа или народняшка партия.

На 21 май изключиха учениците от Пловдивската мъжка гимназия, които взели участие в Ботевия празник, а именно: Никола Генадиев, Александър Иванов, Игнатов, Салабашев, Георги Цанов от С. Хамзаларе и слугата Хр. П. Зидаров.

На 24 май 1885 год. Централното бюро на народната партия в Пловдив разпрати до своите партизани окръжно под № 125, с което, като осъждаше предателокото поведение на казионните, които чрез македонския въпрос създавали смутове в страната, съобщаваше, че те направили постъпки пред Княжеското правителство, за да искат съвети и упътвания, на което им се отговорило, че княжеските власти ще вземат строги мерки, за да осуетят всяко преминаване на чети през българската граница за Македония. При все това, настроението в полза на македонската кауза не бе намалено, то продължаваше.

На 2 юний в Чирпан бяха разбити градско-общннските складове, в които се държаха правителствени кринкови пушки и задигнати от неизвестни лица.

Правителствените власти влязоха в дирите на разбиваните на складовете и почнаха да ги дирят и преследват. Те сполучиха да заловят една част от пушките, а когато поискаха да заловят виновника на престъплението, който не беше друг, освен нашия пословичен герой Стою Филипов, той с оръжие в ръка се възпротиви на полицейските власти, които уплашени го оставиха свободен. Той избягал от Чирпан и сполучил да скрие пушките в с. Шипка, отдето по-после сполучил да ги прехвърли в Габрово.

Това даде повод на чирпанските полицейски власти да чакат завръщането на Стою Филипов от Габрово и да го арестуват на път за Стара Загора. По същите причини и по подозрение в разбиване склада в Чирпан бяха арестувани учителят Васил Бабаков и Тане Радев Гарвалов. Чирпанските граждани, възбудени от произволното и противозаконно арестуване на Бабакова, се събраха около 1500 души и направиха една много внушителна демонстрация пред правителстевния дом с викове: „Искаме освобождението на Бабаков”. Една депутация се представи пред околийския началник х. Господин Овчаров,, която начело с Пею Гарванов му заяви лично, че ако арестуваните не бъдат освободени, те ше нападнат затвора и сами ще ги освободят. Околийският началник, уплашен от тая декларация на гражданите, отиде на апарата да иска инструкции от началството си, относно създаденото трудно положение от арествуването на Бабакова и другарите му. Той получи заповед да освободи Бабаков, но гражданството не бе доволно само за Бабакова. Затова то избра една депутация, състояща се от Георш Кочев, Стоян Моллов, Неделчо Патпадъков, Милчо Калчев, която настоятелно поиска освобождението и на Стою Филипов от Старозагорския затвор. На другия ден още Стою бе освободен и бе посрещнат много тържествено почти от целия Чирпан, на 5 клм. вън от града.

Макар че преди два дни както централното правителство, така и съдебни власти бяха изплашени, та капитулираха пред претенциите на чирпанските граждани, но то не се спираше да удовлетворява прищевките и дребнавостите на местните народници.

Като куриоз, ние тук предаваме едно официално писмо от чирпанския градски кмет под № 595 до полския комисар Стою Филипов, със следното съдържание:

„Чест имам да Ви явя, че от вчерашното ни заседание се реши от комисията, за изключването Ви от службата полски комисар. Като Ви съобщавам това за знание, ще се съобразявате с издаденото ни постановление под № 33 от градското ни кметство, е което се забранява да се ходи из улиците без фенер нощно време от два часа после по турски.”

(Пом.) Кмет: Ив. Свещаров Секретар: Прелезов.

От този момент, чирпанското население доби революционно настроение. Полицията преследваше и арестуваше, особено нощно време, всеки гражданин, който не се числеше в народната партия. На няколко пъти бяха арестувани Пешо Динчев, Делю Русев, Никола Начов, Пею Мннчов, Хаджи Никола х. Степанов, Пею Янакиоглу, Иван Динчов, Мине Нечев, Андон Пенев, Георги Петков, Атанас Тодоров и др.

Най-после правителството, за омиротворение на духовете, доведе войска от Пловдив, пехота и кавалерия.

*

Централният комитет по съединението се беше сдобил С достатъчно кринкови пушки и разполагаше във всеки град с по един скрит склад.

За началник и ревизор на тези складове беше назначен Спиро Костов. Според неговия доклад, пушките, предназначени за Македония, трябвало да се употребят за в полза на съединението, тъй като по причина на строгите мерки, взети от Каравеловото правителство, заминаването на чети за Македония било невъзможно. Даже обвиняваха Кюстендилския окръжен управител Никола Славков, че на 19 май той се срещнал на границата с каймакамина на Криворечна Паланка, комуто съобщил, че се готви да преминава за Македония четата на капитан Калмикова, която не е лед много завърза сражение с турската редовна войска и биде избита до крак. Спиро Костов ми докладва още, че една част от тия пушки, по нареждане на Чардафон Велики, той предал на разположението на Никола Пашича, за да ги изпрати във Видин, отдето щял да образува сръбски чети, да ги прехвърли в Зайчар е цел да повдигне въстание против тиранията на крал Милан.

На въпроса ми, где се е срещнал е Пашича, не е ли му открил, че тия пушки са предназначени за освобождението на Македония и по повод на това, какво му е казал Пашич, не се ли е изказал какви са претенциите на сърбите за Македония, Спиро Костов отговори, че той се е срещнал с Пашича в дома на Никола Сукнаров в София, гдето живеял, а по-после в хотел Одеса му разкрил, че пушките са предназначени от македенските комитети, скритом от българското и румелийското правителства, за освобождението на Македония. Пашич признал, че с изключение на Стара Сърбия и Албания, те нямат други претенции, тъй като останалите части от Македония били населени само с българи. След това, Спиро Костов, като всеки наивен българин, поставил двама свои македонски юнаци да пазят живота на Пашича, от изпратените нарочно от сръбското правителство хора да го убият, и се разделил с него най-приятелски.

И така, дейността на Пловдивския революционен комитет, относително изпращането на чети в Македония, бе спряна временно по причина на горните обстоятелства и съображения, като отстъпи място изключително за осъществяване идеята за съединението на Източна Румелия с България. Румелийското правителство, което бе враждебно настроено спрямо българските офицери, почна сега да проявява още повече своята вражда. То запрети на майор Райчо Николов да посещава заседанията на Народното събрание, защото не можеше да гледа и търпи един популярен офицер, който се радва на всеобща обич от пловдивското гражданство. То принуди началника на милицията и жандармерията, генерал фон Дригалеки, да арестува майор Райчо Николов в момента, когато излиза от Народното събрание. За тази цел фон Дригалски натоварил своя адютант капитан фон Фитингов, да го арестува. В момента, когато Фитингов съобщил на дядо Райчо, че е арестуван, той извадил сабята си, на която имаше и револвер, подарена му от Цар Освободителя в знак на високо отличие, за участието му в Шипченските боеве, и посепнал да го разсече. Благодарение на бягството на Фитингов, майор Райчо не е бил арестуван. Също такава неприязненост прояви правителството и към другите български офицери майори. То поиска от майор Филова и майор Николаева да сключат контракт с него по службата си. А на майор Муткурова готвеше опозоряване защото, като интендант на щаба на милицията, бил направил някаква си сделка за купуване от Сливен платове за войската, които на пръв поглед изглеждали скъпи. Правителството виждаше в лицето на тези майори българи свои най-големи и опасни врагове, затова искаше по един или друг начин да та унищожи.

През месец май, Захарий Стоянов и Тодор Гатев започнаха да издават вестник „Борба”. В този вестник се бичуваха безпощадно беззаконията и всичките нарушения на Органическия устав, които се вършеха от правителствените хора, начело с главния управител Кръстевич. Захарий напечата във вестника си няколко отворени писма, отправени лично до г-на Кръстевича, със свой собствен подпис. Те съдържаха не само беззаконията, вършени от правителството, но изобличаваха всички видни обществени дейци, членове на народната партия, прищевките на която безпрекословно изпълняваше сам Кръстевич. Захария ги обвиняваше, че се подиграли с народните чувства, като обявиха в своите органи борба за съединението, а после, щом взеха -властта в ръцете си, излъгаха народа, отказаха се от този идеал и почнаха да преследват всекиго, който си позволи да говори за същото това съединение.

В друга специална книга ние ще дадем възможност на читателите ни, да се запознаят със съдържанието на документите по тия работи, защото имат историческа стойност. А засега, ние в кратце ще направим само извлечение от онова, що е напечатано в няколко броя на в. „Борба”.

„При всичко, че досега царува още инквизиционно мълчание както по арестуването на Куртева и другите момчета, така и по изгонването на Яко Бояджиев, т. е. никой не знае причините на тези насилия, но според уверението на мнозина, главният повод е била прокламацията на Куртева. Както ще видят читателите, в тази прокламация няма нищо за Източна Румелия; в нея се говори за Македония; с нея Куртев изпълня един патриотически дълг, една човешка обязаност към слабите и угнетените, за които и евангелието говори, че трябва да им се притечем на помощ. Но че тази помощ се състояла от барут и желязо— кой е крив за това? Ни Куртев, ни вие, но XIX век, венценосците и пр. Вие и вашите везири правите предателство на страната, ставате plus royalistes que le roi meme, защото не отделяте Източна Румелия от същинска Турция, защото не правите разлика между Одринския вилает и Филибенекия санджак, защото давате право на оногова, когото никой не желае да има в страната. Вие сте юрист, та затова отговорете на следующите факти и събития, извършени досега в Румелия, не показват ли те, че тая страна си има своето изключително положение, създадено от времето и обстоятелствата; не въстана ли цяла Тракия на крак да противостои с оръжие против изпращането на гарнизоните на Балкана?

