ИВАН СТЕФАНОВ ГЕШОВ – Спомени от Съединението

Иван Стефанов Гешов

Иван Стефанов Гешов

ИВАН СТЕФАНОВ ГЕШОВ (1854, Пловдив – 1932, София) – виден обществен и държавен деец, дипломат. Завършва Роберт колеж и до Освобождението се занимава с търговия. След потушаване на Априлското въстание съдействува за запознаване на чуждата общественост с жестокостите, извършени над българското население. По-късно е арестуван от турската власт заедно с братовчед си Ив. Ев. Гешов. Заема различни държавни служби в Източна Румелия и е един от водачите на Народната (съединистка) партия, а по-късно на Народната партия, основана от д-р К. Стоилов. От 1895 г. е на дипломатически постове последователно в Париж, Виена, Цариград, Берлин и Берн. Сътрудничи и редактира различни вестници като „Съединение”, „Мир” и др.

Ив. Ст. Гешов активно участвува в организираното от Народната партия съединистко движение през 1884 г. и е член на делегацията, изпратена да пледира Съединението пред европейските държави. 6 септември 1885 г. го заварва на поста председател на Постоянния комитет на Източна Румелия. В неговите интересни „Пловдивски спомени”, публикувани през 1931 г. във в. „Мир”, се съдържат и впечатления за подготовката и провъзгласяването на Съединението. Те са обособени в 5 отделни части със съответни подзаглавия, поместени в „Мир” , бр. 9412 от 21 ноември 1931, бр. 9424 от 5 ‘ декември 1931, бр. 9430 от 12 декември 1931, бр. 9436 от 19 декември 1931, бр. 9442 от 26 декември 1931. Тук ги предлагаме със съкращения.

ПОЛИТИЧЕСКИ БОРБИ

Ожесточението растеше главно и по следните две причини: нашата агитация за съединението на областта с Княжеството и второ, приближаването смяната на генерал-губернатора, срокът на който изтичаше след една година. Казионните, доволни от него, държаха непременно за подновяване на мандата му още за 5 години, а ние, съединистите, бидейки против него желаехме отстранението му. Независимо прочее, от пропагандата за съединението, ние високо и открито реагирахме против неговото преназначаване. И от тази противоположност в чувствата ни какво се очертаваше? Казионните не биха пожелали и не биха предприели никакво съединение, ако беше преизбран Богориди още за 5 години; па и ние, съединистите, не бихме се увлекли толкова страстно в нашата агитация за съединението, ако да знаехме, че Алеко паша няма да получи нов мандат за 5 години още. При всичко това ние охотно бихме жертвували всеки негов приемник, ако да имаше шанс за сполука нашата агитация. Тя предизвика разбира се, известна нервозност у местните консули в Пловдив, които се заинтересоваха и често ни запитваха за вървежа на нашата акция. Почти всички от тях, признавайки че цялата област беше наелектризирана с идеята за съединението и че в повсеместните многобройни митинги тя прояви спонтанна готовност да ратува за нея даже с оръжие, те ни съветваха обаче, да бъдем сдържани и благоразумни, за да не компрометираме преждевременно националното дело. Някои от тях, австрийския например, не се ограничаваше само със съвети, но и заплашваше с катастрофа, ако се прогласи съединението посредством някой преврат. Истина е, че австрийската политика тогава поддържаше толкова Богориди, колкото го гонеше руската политика. И понеже казионните бяха добре видени в австрийското ген. консулство, лесно се разбира, че те действуваха солидарно с консула за запазване още 5 години на генерал-губернатора. И наопаки, руският генерален консул поддържаше нас във враждебната ни агитация против Богориди. За съединението обаче, той бе сдържан и резервиран като дипломат, но като частно лице и славянофил при това, от школата на Игнатиева, той ни насърчаваше в интимните ни с него беседи. Но друг един консул на велика сила, капитан Джонс, не криеше симпатиите си за съединението. Един ден той ме срещна на улицата срещу турските гробища тогава, сега Симеоновата градина, и се заприказва с мене. В течение на разговора англичанинът ме запита: „Защо не отивате да пледирате вашата кауза пред Европа?” „Няма никой да ни приеме”, отговорих аз на консула. „Няма нищо, възрази той. Дайте да се разбере, че не считате Берлинския договор за нещо неприкосновено”. Това внушение на г. Джонс ми направи силно впечатление, което споделих с моите другари. И когато свикахме конгрес на нашата партия — април 1884 — аз споменах за това внушение, без да съобщя името на английския консул в това публично събрание.