Не протестира ли тя, да се не издига полумесецът и да не носят пашите червени фесове! Не тръбят ли вестниците, издаваеми в Румелия, че тя е фалшива, че тя трябва да падне, че който е за нейното съществувание, той е предател! Кажете вие, възможни ли са такива работи в Турция? Не е ли предвидено за тях смъртно наказание? Ами митингите на съединението! Ами думите на ораторите, днешните ваши везири: „Долу Румелия! Да живее българският княз! Не искаме никакви паши!” Всичко това не е ли престъпление! Можете ли вие, в Турско, да извикате долу поне на един кърсердарин?

Неотдавна беше, бае Кръстевич, миналата година, когато думата: Шъединение беше символ във вашия дом на семейно щастие. Вие сте заплащали, според както уверяват, по 20 лири за месец, за да се пише по-огнено и по-отчаяно за това шъединение? Добре тогава, неугодяо ли е да заповядате и вие поне на десет минути в Генджаа (генджаа е иметв на затвора, останало още от турско време. Бел. авт.) в качеството си на бунтовник? Да ви цитирам ли членовете на наказателния закон?”

Захария Стоянов

Ето друго извлечение от същия вестник „Борба”:

„Първо, ние ще попитаме нашите симпатични противници, защо те миналата година тичаха със запенени уста из областта? Защо те на всяка стъпка викаха: Долу Румелия, долу пашите! Защо заклеваха хората, че ще правят съединение и като се завърне пашата ще го изгонят? Защо те обявиха своите противници, че като защищавали Алеко паша, те били турци и врагове на Русия? Не ги обвиняваме за туй. Но… чакай да видим сега, но-то, какво ще да каже. Защо миналогодишните съединисти, а днешни конаклии, забравиха какво са правили? Защо хвърлиха те благородния си байряк и се хванаха за мизерните чехли на пашата? Защо и за какво? Слушайте го: затуй, че зяпнали тлъсти служби, които бълват на месец по една шепа жълти лири! Затуй, че конакът, Постоянният комитет и директоратът останаха демирбаш чифликчии. Ако хазната беше пуста, то пашата щеше да избяга по бели гащи, съединението беше на път!

Прочее, тук става явно, като две и две четири, че парата бърка всичкото. Тя накара хората около вестник „Съединение” да плюят на сурата си. Тя, и никаква друга причина. Кой щеше да им побърка, ако те ©и бяха останали чисти съединисти, ако те си бяха влезли в конака? Те щяха да бъдат велики. Пишман са те сега, защо раздухаха огъня, смърт им е, да споменат думата съединение, но нищо не чини пишманлъкът им. Те трябваше да знаят, късогледите, че с огън и барут не бива шега. Те трябваше да познават историята на народите, че тия народи имат известни и строго навършени пътища, по които смело пристъпят. Тия народи не разбират от: „не му е времето”. Един път чули те: „Долу Румелия, долу пашата!”, помпят и знаят вече, че никакъв паша не може да ги залъже.

Вие, нещастници, които сте искали богатство и власт, защо не ударихте из други път, ами отидохте та стъпихте на българина на най-тънкото място и от там повикахте? Скубете си сега косите! Онзи брадат шарлатанин, който се казва Д. В. Манчов, като просек заставаше миналата година пред всеки селянин и го питаше: „Колко изработваш и колко данък плащаш, побратиме?” Сега той мълчи, хвали и маже.

Ако не се плаща данък, то правителството „спира”, казва, съединението. Анджак и ние това желаем я! Ще ни се припеят хората. Не! Всеки ще каже: браво, българи! Съзнават своето положение. Ще бъде тежко на правителството, разбира се. Но кое е това правителство? Нали то е на омразните паши! Прочее, нека пукне! Неговото падане е нашата национална победа. „Ще вземем пари е файда”, казва „Съединение”. Я вижте, има ли жълто под устата ни, отговаряме ние. Кой ще ви даде пари, кой вярва на Румелия? 400 000 лири — три биволски кола пари има тя борч! Вземахте, вземахте на заем, няма да ви дадат вече. Да продадете и тиганите, пак не можете да излезете на глава. Батакчилъкът е на прага вече”.

Колкото повече вестник „Борба” изобличаваше народната партия, че злоупотребявала е народните чувства и народните интереси, толкова повече правителството употребяваше терора спрямо всички свои противници, а особено спрямо ония лица, които имаха за задача да говорят и работят за съединението. Особено населението на с. Голямо Конаре, в градовете: Чирпан, Стара Загора, Ямбол, Сливен, Т. Пазарджик, беше поставено вън от законите, а арестите и побоищата бяха станали цяла система. Това предизвика всеобщо негодувание и протести срещу управляющата партия, които се проявиха в митинги и въоръжени стълкновения. Дори когато в Сливен бяха арестувани членовете от опълченското дружество, майката на Хаджи Димитра се възмути и изпрати следната телеграма до главния управител Кръстевича:

П Л О В Д И В

Главному Управителю,

„Защо тъпчеш правата на борците за скъпата свобода на отечеството ни? Защо си арестувал Димитър Куртев и Атанас поп Иванов, последователи на моя син? Протестирам против твоите башибозуци!”

Майка на Хаджи Димитър войвода, Хаджи Мария.

С подобно съдържание са били изпратени до главния управител Кръстевич и други още 36 телеграми.

В това време правителството не преставаше да арестува разни лица. А Юрдан Бошков и Яко Д. Бояджиев бяха екстернирани в Северна България. Ония лица, които бяха изгонени в Княжество България, безспирно агитираха тамошното население. Даже Илия Куртев писа до революционния комитет в Пловдив, че сполучил да ангажира в София видни обществени дейци, като Тодор Иванчов, дядо Славейков, Димитър Петков, които обещали своето съдействие за съединението. Същият Куртев е писал и се срещал е председателите на опълченските дружества, които е готовност приели да работят за святата идея.

Понеже на 20 юлий трябваше да се отпразнува денят на

Хаджи Димитровата чета та Бузлуджа, комитетът разпореди чрез своите органи в провинцията, щото всички съзаклятници и опъллченски дружества да вземат участие и да се явят на Бузлуджа със своите знамена. Подобно окръжно се изпрати и до всички опълченски дружества в Северна България.

Па 18 юлий по решение на комитета, аз бях натоварен да помоля майор Райчо Николов, да напише и ми предаде едно послание до опълченците от Северна България, с което да ги насърча да вземат участие в съединението. Аз се явих при него и получих това писмо. Съдържанието му ще четем по- после.

Всичките си военни отличия дядо Райчо е получил, изключително за боеви подвизи. За своето геройство и благия си характер той се ползуваше между всички опълченци с голяма обич, почитание и авторитет. Затова беше необходимо да се вземе от него това писмо, написано лично от него, със свойствения му простонароден език. Писмото беше адресирано до председателя на Габровското опълченско дружество г. Стефан Мускуров, един от добрите работници за съединението.

Според програмата на тържеството, на 20 юлий, всички гости, на брой около 4000 души, се събраха в Казанлък, отгдето потеглиха за Бузлуджа. На 21 юлий всички бяха там. Там пристигна също и майката на войводата, баба Хаджийка, 80-годишна старица, облечена с черно траурно облекло. Нейното появяване на лобното място придаде по-голяма важност и трогателност на трагичната процесия. Когато тя се зададе откъм Енинския път, 60 души ученици с хъшовски дрехи, държащи черни знамена, я посрещнаха; шипченските херои със своите знамена начело с военна музика и отдадоха военни почести. Тя премина през множеството, построено в два реда, което беше трогнато до просълзяване. Над гробовете на нейния син, войводата Хаджи Димитър и на неговите славни другари, паднали за освобождението на България, се изпя от духовенството панахида, а на дървените им кръстове се положиха венци от: П. Пешев, от името на Софийското периодическо списание, от Д. Рязов, от името на вестник „Македонски глас”, от Захария Стоянов, от името на вестник „Борба”. Произнесоха се патриотически речи: от председателя на Казанлъшкото опълченско дружество г-н Гунев, от Петър Зографски, от В. Бабаков от Чирпан, от Хр. Духовников от Шипка, от Стефан Костов, депутат, от Д. Куртев от Сливен и др. Ученици от Пловдивската гимназия Боню Баев от с. Шипка и Никола Генадиев от Пловдив, издекламираха „Жив е той, жив е!” В това траурно тържество взеха участие жителите на много градове и села от двете Българин и всичките опълченски дружества със своите знамена. Преди да се свърши тържеството, опълченците от Търново, Габрово, Трявна и Севлиево се оттеглиха настрана и в присъствието на опълченците от Източна Румелия и съзаклятниците от тайния революционен комитет, се изнесе писмото на дядо Райчо за прочит. Когато се точна четенето му от опълченеца Стефан Мускуров, всички присъствующи станаха на крака, опълченските знамена се ‘развяха и писмото бе изслушано с голямо внимание и пълна тишина. Ето и съдържанието му:

18 юлий 1885 год., гр. Пловдив Уважаемий Хашлак Г. Мускуров!

Приятелското Ви писмо заедно с устава на опълченското дружество и поканата приех, с поздравленията на приятелите, чрез г. Чардафо-на, за които съм Ви премного благодарен.

Приятели! В трудните минути за освобождението на отечеството ни, аз не се делих от вас, според това, било би глупаво от моя страна да не съм и сега е вае, а когато ни призове отечеството ни между вас. Този зов, мисля, че скоро ще се чуе от планините и особено от Бузлуджа, за да се съберат живите народни поборници и да възкръснат умрелите, за да продължим отколе захваната борба, за окончателното освобождение на отечеството ни от рязани и нерязаии турци! Мисля, че сега борбата ни ще бъде по-ожесточена и по-ужасна, отколкото бе по-напред, защото сега имаме срещу себе си и нерязани турци, които са подли и народни предатели, които качества не се виждат в рязаните турци!

Приятели! Според гореизложеното ми, аз за чест считам да бъда действителен член на Габровското опълченско дружество и на драго сърце приемам вашата покана, и като му пожелавам най-добър успех, сърдечно желая, първо то да развее знамето на съединението на Тракия с България, а равно и освобождението на Македония.

Бях, и ако съм жив, ще бъда пак с борците за тази свобода, макар че усещам физическите си сили да отслабват, но затова нравствените и идеята за това уякват.

Съжалявам, че не мога да дойда на 21 того на Бузлуджа, но сърцето ми и душата ми ще бъдат там, между вас!!

Провикнете се от там, юнаци, да живее целокупна България! Вън от нея рязаните и нерязани турци, които са врагове на нейното целокупно освобождение и съществувание. Този ваш

глас да разтрепери Балканите, Европа, която ми разпокъса и хищните нерязани турци, които смучат кръвта на България и преследват немилостиво нейните минали, настоящи и бъдещи поборници.

Братя опълченци!

От Балканския връх погледнете на милата Тракия и Македония, в които са се впили като кърлежи една сюрия чиновници рязани и нерязани, я се поогледайте в нерязаннте и попитайте се — где е била тази паплач във време на борбата ни за освобождението? И вие ще си отговорите, че измежду тях твърде малко има, които са приемали участие в боя за освобождението, а другите са, подлите, присмикающи се животни — разни шпиони и сволочи, които са се криели по дупките из цариградските кафенета и които са носили с дилафа огън и в ръката ибрика на рязаните, и за чудо! тази сволоч днес управлява Тракия! Преследва честните хора по-свирепо и от турците. Прочее, долу тази сволоч! И да живее Тракия присъединена към България! Нека се развее тук българският лев, когото тъй мразят и преследват да не би да се покаже нейде.

И тъй, напред с Божията помощ!

Пушките ви е патроните, сухарите, царвулите с навущата, да ви бъдат изправни и готови, защото усещам, че времето наближава за борбата ни, за което гледайте деятелно да събуждате заспалия ни и излъган от шарлатаните народ.

И помнете, че братското ни съединение прави силата, която само може да освободи отечеството ни и да го управлява.

Когато дойде някой приятел от Габрово, поръчайте му да дойде у мен, за да му предам годишния си членски внос за дружеството.

И тъй, довиждане, сърдечен поклон на всички приятели

Ваш майор Райчо.

След прочитането на писмото, всички извикаха „Ура! Да живее капитан Райчо! Долу Румелия! Да живее съединението!” Въодушевлението беше обзело всички присъствующи до пароксизъм, които начело със Стою Филипов, Стефан Мускуров и! Чардафон Великий, дадоха обещание тържествено, че се посвещават на работа за съединението. Една голяма част от множеството посети Шипченския връх Св. Никола, гдето бяха станали големите епически боеве за нашето освобождение, и гдето шипченските герои спечелиха славните победи над полудивите азиатци. На това място там се виждаха голите скали, опръскани с кръвта на героите и костите на хиляди ратници, паднали за освобождението на България от тежкото турско робство.

Посещението на Хаджи Димитровия гроб и на неговите другари и онова на върха св. Никола изново повдигна и наостри родолюбивите ни чувства към нова борба и подвизи за благото на народа.

След разтурването на това народно тържество, ние със Захария Стоянов се завърнахме в Пловдив и оттам отидохме в село Дермендере, при семействата си. Още през месец юлий бяхме наели къщата на Тома Кацигра, в която комитетът заседаваше.

На 25 юлий 1885 г. пристигнаха при нас Иван Стоянович, Димитър Ризов и капитан Паница. Последните двама предложиха услугите си, да се предадат на работа изключително за съединението. Цели два дни обсъждахме всички въпроси за бъдещите действия по съединението. Те положиха клетва, съгласно устава. Измежду другото, тям се препоръча да пазят всичко в дълбока тайна, а най-много да се предпазват от представителите на съседните или други държави; също така да се предпазват от нашите и чуждестранни кореспонденти на вестници; няма да се посветяват в тайната и българските министри и българският държавен глава и пр.; въобще на никого, който се занимава с висшата политика, защото едно подобно вмешателство от странични фактори би осуетило идеята за съедението. След това се взема решение: от днес нататък се преустановява всяко действие по македонския въпрос, а се започва работа изключително за съединението, предвид поведението и строгите мерки, които правителството начело с Петко Каравелов взема за преследване четите, които ще преминават за Македония. Това мнение се оправдаваше от проверени факти: 1. Доказано било, че окръжният управител в Кюстендил г-н Никола Славков, е съобщил на турските власти в Криворечна Паланка за преминаването през границата в Македония четата на капитан Калмиков и турците още при самата граница вземат бързи мерки и избиват четата; 2. че правителството е уволнило от служба прокурора при кюстендилския окръжен съд, г-н Владимир Неделев и околийския началник Райчев, защото били съдействували за разграбване пушките от склада, е които се е въоръжила четата на Калмикова.

В това също заседание се взема решение да се провъзгласи съединението на 15 септемврий.

Димитър Ризов се задължава да работи и подготви почвата в Северна България, а капитан Паница обеща, че може да убеди и склони баджанака си майор Николаев да. влезе и сътрудничи в комитета за постигане целта на съединението. Вярно е, че по-голямата част от българските офицери, като: майор Райчо, майор Филов, майор Муткуров, майор Любомски, поручик Ганю Атанасов бяха дали по-рано обещание и работеха усилено между военните за съединението. След няколко дни Ризов си замина за София, а Паница се криеше, защото министърът на външните дела Илия Цанов от София, беше наредил до румелийските -власти да го издирят и разпитат, като уличен в някои крадени купони на Х-р. Калъпов, Тук му е мястото да обясня в кратце, в какво се състои това тяхно обвииение. Известно е, че през 1867 година в Букурещ почина великият революционер и писател Сава Г. Раковски, гдето биде погребан. През месец юний 1885 г. по инициативата на Русенското опълченско дружество, смъртните останки на Раковски бяха пренесени от Букурещ в Русе, съпроводени до Дунава с големи почести от румънските власти, румънското и българското духовенства. ,На 7 юний костите на знаменития покойник, с особен ковчег и с голямо тържество са били пренесени в София. Обаче властите подозряли Паница и Дим. Ризов, че били замесени в крадените купони в Румъния, за в полза на македонския фонд, които възползувани от пренасяне костите на Раковски, за да обезпечат свободното пренасяне на купоните, поставили и тях в ковчега.

Каквито и да са били съображенията и целите, които са преследвали тези двама гооподиновци, но -извършеното от тях деяние е позорно и е нищо неоправдано. Това е едно светотатство, едно кощунство, едно поругание със свещените останки па българския Гарибалди от съвременната история.

В казаното по-горе заседание се реши да се съобщи иа всички по-главни дейци в градове и села, да се явят пред комитета в село Дермендере, за да им се съобщят, както решенията на комитета за датата на прогласяване съединението, така и да им се дадат нужните инструкции за по-бърза и сериозна работа. На 3 август се явиха следните делегати: от Голямо Конаре Чардафон Велики, от Чирпан Стою Филипов, от Станимака Никола Кръстев, от Ямбол Д. Влахов, от Котел Берберов, от Стара Загора Сава Маринов, от Харманлий Ганю Буков, от Сливен Атанас поп Иванов и войводата Панайот Хитов, от

Т. Пазарджик Тодор Киров, от Ихтиман Михаил Сестри меки, от Брезово Стою Ранделов, от Хасково Величко Попов и други още 30 души от разни села, на които се дадоха по отделно наставления за начина на бързи действия.

На 4 август се яви в комитета на доклад капитан Паница по мисията му да се срещне е майор Николаев. Той съобщи, че се срещал с Николаева, поканил го да вземе участие по съединението, но той му отказал под предлог, че не виждал в комитета сериозни хора за работа, а особено се възмущавал загдето сме приели на работа стария труженик майор Райчо Николов. Обаче на другия ден се яви при нас д-р Георги Странски, който си предложи услугите да се срещне е майор Николаев, като ни увери, че той имал с него тесни връзки и обеща да го убеди. След срещата си с Николаева, д-р Странски ни съобщи противното на онова, което Паница ни донесе. Николаев казал, че той не гледа на своя баджанак като на сериозен човек, способен за такава сложна работа, понеже разсъждавал хашлашки. Това мнение той си . съставил за Паница, когато почнал да се хвали пред него, че само с трима черногорци е в състояние да влезе в конака, да плени пашата и да прогласи съединението. Николаев заявил, че ако Странски и Коча х. Калчев влезат в комитета, може да приеме да участвува, понеже в тях имал доверие. Комитетът се съгласи и даде подобно пълномощно на тия двамата, но преговорите с тях се продължиха до края на месеца.

На 12 август, по препоръката на Иван Стоянович, се яви, в комитета един млад и буен офицер, на име Вълю Стефов, който предложи услугите си да даде клетва и се посвети на работа по съединението. Комитетът даде както нему, така и на председателя Захарий Стоянов пълномощно, да посетят някои градове из провинцията, е агитационна цел и да докладват на комитета резултатите от нея.

На 14 август се състоя последното по-важно заседание, в което се взеха следните решения:

  1. Да се пуснат агитатори из провинцията, които открито да агитират в полза на съединението, понеже изпратените по-рано такива Еню Андонов и Сава Маринов бяха арестувани в Стара Загора, а Видю Монев — арестуван в Ямбол и даден под съд.
  2. Реши се да се изпратят двама делегати: майор Сава Муткуров и Д. Ризов, със специално пълномощно и от името ла комитета, да се представят пред българския княз Александър и тренират с него въпроса за съединението, като поискат неговото участие в този въпрос и провъзгласяване на съединението да стане от негово име.