Конгресът, за който е дума, реши да даде по-широк замах на съединителната агитация. Макар и да съзнавахме всички, че в политическите среди на Европа въпросът не беше узрял, конгресът реши да изпрати една депутация в странство, която да поднесе на великите сили всеобщото желание на румелийци за присъединението им към Княжеството. Депутацията състоеше от мене и от г. Христо Христов, казанлъшки първенец и народен представител, член на нашето централно бюро. На път за Европа ние се отбихме в София, където посетихме министър-председателя, г-н Д. Цанков, който одобри идеята, като отпусна и малко пари за делегатите, които разполагаха с твърде ограничени средства, събрани при волната подписка от приятели и съмишленици. Видяхме се и с г-н Вълковича, който ни даде писмо за един негов виден приятел в Париж, който да прередактира на френски нашия мемоар до европейските кабинети.

След няколкодневно престояване в Париж за преработката на мемоара, ние заминахме за Лондон. Надявахме се за мъничък поне успех в английските политически среди, който щеше да ни насърчи за по-нататък. Оказа се обаче, че капитан Джонс в Пловдив, който обичаше да пие много виски и бренди, не е бил добре осведомен за тежненията на общественото мнение в Англия по обекта на нашата мисия. Видяхме се с доста видни държавници и общественици, но нито един от тях не одобри акцията ни, като ненавременна. Старият лорд Дерби, бивш министър на външните работи в кабинета на Дизраели, довърши мисълта си с тия думи: „Търпение. Съединението ще стане един ден, но сега е много рано да се мисли за него”. Бившите министри Джон Морлей, Форстер и Хиксъбич обилно ни изказаха своето съчувствие, но избягнаха да ни дадат някоя надежда. Ние, макар и разочаровани, депозирахме мемоара в министерството на външните работи, където един секретар ни обеща да го поднесе лично на министъра.

В Париж разбрахме скоро, че няма да ни приемат в Quai d’Orsay. Но госпожа Олга Новикова, родена Киреева, която живееше в Лондон като задкулисна представителка на руското правителство, беше ни дала препоръчителни писма за някои знатни общественици, писатели и политици, които често посещаваха салона на госпожа Жулиета Адам, известна по онова време политическа писателка и приятелка на мнозина от френските държавници, на първо място на Гамбета. Ние използувахме нейната крайна любезност, за да посетим няколко пъти салоните й, дето раздавахме мемоара си на всички, които показаха известен интерес към нашето дело. Но тия академически срещи, макар и със знатни и видни хора, не можаха да ни стоплят, тъй като по онова време френците се занимаваха с Тонкинската експедиция, която провали кабинета на Жул Фери. Освен това, каза ни се откровено, че Близкият Изток сега засега не интересувал Франция.

От Париж се отправихме за Виена. Очевидно беше, че и в Балплаца няма да ни приемат. Затова решихме да видим руския посланик, княз Лобанов, от когото да искаме съвет какво да правим. Той ни прие много любезно, но ни отклони да ходим в Петербург. „Вие няма нужда да осветлявате руската дипломация върху желанията на българския народ. Тия желания ние ги знаем добре и ги споделяме. Санстефанска България ние сме ви я завещали. Но сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и да бъдете благоразумни”.

Слязох по Дунава в Русе, дето пребиваваше временно княз Александър. И той знаеше, че международните условия не бяха благоприятни за едно променение на Берлинския договор или за един насилствен преврат в Пловдив. Той прибави, че самата Русия се бе отказала временно от тази идея, още повече, че посланиците и бяха докладвали на Гирса за опасните усложнения, които неминуемо щеше да предизвика в Европа една революция в България.

[…]

КЪМ СЪЕДИНЕНИЕТО

Като се завърнах в Пловдив от Търново аз заварих нов генерал-губернатор, Гавриил паша Кръстевич, ново правителство, нов свят.

В мое отсъствие станаха много назначения и за директори, и за много други служби. Моите приятели и другари се настаниха на високи постове, а за мене помислиха, че ще бъде по-добре да бъда избран за председател на Постоянния комитет, пост, равен на директорското достойнство, ако не и по-висок в политическа смисъл. Аз се помирих с тая наредба, макар да ми стана мъчно, че в мое отсъствие директорските места се бяха разграбили. За да запази приличие и вежливост г. Кръстевич ми каза, когато му се представих, че съжалява твърде много, задето ще остана празен до избора на Постоянния комитет, но че от друга страна той ще се радва, когато му стана председател. По тоя случай генерал-губерна торът поиска мнението ми върху въпроса: Областното събрание да остане ли същото, както при Богориди, или да го разтурим, за да произведем нови избори? Въпросът беше действително интересен и деликатен. Без някакво решение яли указание на камарата срещу генерал-губернатора или новото румелийско правителство да се пристъпи към разтурянето и без повод, дето се е рекло, биеше в очи като партизанско мероприятие, още повече, че личният състав на събранието беше опозиционно настроен към новата власт, тъй като в него болшинството беше на нашите противници, на казионните. От друга страна обаче, като се знаеше настроението на камарата едва ли можеше да се допусне, че управлението би могло да работи с нея при нормални условия, толкова по- малко, че страстите между двете партии следваха да бъдат изострени и ожесточени. В моя отговор аз не се поколебах да кажа откровено на генерал-губернатора, че при създаденото ново положение разтурянето на Областното събрание, макар и неблагодарна работа, се налага по много съображения и най-много и затова, че областта трябва да се произнесе върху миналите борби и събития. По този начин, чисто конституционен според мен, ще се даде и народна санкция за извършеното в полза на съединението, а така също и за утвърждаване новосъздаденото положение. След като поразмисли малко г. Кръстевич отвърна: „И аз съм наклонен така да мисля. Ще видим какво ще решим в Частния (министерския) съвет”.