Такова пълномощно се направи и написа лично от председателя Захарий Стоянов, в което той се подписа като председател, а аз като секретар на тайния революционен комитет. Още на дргуия ден, Захарий Стоянов и поручик Вълю Стефов тайно заминаха из провинцията по съединението. Те посетили някои офицери и граждани, от които събрали и парични суми, както от Сливен от Андрей Топракчиев, от Бургас от Иванчо х. Петров, Дянко Милковскп, от Стара Загора от д-р Стоянович и Петър Иванов, от Хасково от М. Милев и др. Тези двама пратеници, а именно Захарий Стоянов, който бе обиколил Котленеко и Сливенско, и поручик Стефов се срещнаха в Сливен, отдето заедно се прибраха в Пловдив. На 22 те се явиха и предадоха сумите на комитета и докладваха резултатите от тази обиколка

На 23 август стана последното заседание на революционния комитет, в който се разисква планът на действие по обсаждане конака на пашата и по участвующите революционери. Реши се революционерите от Голямо Конаре и Станимашко да обсадят конака. Обаче по въпроса за участието на войската в това нападение, комитетът се раздели на две мнения: Захарий Стоянов и д-р Странски поддържаха, че трябва сам народът да извърши нападението на конака и свали правителството, а войската да се яви за усмиряване и въдворяване на мира и тишината, защото ще се намери пред свършен факт. Съображенията им бяха, че ако войската се намеси, вънкашният свят би изтълкувал това като един военен бунт, едно пронунциаменто, а не волята на българския народ. Моите доводи и на Панайот войвода бяха: като имаме предвид практическите резултати от въстанията на нашия народ, които доказаха, че ние не притежаваме още нужната революционна опитност, трябва народът и войската задружно да действуват, защото така успехът да бъде по-сигурен.

Това наше мнение преодоля и се прие.

Понеже комитетът се научи, че двамата делегати, които бяха определени да се явят при княз Батенберг в Шумен, не бяха още заминали, нито пък пълномощното им е предадено, аз натоварих Спиро Костов да отиде и предаде писмото на Муткурова и да му съобщи веднага да замине за София, отдето, като вземе със себе си Д. Ризова, колкото е възможно по-скоро да се отправят за Шумен, където ставаха маневрите. Провери се, че Муткуров отсъствувал от Пловдив и заминал в отпуск на Хисарските бани. Спиро Костов заминава за Хисаря и намира там Николаева, питал го за Муткурова, и той му отговорил, че Муткуров се намирал в отпуск на Карловските бани. Веднага Спиро заминава за Карловските бани, гдето намира Муткурова, предал му писмото с нужните упътвания, но като нямало тогава файтон на баните, Муткуров отива в Карлово, намира файтон и веднага заминава за Пловдив, а оттам за София. В същия ден заминава е файтон за София и поручик Ганю Атанасов, който беше вече освободен от затвора, и той ни съобщи, че видял в Каршияка (Филипово) майор Муткурова, с когото Захарий Стоянов говорел и изпращал за София.

Като споменах по-горе за участието на войската в делото на съединението, трябва да кажа и определя, до този момент на кои войскови части комитетът разчиташе. Ние разчитахме само на учебния батальон, чийто командир беше майор Филов, и който квартируваше край река Марица в казармата, в която по-после се настани мостовата рота. Този факт споменавам нарочно, за да се знае, че до този момент майор Николаев не беше дал още своето съгласие за сътрудничество в комитета за съединението.

До този ден, вън из провинцията не бяха се случили някои важни събития. Само в Чирпан, на 22 август през деня, когато турците празнували султанския празник, учителите Пею Гарванов и Никола Нанчев и заедно е тях и Стою Филипов, скъсали всички турски знамена с полумесеца, които били окачени по джамиите и по кафенетата. Това тяхно действие предизвикало не само арестуването им от властта, но когато турците се оплакали в Цариград, великият везир Кючюк Саид паша предложи на г-на Кръстевича да запрети и нашите народни манифестации по случай празника на Св. Кирил и Методий и 11 август, както и да закрие окончателно всички опълченски дружества.

На 1 септемврий комитетът има заседание, в което Захарий Стоянов заяви, че при него се явил пловдивският гражданин Кочо х. Калчев, който беше посветен в делото, и му съобщил, че сполучил да убеди майор Николаева да даде обещание, че със своята II-а дружина ще вземе живо участие в акта за съединението. В тази смисъл са повлияли върху Николаева и д-р Странски, Георги Бенев и Андон. Каблешков.

В този ден се взема решение, щото членовете на комитета да заминат: Иван Стоянович за Стара Загора, капитан Паница з.а Чирпан, Захарий Стоянов с един от дейците Петър Зографски за Ихтиман, Сестримо, Белово и Долна Баня, за да подготвят съзаклятниците за настъпающата работа, според плана, за 15 септемврий. Захарий Стоянов и Петър Зографски имаха за цел да се срещнат в Ихтиман е главните местни дейци, учителите Михал Сестримски и Никола Крапчански, чрез които да орагнизират местна милиция при Ихтиманската и Самоковската граници, с цел да улеснят преминаването на чети от Северна България и ги изпращат за Пловдив на помощ, щом се прогласи съединението, понеже Илия Куртев съобщаваше, че е подготвил вече такива чети.

Също бе изпратен за Голямо Конаре и Панагюрище Андрей Ляпчев да пренесе тайната кореспонденция, поверена му от комитета.

В Пловдив останахме само аз с двама другари: поручик Стефов и Тодор Гатев.

На 2 септемврий, когато Захарий Стоянов минавал през Т. Пазарджик, явил се пред него полицейският комисар (пристав) Отон Иванов, един от другарите на Бенковски по Априлското въстание, а сега съзаклятник в комитета по съединението и му съобщил, че пазарджишкият перфект (окръжен управител) получил телеграфическо съобщение от панагюрския околийски началник, с което му известявал, че трима души, а именно: Тодор хаджи Кирилов, Събко Милков и Андон Орешков, развили едно знаме с лев и прогласили съединението. Веднага Захарий Стоянов написал и изпратил да се напечата е едри букви във в. „Борба” следното съобщение:

„В Панагюрище, главният лагер на Бенковски, мястото, дето изгърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2. т. м. се извикало: долу Румелия! Гърмежите на 40 пушки поздравили тези високо патриотични думи; арестували няколко души, народът затворил дюкяните си и отишъл да освободи затворените. Вълнение голямо по целия Пазарджишки окръг. Населението поздравява панагюрци. От Пазарджик тръпна войска и жандармерия. Камбаните бият!

Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и на други, тържествуват!”

Сред това те заминали за Сестримо,

Понеже в Панагюрище се прибърза и съединението беше вече прогласено, то определената от комитета окончателна дата 15 еептемврий трябваше да се промени и ние взехме решение, да се прогласи на 5 през нощта срещу 6 еептемврий, тъй като правителството вземаше бързи и сериозни мерки за арести и преследване дейците, за да осуети и потуши съединистичното движение. Никой навън не знаеше за изменение датата за 5 септемврий, затова ние решихме да се съобщи на дейците из провинцията това важно изменение, а така също трябваше да се промени и планът за нападението на конака в Пловдив — вместо въстаниците от Голямо Конаре и Станимака да нападнат едновременно на Пловдив, според новия план чирпанци трябваше да се срещнат с тях при моста на Кемера и с общи сили да нападнат на конака. Аз бях натоварен на 4 септемврий лично да замина за Чирпан, да предам лично на капитан Паница и на тамошния комитет тия решения за датата на прогласяване съединението и изменение плана за нападението на конака. Преди да замина за Чирпан, аз се срещнах с д-р Странски, Т. Гатев и Спиро Костов, които останаха да продължават работата на комитета. Също останаха да работят от военните майор Райчо и майор Николаев, и то посредством адютанта си поручик Стефов.

На 3 еептемврий комитетът писа на Захария Стоянов писмо, с което му се съобщаваше в е. Сестримо, да се завърне по- скоро в Пловдив, понеже съединението ще се прогласява на 5 срещу 6 еептемврий, а прокламация готова няма. Това писмо бе предадено на Алекси Краев, ученик, родом македонец, с препоръка да то предаде лично на Захарий Стоянов. Писмото било прочетено от Тодор Киров, който е опълченеца Георги Димитров Маврото изпратили Краева с файтон в Сестримо, за да го предаде, обаче Краев, като пътувал за Сестримо, заспал във файтона и се разминал със Захария, който в това време се завръщал със Зографски от Сестримо, и така не можал да му предаде, писмото.

Тук в Пазарджик, на 4 еептемврий, по едно случайно съвпадение, станаха две важни събития, които заслужават да се опишат в кратце по ред и по отделно. Както казахме по-горе, официалните власти донесоха телеграфически, че на 2 септемврий панагюрските граждани прогласиха съединението. По повод арестуването на въстаниците и на изпратения агент на комитета, Андрей Ляпчев, панагюрци, на брой около 2000 души, нападнали околийското управление, освободили затворените бунтовници и наложили на околийския началник да им предаде конфискуваното от него знаме. След това всички заедно са манифестирали из улиците е викове: „Да живее съединението! Долу Източна Румелия! Долу пашата!”

Това даде повод на правителството да вземе строги мерки за потушаването на бунта, да изпрати една дружина войска в Панагюрище, под командата на капитан Кънчев. И наистина, той успя да арестува няколко души, заедно с Андрей Ляпчев, но след два дни настъпи катастрофа в обратна смисъл — прогласи се съединението на 6 еептемврий, и той по един почтен начин капитулира.

На 4 септемврий, когато Захарий Стоянов и Зографски се завръщали е файтон от Сестримо, при ханчето на Саитовската -кория се появило едно силно отделение конни стражари, обявило на двамата емисари, че са арестувани, и под силен конвой ги закарало в Пазарджик в префектурата. За тази разпоредба по-рано е знаел полицейският пристав Отон Иванов, за когото по-рано писахме, че бе един от преданите на комитета люде. Щом пристигнали в града арестуваните Захарий и Зографски, той съобщил на опълченците, които начело с Тодор Киров, Георги ‘Маврото, Андон Мумджиев, Петър Иванов и др. на брой около 50 души, въоръжени е по два револвера, се явя-ват при. префекта на окръга и му заявяват, че ако не, освободи веднага арестуваните Захарий и Зографски, те ще доведат още 500 души, въоръжени с пушки, ще нападнат управлението и насилствено ще освободят арестуваните. Уплашеният префект, който имал няколко строги телеграми, с които му се заповядвало да хване двамата смутители на реда и веднага да ги изхвърли зад граница, постепенно отстъпил пред въоръжените шипченски юнаци и освободил двамата затворници, като по- напред ги удостоил да ги почерпи с по едно кафе и обсипал с разни извинения. Обаче за всичко, що се е случило, по телеграфа донесъл до директора на вътрешните дела, от когото получил строга заповед, отново да ги залови и отправи зад граница, и да яви незабавно за къде са заминали, като същевременно ое взели мерки от страна на г. директора, да изпрати пловдивската полиция да ги залови внезапно на хана Орта-тепе, в случай че са тръгнали по сухо за Пловдив или по железницата:

Освободените двама обвиняеми, придружени от много съмишленици, били отведени в къщата на Андон и Тодор Мумджиеви, дето са станали разисквания и съвещания по съединението. Измежду другите при тях се явил Иван Соколов, наскоро преместен в Пловдив за жандармерийски командир, който, като другар на Бенковски и на Захарий Стоилов още от Панагюрското въстание, изказал готовност да работи за съединението, понеже до тази минута не бил посветен в тайните приготовления. Той бил в отпуск, но веднага прекъснал отпуската си и заминал за Пловдив, като поканил Захарий Стоянов да заповяда в неговата къща, дето могъл да бъде сигурен, че няма да бъде предаден на властта. Също така се явил пред Захария и полицейският комисар Отон Иванов, който му докладвал за положението в целия окръг и за новите мерки на правителството за залавянето му като наредил една градска кола да го закара до Пловдив по сухо, като пресече пътя ои през Марица, защото имало заповед жандарми да го пресрещнат от Пловдив и арестуват, а също и на гарата го дебнели да го хванат. Обаче Захария, за да заблуди властта, подал една телеграма до жена си да го чака, че утре пристига е пазарджишкия влак.

През нощта, с една градска кола, Захарий Стоянов, придружен от опълченците Петър Иванов и Юрдан Спиридонов, заминал по шосето, прехвърлил се на срещния бряг на Марица, отдето благополучно на разсъмване пристигнал в Пловдив и се настанил на леглото на капитан Соколов в дома на Христо Дюкмеджиев. На този креват Захарий е написал прокламацията за съединението, без да седне на маса. Когато Соколов се завърна в квартирата си и завари Захарий Стоянов в леглото си, веднага се явиха при него майор Райчо Николов и д-р Странски и го помолиха от името на майор Николаева да прекъсне отпуска си и да вземе командата на жандармерията и полицията в града, понеже правителството имало намерение да арестува Николаева. Веднага Соколов извърши това, като взе командата и излезе на кон по града да пази тишината. По този начин скритом се парализираха действията на полицмейстра Коростелев против въстаниците. Аз зная положително, че правителството имаше намерение да арестува майор Николаева, защото беше повикан в частния съвет при Кръстевича, пред когото Николаев заяви, че обвинението, което се хвърля върху него, било плод на измислици и клевета от негови лични неприятели, и даде обещание за преданост към правителството.

При това положение, в което се е намирал Николаев на 5 септемврий, безсмислени са сега твърденията му и някои химеричйски загатки, които се правят, че уж той, Николаев, бил получил заповед от началника на милицията, генерал фон Дригалски, да отиде през нощта със своята II дружина и действува против четата на Чардафон Великий. Майор Николаев, макар и да беше дал обещание в своята воинска и офицерска чест за вярност към правителството, той беше изгубил доверието на своето началство. За да избегне от страха за арестуването си, той разчиташе на помощта само на капитан Соколова, е когото, чрез своя адютант, поручик Стефов, беше в постоянни тайни връзки и съобщения.

На 5 септемврий от Панагюрище се завърна в Пазарджик капитан Кънчев със своята дружина. В Пазарджик той намери духовете много: развълнувани и почна да проектира до прави барикади, за да осуети съединистическото движение, което бе почнало да се проявява в твърде обезпокоителна и решителна форма. Селяните отвън постоянно пристигаха масово с викове: „Да живее съединението, долу Румелия!”

Още на 5 септемврий през деня пристигнаха в Пазарджик около 2000 души селяни, под предводителството на Шипченския герой — опълченец Георги Здравков от с. Мелек-Кадъново, конто е развети знамена манифестираха по улиците с викове „да живее съединението!” Те устроиха с гайди и цигулки народни хора, които предизвикаха участието в тях на много граждани. Така също и опълченецът Георги Димитров Маврото, който беше събрал около 1000 души от селата: Ковачево, Ишикъшлий, Чангарлий, Али-Кочово, Аджиларе, Баши Кърово, Ямурчево и др. със съдействието на бр. Лазарови и опълченците Юрдан Спиридонов и Петър Иванов, с развети знамена влезоха тържествено в града и обявиха съединението. И това обстоятелство донейде си уплаши капитан Кънчева, да напусне приготвените за бой барикади. И тук правителството и неговата войска се почувствуваха твърде слаби, за да могат да предприемат едно съпротивление против подавляющето мнозинство от народа и против неговото всеобщо желание. Затова така мизерно и без никакви провокации правителството капитулира пред народа.

В околността на Сестримо, Белово и Ихтиман в същия ден станали подобни манифестации в полза на съединението. Правителството навсякъде доказа своята слабост. Изпратеното окръжно от централното бюро на народната партия из провинцията, е цел да закрепи духа и вярата на народа в могъществото на правителството, дори и е името на Русия даде отрицателни резултати. За доказателство на това предаваме тук препис от окръжната телеграма на бюрото, с дата 5 еептемврий 1885 год.

Панагюрище

Доктору Мачеву

Знаете, частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре. Произведени по партизански долни мотиви, и следствията на тия движения могат да бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Руското консулство не одобрява това движение. Управляющий Игелстром замина за

Конаре, за да убеди населението, че всяко движение в настоящето време е безполезно. Съдействувайте за съхранението на порядъка и тишината.

Председател Гешов

И така, в Пазарджишкия департамент редът беше запазен и съединението прогласено с голям ентусиазъм още през нощта на 5 септемврий, когато същевременно бе назначен за комендант на града Тодор Киров, който веднага зае поста си и запази ред и тишина.

*

* *

Както по-горе казах, на 4 септемврий аз трябваше да замина за Чирпан, за да занеса на Паница новите решения и изменения на централния комитет по прогласяване съединението на 6 еептемврий. Аз пристигнах в Чирпан и се срещнах както с Паница, така и със Стою Филипов, Гарванов и други. Понеже за умиротворение на развълнуваното население в града, правителството беше изпратило един взвод войници под командата на офицера поручик Вощинов, ние решихме, за да не пречи на съединението, да го поканим на угощение в дома на хаджи Неделчо Вапцаров и там да го арестуваме. През деня ние с Паница лично го срещнахме, говорихме на лъджата (банята) и го поканихме за обед. Той обеща да дойде, но ни излъга. Тогава решихме през нощта да обявим съединението. Тамошният комитет обяви, че всеки съзаклятник е длъжен да се яви с оръжието си в 9 часа вечерта в двора и саята на Иван Янакиоглу, а влизането да става откъм града, понеже е накрая и е съседно място с полето. Изпратиха се двама души — Еню Андонов и Никола Стойчев Бахчованоглу, да отидат с две брадви и да пресекат телеграфната линия към Старозагорското шосе. Те заминаха, но скоро се върнаха, защото по непредпазливост в тъмнината, като секли един дървен стълб, той вместо да падне на земята, паднал върху главата на Бахчованоглу и го ранил. Те пристигнаха окървавени. Ние се оттеглихме в съседната къща на Неделчо и Данчо Гатеви. Там Паница настоя да отидем с него, аз и Стамо Дойчинов, в къщата на хаджи Господин Овчаров, чирпански околийски началник, дето щял да се срещне с офицера Вощинов и да говори нещо си. Тръгнахме и тримата и по пътя Паница ни каза: „Вие само ще ми покажете къщата, но няма да влизате вътре, аз сам ще вляза, а вий двамата ще ме чакате на улицата далеч от къщата”. Той влезе сам и след половин час излезе. Из пътя той ни каза, че открил на Вощинова и Овчарова, че ще прогласяваме съединението.

Когато пристигнахме в къщата на Неделчо Гатев, намерихме, че пристигнал от Стара Загора Иван Стоянович, който ни съобщи, че като искали да го арестуват в Стара Загора, той избягал в Чирпан. Понеже бяхме гладни, вечеряхме. В това време чухме, че се стреля откъм края на града. Момчетата видели, че цял взвод от Пловдивската кавалерия заобиколила плета от двора на Иван Янакиоглу и почнала да стреля. Тази кавалерия била телеграфически искана от Чирпанския околийски началник направо от Пловдив. От наша страна не се даде никакъв отговор на стрелбата. Това блокиране от войската се дължи на съобщението, което Паница направи в къщата на околийския началник. Аз и нашите другари и досега се питаме, и не можем да си обясним, каква цел е гонил Паница в този момент, и каква нужда му е налагала да употреби този маниер: да открие намеренията си пред двама най-важни представители на властта и наши непримирими врагове. Към 12 часа през нощта Паница даде заповед на момчетата да си отидат и сутринта заедно с другите съзаклятници да се явят въоръжени в 8 часа в гробищата със знамето си.

Аз си от.идох у дома и реших да се върна в Пловдив, съгласно дадените ми наставления от комитета. В същото време, с колата на бабалъка си, аз тръгнах за Пловдив, дето преди да се съмне пристигнах у дома си. Сутринта щом се съмна, хазяинът на къщата Атанас Върбанов ми съобщи, че през деня дохождал стражар да ме дири. Затова аз напуснах квартирата и се скрих в неговия двор. Посредством хазяина си, аз извиках в квартирата си Никола Мандраджиев и Тодор Орханиев и им поръчах да намерят Захария Стоянов и да му съобщат за моето пристигане. И наистина, Мандраджиев след дълго питане и дирене, най-напред в дома на Гашо Атанасов, дето беше квартирата на Захария, се научил, че той се намира в дома на Христо Дюкмеджиев. Аз установих връзки с него и му писах записка, на която той ми отговори, че вечерта ще се обяви съединението най-напред от лагера, защото майор Николаев много се страхувал да не би да го арестуват. Измежду другото, той ми съобщаваше, че написал прокламацията, която изпратил в печатницата на вестник „Южна България”. Той ми съобщи още, че сигналът за обявяване на съединението ще бъде биенето на черковните камбани и щом ги чуя, веднага да тичам към конака. Аз задържах у дома при себе си Никола Мандраджиев; пратих го да научи нещо за прокламацията и за лицата, които са определени да бият камбаните. Той научил, че един от разсилните именуем Левков, бил арестувай, печатницата обискирана и прокламаниите конфискувани. Той, Мандраджиев ми каза още, че из града по улиците нямало граждани; силни войскови патрули и стражари начело с телеграфопощенския началник Костадин Тодоров, се разхождат въоръжени.