Не се изминаха два месеца и въпросът се разреши. Камарата бе разпусната и новите избори се насрочиха съгласно веленията на Органическия устав. Изборните депутати в Румелия бяха само 36 души. При пълна свобода и без никакво насилие или влияние от страна на властта те, всички, излязоха съединисти. Тук таме поставените казионни кандидатури не сполучиха нито в една околия. Така че от личния състав на камарата имаше вече налице 36 избрани депутати и 10 по право, като председателите на Върховните съдилища, владиците, главния контрольор на финансите. Оставаха още 10 празни места, за да се дотъкми числото 56, сборът на румелийското народно представителство. Тия 10 места се попълваха с толкова народни представители, назначени от генерал-губернатора, като негово право. Значи от разтурената камара само 10 души народни представители оставаха несменяеми, тъй като те заседаваха в нея по право. Назначението от главния управител на 10 души за народни представители стана и то в пълна хармония с настроението на времето и политическите тежнения на населението. Г-н Кръстевич по свой почин или по внушение на директорите назначи лица, или принадлежащи на нашата партия, или съвсем неутрални. Така че казионните, които може би се надяваха на някое назначение от генерал-губернатора за в камарата и тук останаха излъгани и впоследствие •оскърбени. Съкратено казано, опозицията не беше никак представена в камарата, което беше една грешка от наша страна. Трябваше да се вкарат в нея изкуствено избрани или назначени от горе няколко души от казионните водители, които нямаха друга работа, занимаваха се изключително с политика и бяха станали професионални депутати, като уважаемия радикалски лидер в по-модерно време г-н Илия Георгов. Те нямаха и средства. Някои от тях бяха готови и на служби да постъпят; но победителите не разбираха тоя език. Недоволните бяха принудени прочее да засилят борбата си срещу новото правителство, което обвиняваха, че зарязало идеята за съединението, щом като стана смяната на главния управител и директорските места се завзеха от шефовете на съединистите. В началото, дордето се водеше опозицията на легална почва, тази ожесточена борба на казионните беше безвредна и малко чувствителна. Но с течение на времето, особено през зимата и пролетта на 1885 година, явиха се елементи дръзки и решителни, които полека-лека изместиха лидерите на казионните, като се наложиха те за водители. Между тях на първо място личеха Захария Стоянов и Иван Стоянович (Аджелето), и двамата чиновници на румелийска служба по правосъдието, но уволнени през лятото (1885) за политическото им държание! Това даде повод да се основе от Захария Стоянов в-к „Борба”, който почна една безогледна и безпощадна критика на румелийското управление. В началото революционен вестник по всички направления, особено по освобождението на Македония, по-после „Борба” концентрира всичките си стрели срещу Треперко паша (г. Кръстевич) и неговото правителство. Той взе да ратува открито за съединението, за която цел се основа и специален революционен комитет, в личния състав на който навлязоха: капитан Паница (отпосле застрелян в София като съучастник в някакъв бунт против княз Фердинанд), Димитър Ризов, Тодор Гатев, Иван п. Антонов и други. Този комитет заседаваше не само в Пловдив под носа на полицията, но и в село Дермендере през лятото, където се беше заселил Захария Стоянов. През този същи сезон имаше и съединисти, които прекарваха лятото в реченото село, у известния чифлик на Гешовци. Но трябва да призная, че и аз като градската в Пловдив полиция и не подозирах даже, че в Дермендере се държат заседания на комитета и че близо до нас се чертаят от революционерите контурите на движението, което завърши с 6 септемврий.

[…]

В НАВЕЧЕРИЕТО

Бяха ни донесли, че полковник Чичагов често се срещал с покойния Антон Ц. Каблешков, млад юрист тогава, син на известния и заслужил в турско време пловдивски първенец дядо Нако. Младият Каблешков, много интелигентен и пълен с темперамент момък, се числеше между нашите политически противници, макар и семействата ни да не бяха