Цялата тази нощ ние не заспахме, само очаквахме да чуем гласа на черковните камбани. Едва към 3 часа чухме пушечни залпове откъм река Марица. Тогава проводих Мандраджиева да разбере, отгде се гърми, и ако са от нашите хора, веднага да отиде на черквата св. Богородица и да почне да бие камбаната. Тогава и аз ще изляза.

Към 4 часа сутринта чух биенето на камбаните от черквите св. Богородица, от Каршияка, а по-после и от Мараша. Веднага се облякох с въстаническите си дрехи, въоръжих се добре и тръгнах към градската градина, дето нямаше никакви хора, а когато излязох на пазаря, там заварих само авангарда на Николаева, а след него една рота войници, предвож дана от капитан Козловски с едно народно знаме. Оттам тръгнах към шадравана, гдето видях много войска, начело с музика, предвождана от майор Николаева; там той заповяда на поручик Зидаров да отиде с едно войсково отделение и да завземе моста, като го освободи от 4-те топа, които бяха поставени от правителството против навлизането в града на голямоконарците. След Николаевата дружина пристигнаха и войниците от учебния батальон начело с майор Филов. Всички тия войски се спряха на площада пред конака. Не се мина нито пет минути и аз чух да се вика „ура!” от моста, отдето идеше четата на Чардафона, която се спря до вратата на конака откъм река Марица. На същия площад откъм пазаря, от биенето на камбаните, стрелянето с пушки и револвери, и от големия шум от гръмогласните ура, се събра минутно едно множество около 1000 души съзаклятници и граждани, съчувствующи на съединението. Там се видях с Николаева, Муткурова, Филова. дядо Райчо, Соколова, Захария Стоянов, Шилев, Чардафона и ред други граждани и се поздравихме със съединението. След малко, сгрупирани всички начело с майор Николаева, който яздеше на кон, потеглихме към конака, където се спряхме пред железните врата, понеже бяха заключени отвътре с ключ. През тази врата видяхме, че вътре в конака има много наредена войска, която, освен обикновения караул, била предназначена да пази пашата. Начело на тази войска вътре в конака, която принадлежеше на състава на I дружина, командувана от майор Якобсон, в отпуск тогава, стоеше капитан Рачо Николаев Шопчето.

Майор Николаев извика на полицмейстра Коростелев да отвори Вратата, защото в противен случай ще я счупи. В това време, Николаев заедно с войниците и народа извика: „Ура! Да живее съединението! Долу Румелия! Долу Пашата!” Тогава защитниците на пашата — войниците с командира си капитан Рачо Николаев Шопчето и те извикаха: „Да живее съединението, долу Румелия!” Изведнъж се даде заповед отвътре и един фелдфебел, който донесе ключовете и вратите се отвориха. Ние всички, народ и войници заедно, и голямоконарците, нахълтахме в конака с ура. Тия ура се продължиха до 20 минути. Най-после, по решение на народа, избраха Захарий Стоянов и мене да влезем при пашата, да му съобщим, че съединението е прогласено в името на българския княз Александър Батенбергски; че правителството на Източна Румелия е съборено, заедно с главния управител, на който властта от този момент престава да съществува. Този избор стана със съгласието на майор Николаева, защото се страхувахме от безредици, предвид лошото настроение на народа, да не би да нападне пашата и да го разкъса на парчета. Най-много измежду тълпите се отличаваше Николаев, който, с извадена сабля и на кон, викаше: „Долу Треперко! Дръжте го да не избяга през градината!”

Ние имахме за задача да изведем Кръстевича на двора пред народа вън в конака, за да го видят, че той е свален и няма вече никакво значение. Преди да влезем в апартаментите, дето живееше, ние дадохме заповед на полицейските власти да повикат файтонджията, да впрегне частния файтон на Кръстевича, да го приготви пред стълбите, дето ще излезе пашата да седне в него. Оказа се, че в конюшнята, която се помещава в конака, файтонджията му Петруш Бенту избягал. Затова повикаха от близкия Панаир хан един арменец-файтоджия, за да впрегне оставения файтон, обаче той като видял кошумите, казал че не разбирал как се впрягат такива кошуми и отказал да ги похване дори. Тогава едва пратиха полиция да дирят Петруша и го доведоха. Стражарът, когото пратихме да го дири, се казваше Васил Контето. Ние двамата със Захарий Стоянов се отправихме за двореца и когато вече се доближихме до външните стълби към вратата, народът почна изново да се вълнува, чуваха се неспокойни гласове: „Долу Табакерката! Табакерката от султана да видим, Треперко”, извика Николаев.

Ние двамата със Захарий Стоянов се доближихме до стълбите и се спряхме до вратата. Побутнахме, но се оказа, че та е заключена отвътре с ключ. Хората започнаха да викат и се заканват, че ще счупят вратата. Тогава се показа през прозореца отвътре фелдфебел Никола Пенчев, родом от с. Рахманлнй, който изпълняваше вътрешна придворна служба и ни каза, че му е поръчано от пашата в никакъв случай да не отваря вратата, защото иска да си почине, тъй като цяла нощ не бил спал. Най-после Никола Пенчев, като видя как настойчиво се иска отварянето на вратите, отвори ги и ние влязохме. Ние му поръчахме пак да ги затвори отвътре, да не би някой да се вмъкне и стане причина на вътрешно безпокойство. Най-напред ние попитахме Никола Пенчев, дали вътре няма войска или полиция при пашата; той ни увери, че няма. Попитахме, где са неговите адютанти-офицери, които пазят живота на пашата. Той отвори канцеларията, дето стоят те и каза: „Те избягаха още в 2 часа през нощта, заедно с Радко Димитриев, който беше дошъл тук с Чичагова”. А един от адютантите му, който бил останал сам, избягал през дувара към сиротопиталището. Тръгнахме и двамата със Захария по тесния коридор и додето отидем до средния салон, пред който се намират вратите на спалните и за живеене стаи, жива душа не срещнахме. Като минавахме през този салон, излезе една дама, дъщерята на Кръстевича, която щом ни видя, почна да плаче, защото се страхувала, да не би да бъде убит баща й. Тя говореше чисто на български. Аз я попитах да ми посочи в коя стая живее баща и, и тя ми я показа. Захарий Стоянов остана да се разправя с дамата, да я утешава и успокоява, че баща и ще бъде запазен, и че ние не сме лоши хора, а само ще отстраним баща и вън от града.

В това време, аз влязох в стаята, понеже вратата и беше отворена. В стаята имаше само един железен креват, в който лежеше Кръстевич, а палтото и панталонът му бяха. окачени на кревата. Той беше буден, покрит с юрган, сам’ главата му открита. С влизането си още аз извиках: „Господин Кръстевич, ние сме упълномощени със Захария Стоянов от името на народа и войската, които се намират вън на двора, да Ви обявим, че вашата власт е съборена и престава да съществува вече; вместо нея, прогласено е съединението на Южна България със Северна, в името на Негово Височество българския княз Александър Батенберг; облечете си дрехите и станете да дойдете с нас вън, защото народът иска да ви види и да се увери, че Източна Румелия заедно със своя паша е съборена вече”. Тогава той се подигна от кревата и без да погледне към мене, стана и почна да се облича. Той гледаше надоле, като човек много сърдит, който прави този жест на презрение или от страх. В това време влезе Захарий Стоянов, повтори му същите думи, които казах аз и му заяви още да се не бои, защото животът му ще бъде гарантиран от” нас.

Тогава Кръстевич се посъвзе духом и каза: „Съединение, съединение, та какво от това? Аз съм българин, имам заслуги: и аз съм за съединението”. Като се облече, ние двамата със Захария, той отдясно, аз отляво го хванахме под ручка и го поведохме за коридора. Там ни срещна Георги Данчов и ни каза: „Бързайте, защото народът не може да търпи; мене ме изпрати майор Николаев да ви съобщя това”. От коридора до вратата нямаше никакъв гражданин или стражар, освен фелдфебела Никола Пенчев, който носеше един куфар на пашата, отвори ни вратата и ние излязохме и се спряхме пред стълбата, дето чакаше впрегнат пашовският файтон, и в него само файтонджията му Петруш Бенту. Щом се показахме вън, народът почна да вика: „Да живее съединението! Долу Румелия! Долу Треперко паша! Ура!” Това се продължи близо 10 минути. Дворът беше пълен с граждани, селяни с десетина разни знамена, предвождани от Чардафона и Петър Шилев от Голямо Конаре; Панайот Сребрев, Костадин Балтов, Никола Кръстев от Станимака; Стоил Търнев, Петър Гатев, Георги Събооглу, Иван Шопа, Христо Шопов, Иван Петков, Янко Айватюйлията, Коста Търнев, Илия Николов Фишкина, Васил Джевизов, Димитър Шопов, Аргир Шопов, Тодор Македонски, Атанас Хр. Балджиев и др. от Каршияка, пловдивско предградие.

В това време войската се беше оттеглила вън от конака. Щом Кръстевич се качи на файтона, подпомогнат от нас, отляво влезе Неделка Шилева, годеница на Чардафон Велики, облечена в комитаджийски дрехи, въоръжена с револвер и извадена сабля и седна до Гавраил паша. На капрата при файтонджията седнаха двама въоръжени и облечени във въстаническа униформа, Никола Мандраджиев и Тодор Орханиев, да охраняват файтона и пашата. Додето да тръгне файтонът, Кръстевич се обърна към нас, като посочи с ръка към Неделка и каза: „Съединение разбирам, но това голямо оскърбление за мене, да ме конвоира една жена, от която тук няма никаква нужда.” Ние му отговорихме, че такава е волята на народа и той е длъжен да се подчинява. Ние заповядахме на файтонджията и той тръгна. Файтонът едва можеше да си пробие път, защото пред него тичаха около 5000 души. Измежду селяните забелязах бай Иван Танев Арабаджията от с. Царацово, другар на Левски, че предвождаше около 100 души от своето село, до него развято ново знаме с лев, начело с Божил и Пею Георгиеви, Георги Донков, Рангел Куманов и други негови съселяни, с които се здрависахме. С излизането на Кръстевич, в конака не останаха много хора. Когато файтонът излезе навън, внезапно се яви пред нас Костадин Тодоров, началник на телеграфопощенската станция в Пловдив, пиян, със зачервени очи и със стиснати към нас юмруци и ни каза: „Сега вази ще правим генерал губернатори; това тук е лесно, но да ви видя стегнати с царвули на турската граница”. Разбира се, ние му отговорихме достолепно, обаче ние не изпълнихме дълга си като революционери, защото трябваше да го преварим и унищожим. Това зная аз от практика: във време на революция, толерантността към своя противник е равносилна с голям будаллък. Трябва при пръв случай да унищожиш врага си, защото в противен случай той ще те превари и убие. За доказателство на това мое убеждение е фактът, който по- доле предавам, защото, както ще видим, същото това лице след два часа уби по същите мотиви майора дядо Райчо на площада Джумаята.

Когато Тодоров се препираше с мене и Захарий Стоянов, чух един глас, който извика: „Тодоров, ти сукин син, да се махнеш от тук, че ще ти отрежа главата като на куче!” Видях, че лицето, което принуди Тодорова да се махне и му се закани, че ще му отреже главата, беше майор Николаев, с извадена сабя на кон, придружен от 6—7 души войници кавалеристи, остатки от разбитата кавалерия на Никушева, която бе изпратена да преследва голямоконарските бунтовници, стоящи три метра надалеч от файтона на Кръстевича, отдето е наблюдавал вървежа на великата румелийска трагедия в конака.

Когато вече конакът беше опразнен съвършено от народ, караули и полиция, и когато ние останахме на същото място, дето беше файтонът, Николаев слезе от коня си, приближи се до нас и ни попита: „Имате ли наредено временно правителство и де се намира то?” Захария му отговори, че нямаме, защото лицата, които по-рано бяха определени за временно правителство, именно: дядо Славейков, Илия Стоков, д-р Чомаков не са налице, отсъствуват. Тогава Николаев каза: „Наредете временно правителство и завземете телеграфната станция, това е ваша работа, аз имам своя работа.” Това като изрече, качи се на коня си. Понеже при нас не остана нито един гражданин, нито един полицай, ние го помолихме да ни даде някой стражар и войници, под наша заповед, които да ни съдействуват за целта. И действително, той ни даде трима войници-артилеристи, въоръжени само със сабли и револвери и след това той изчезна и вече не се видяхме.

Ние двамата със Захария Стоянов, като размислихме по- надълбоко, решихме и предпочетохме, по-напред да завземем телеграфната станция и оттам да диктуваме вън в провинцията, а по-после да наредим временното правителство в града. Ние двамата, придружени от тримата войници, отидохме право в телеграфната станция, която се намира в двора на конака, на не повече от 20 метра разстояние от мястото, дето стоеше пашовският файтон. За голямо наше огорчение, ние намерихме долу вратите заключени. Войниците почнаха да тропат и викат да им се отвори. Тъй като никой не се обади, дадохме заповед да счупят вратата. Това беше извършено моментално; вратите се отвориха и ние се изкачихме по стълбите във втория етаж. дето бяха поставени апаратите. И там няма жива душа. Какво ще правим сега, като не разбираме от това занятие телеграфчилъка? Не знаем също, кои са и где се намират чиновниците на телеграфа.

Тъй като преди няколко месеца началникът на тази станция, наш съмишленик, на име Бъчваров, беше уволнен и живееше в Панаир хан, десетина метра далеч от двора на конака, аз написах записка до него, с която го виках да дойде веднага в телеграфната станция. Пратих му един артилерист да го доведе минутно. Бъчваров ни поздрави с успеха на съединението и седна на апарата. Изтрака няколко пъти, но се оказа, че е повреден и не работи. Опита и другия апарат, който също беше повреден. Тогава попитахме Бъчваров да ни каже в какво се състои повредата, кой механик би могъл да я поправи и кои са имената на чиновниците, за да ги докараме насила. Той ни яви, че механикът се именувал Цоко Сретков, а началникът — Попов. Веднага пратихме двамата войника със записка, в която бяха отбелязани имената им с поръка да ги намерят и доведат. Додето да се завърнат те, Бъчваров слезе с нас заедно долу на дворчето край Марица, та прегледа нещо от инсталацията, помъчи се да открие повредата, за да я поправи, обаче не сполучи. След няколко минути доведоха механика Цоко Сретков, който прегледа всичко и ни заяви, че не можал да открие повредата. Тогава аз го повиках настрана и го помолих в името на личното ни приятелство да намери повредата, като му обещах, че един ден за тази му услуга, когато се описва историята на съединението и неговото име ще бъде отбелязано. Тези мои Думи му повлияха твърде много, а особено, когато му споменах за неговия брат Грую Сретков, който беше обесен от турците през Априлското въстание, че аз добре го познавах от затвора и че целта на съединението е също тъй патриотична, той заплака. Тогава Цоко Сретков веднага ни заведе и посочи повредата, състояща се в прерязването на една жица поставена в земята и в 20 секунди поправи повредата. Ние му благодарихме и го освободихме, та си отиде.

Ние всички се качихме горе и Бъчваров почна да опитва апарата, който беше готов за работа.

Веднага след това пристигна, воден от един войник и началникът Попов, който така също зае своя апарат. До апарата на Бъчваров седнах аз, а при Попов — Захария. Ние бързахме, затова намерихме за по-удобно да си разделим работата: аз ще направя окръжна телеграма в провинцията, да известим за съединението, а Захарий ще кореспондира с княжеските власти от Северна България, където ще дири да открие княз Батенберга, за да му предаде цялото събитие.

Аз написах окръжната телеграма на една бланка, дадох я на Бъчварова, та я протелеграфира веднага, като го помолих да почне най-напред от Чирпан, защото предполагах, че ще станат кръвопролития, та да можем да ги предотвратим. Тази окръжна телеграма имаше следното съдържание:

До окръжните управители, дружинните командири и околийски началници.

Румелийското правителство е съборено, на негово място е прогласено съединението в името на Негово Височество българския княз Александър Батенберг. Съберете населението и му обявете този народен акт. Заповядва се най-строго да запазите вътрешния ред и тишина. Трябва да се покорявате и изпълнявате заповедите на временното правителство. Войската трябва да се подготви за поход и да чака от тук заповед. Сторете молебен.

Пловдив         Временно правителство

6 септемврий 1885 г.

Другарят ми Захарий Стоянов, като се помъчи да изнамери княз Александра, пита в Шумен по апарата, казаха че го нямало. Тогава Захария написа, също на бланка, телеграма до княза във Варна, дето предполагаше, че ще го намери, със следното съдържние:

Варна.

Негово Височество българския княз

Днес съединението прогласено по дяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството съборено. Живейте. Ваши верни поданици.

Временно правителство

Защо подписахме в телеграмите Временно правителство, а не централен комитет? Ние двамата доста обсъждахме въпроса, тъй като нямахме още съставено временно правителство, как трябва да се подписваме. Затова решихме, тъй като засега ние сме временно разпоредители, за да има по-голямо и по-важно значение окръжната телеграма, която подадох, предпочетохме да се пише отдоле временно правителство, а не революционен комитет.

Забавянето да отговори или се обади от някой град княз Александър, даде повод да предполагаме, че той нарочно държи това поведение, от разни свои съображения, а главно, че никой от познатите нему лично граждани не се е явил на апарата. Затова решихме да пратим един войник да доведе д-р Георги Странски, който веднага пристигна, зае мястото на Захария и седна при Попова на апарата. Когато пристигна, д-р Странски беше много бледен и развълнуван, но постепенно се съвзе и почна да разговаря с княз Батенберг, който вече бе се обадил от Варна. Слушахме като предаваше по апарата сведения, че съединението е станало тихо и мирно без никакъв инцидент, и че майор Николаев има най-големите заслуги, защото той със своята втора дружина лично предвождана от него, е спомогнал да се свали пашата и да се извърши съединението без кръвопролитие. По този повод между Негово Височество княз Александър и д-р Странски се размениха следните телеграми:

Варна

Телеграми от Н. Височество българския княз

В името на светото дело, моля да запазите реда и тишината в страната до моето пристигане в Пловдив. Бог да е с нас. Моля кажете на майор Николаева, че благодаря за телеграмата му и че ще му отговоря официално от г. Търново. Имате ли още нещо?

6-и септемврий 1885 год.     Александър

Варна

Д-р Странски

Благодаря за подробностите. Проводете депутацията в Търново, загдето тръгвам на този час и гдето пристигам утре вечер. От Търново ще Ви проводя Официален акт за провъзгласяването съединението. Имате ли още нещо да ми съобщите? Турците в Едрене и Цариград имат ли сведения за станалото?

Александър

Вярно:

Председател: д-р Странски

6-й септемврий 1885 год.

Тогава ние със Захария напуснахме телеграфната станция и отидохме да дирим хора и ги наредим за временно правителство. Преди да влезем в градския дом, срещнахме срещу градската градина г-да Данаил Юруков, д-р Георги Янкулов и Костаки Пеев, до снощи наши врагове, сега се поздравихме със съединението най-сърдечно, поканихме ги, като честни и безукоризнени граждани да влязат във временното правителство и те приеха. Заведохме ги в градския съвет. Там заварихме Георги Данчов, когото натоварихме да състави списък и назначихме с един протокол от името на тайния революционен комитет, следните лица:

ПРОКЛАМАЦИЯ

Съобщава се на населението от областта, че от днес 6 еептемврий 1885 година ще управлява временно правителство, състояще се от следните лица: председател д-р Георги Странски, членове: майор Николаев, майор С. Муткуров, майор Филов, майор Райчо Николов, Яким Груев, Костаки Пеев, д-р Г. Янкулов, Захарий Стоянов, Данаил Юруков, Георги Данчов, Атанас Самоковец, Георги Бенев и д-р Чомаков”.

От тайния революционен комитет Председател: Захари Стоянов Секретар: Ив. Андонов.

След това аз излязох от градския дом и отидох пак на телеграфната станция, гдето намерих, че д-р Странски продължаваше да говори по апарата с княз Александър и други от Северна България. В това време един войник ме извика да сляза долу, защото няколко непознати лица носили книжа да подават. Аз слязох и намерих, че драгоманинът на гръцкия консул г. Иоанну, на австрийския г-н Стивенс, на френското консулство г-н Живович, настояваха, да се приемат до техните правителства шифровани депеши. Аз ги повърнах, като им казах, че отсега нататък няма да се приемат шифровани депеши, нито депеши на чужди език, освен на български, които ще бъдат цензурирани. Те си отидоха. Тогава край мене, през двора на конака замина една въоръжена чета, с въстаническо облекло, с отворено знаме, провождана от Тодор Гатев, Атанас Патев от Перущица и Спас Турчев, съставена от около 200 души, от които си спомням следните: Аргир Владиков, Аргир Гаргов, Димитър Модинков, Петър Хитооглу, Тодор Стамболиев, Димитър Ангелов, Михал Стайков, Иван Гелев, Атанас Ненов, Петър Димитров, Илия Николов Карабибера, Кольо Чепкенов, Стоян Николов Касапина, Атанас Бахчованина, Джеванаки Леониди, Димитър Адамов, Янко Куршума, Мнлю Николов, Атанас Гатев Накото, от предградието Мараша, и от селата Перущица: Атанас Малинов, Петко Малинов и Стоимен Тотев, и от Брестовица, които викаха: „Долу Румелия! Да живее съединението!” Те бяха малко закъснели, защото от вечерта на 5 септемврий още бяха силно преследвани от войскови и полицейски части и изтикани вън от града; така също бяха принудени да повдигнат и поведат със себе си против конака съзаклятниците от Перущица и Брестовица, които са твърде отдалечени от Пловдив. В конака с тях беше и членът от комитета Иван Стоянович, който се качи горе в телеграфната станция при д-р Странски, гдето от този момент остана завинаги, най-напред началник, а по-после главен директор на пощите и телеграфите на Съединена България. Аз напуснах окончателно телеграфната станция, без да се кача горе, защото бях уверен, че щом Стоянович е там, моето присъствие става излишно. Това беше около 9 часа сутринта. Когато аз излязох от конашките врата, на завоя до Панаир хан ме спряха някои познати граждани от Каршияка и ми се оплакаха, че Стоил Търнев и няколко негови другари буйствували и проектирали да нападнат къщата на Димитър Стамболов, защото се числеше в народняшката партия. Близо до Имарет джамиси, до дюкянчето на дядо Черню при фурната, срещнах дядо Райчо на кон, съпровождан от двама войници на коне, от артилерията, който изпълняваше длъжността комендант на града Пловдив и го помолих да отиде в Каршияка и тури ред, ако има нарушители на реда. Той замина и после се научих, че усмирил всичко, като затворил всичките кръчми. Когато аз останах сам при дядо Черню, явиха се при мене няколко турци и се оплакаха, че около 10 души въстаници дошли да нападнат и разрушат печатницата на в. „Хилял”, принадлежаща на Пехливаноглу. Веднага заминах, та ги пропъдих. Тя се помещаваше в тясната уличка, която излиза край река Марица, зад Имарет джамиси.

Веднага отидох в общинското управление, дето намерих другаря си Захарий Стоянов, д-р Чомаков, Йоаким Груев, Георги Данчов, Костаки Пеев, Д. Юруков, а нито един военен, че се конституирали и заседават като временно правителство. Аз седнах при тях. В този час се яви фурнаджията цинцарина от Каршияка на име Яни Колети, който се оплака на временното правителство, че един негов груп от 400 турски лири, който бил изпратен от Ямбол, бил задържан от пощенския началник Костадин Тодоров и до тази минута не му бил предаден. По повод на това оплакване, един полицейски стражар бе изпратен, по решение на временното правителство да намери и повика коменданта дядо Райчо. След малко дядо Райчо се яви при временното правителство, което го натовари да намери Тодорова, да го помоли да отиде в пощенската станция и предаде група на Яни Колети. Не се минаха нито 20 минути от излизането на дядо Райчо, чуха се три пушечни изстрели. Аз излязох от кметството да науча кой и защо е стрелял. Отправих се към площада Джумаята, гдето намерих на улицата, пред бирарията на Венети, прострян на гърба си лежащ майор Райчо, облечен с бял кител, а шапката му отскочила на един метър надалеч. Той беше в несъзнание, само лявото му око малко мърдаше, облян в кърви, ударен с три револверни куршума от Костадин Тодоров. Аз се много развълнувах от тази картина и дълбоко се нажалих от великата загуба за този незаменим българин, народен деец, който от младини още бе посветил живота си за благото и освобождението на българския народ.

На площада Джумаята аз намерих едно развълнувано море от хора, които викаха: „Тодоров го уби! Дръжте убиеца”. Улиците бяха задръстени от въстаници. Аз видях там и онези въстаници, начело на които беше Никола Кръстев и поп Ангел Чолаков от Станимашка околия, на брой около 2000 души, които ние преди малко бяхме посрещнали със Захарий Стоянова и ги поздравихме с приветствени речи. Всичко беше настръхнало и наелектризирано като стихийна сила, готова да се разрази и изтреби от лицето на земята всичко онова, което и се противопоставя. Аз не можах да си пробия път, затова отидох в задната улица, зад хотел България. Обаче всички въстаници стояха на разстояние около 20 метра далеч от Карамановото кафене, дето бил се скрил убиецът Костадин Тодоров и се затворил вътре. На платформата на това кафене, гдето нямаше жива душа, защото всички посетители се бяха скрили и затворили вратата му, излезе един човек, с вдигната нагоре ръка държаща пистолет, който махаше и викаше нещо, но от шума не можеше да се разбере, кой е този човек, какво говори и защо маха и върти револвера си. Изведнъж от хората, които бяха начело на тълпата, която стоеше пред нас, се чуха гласове: „Ето го Тодоров, ето го Тодоров!” Внезапно запасният офицер Ханджиев, емигрант от Северна България, гръмна с кринкова пушка и човекът падна. „Убиха го”, казаха и хукнахме към него. Когато го приближихме, какво да видим! Добрият пловдивски гражданин и търговец на книги г-н Вълко Иванов, ударен с куршум в лявата нога, която беше съвсем строшена. Множеството се втурна и влезе в кафенето, гдето под стълбите в кюмюрлука, намери Тодорова легнал по очите си. Тогава Иван Шопов от с. Дермендере (Фердинандово), запасен фелдфебел, гръмнал с револвера си и убил Тодорова. Множеството, недоволно от ова, направи му трупа на решето; около 500 куршума се хвърлиха върху него. След това трупът беше вързан с въже за краката, влачен по калдъръма чак до Джумаята, отдето бе натоварен на една кола, боклук арабаса и откаран в Марашките гробища, дето бе погребан без да се освидетелствува трупът от лекар или опее от свещеник. Напротив, даде се заповед да се погребе тялото настрана от другите мъртъвци, като предател, та който мине оттам и види гроба му, да се отвръщава от него.

Как е станало убийството на майор Райчо Николова?

В бирарията на Венети, която беше на мястото, дето се откри новата улица на Джумаята, при Вароса, дядо Райчо намерил Тодорова, че пиянствува. Слязъл от коня си, и вместо да прати някой от войниците да го извикат навън, той сам влязъл в бирарията и го повикал, за да му съобщи решението на временното правителство. Но Тодоров, вместо да го последва, на излизане, стрелял много отблизо и го повалил на земята. В това време, той се впуснал да бяга нагоре, влязъл в Карамановото кафене, та се скрил. Тогава пред това кафене имало много хора, които по обикновено седяли на масите и пиели ракия. Там също така, на една маса седяли Вълко Иванов и Али бей от с. Марково и пиели ракия. Те гледали, когато е ставало убийството на дядо Райчо и уплашени се скрили вътре в кафенето. След тях пристигнал и Тодоров, който като разбрал, че е заобиколен отвсякъде, прибягнал към хитрост, за да се спаси. Той извадил револвера си, предал го на Вълко Иванов, като го заставил да излезе вън пред кафенето, да издигне нагоре ръката си, да покаже и маха револвера, като извика: „Тодоров се предаде! Ето му револвера!” Но от голямата глъчка, не можали да чуят добре, един от множеството извикал: „Ето Тодоров!” и запасният офицер Ханджиев гръмнал и го ранил.

Този човек, Вълко Иванов, който стана жертва през деня на съединението, и който остана осакатен в крака завинаги, заслужава моята признателност и благодарност и нека това му послужи за възмездие, защото досега никой не го е подирил или написал нещо за неговата злополука.

Тялото на убития дядо Райчо бе вдигнато, да се извърши над него медицинско освидетелствуване и се приготви за погребение на другия ден. Смъртта на майор Райчо Николов потопи в траур целия град. Всички граждани, без разлика на народност, бяха обзети от дълбока скръб. По този случай в Пловдив бяха издадени за неговата смърт 22 разни некролози.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника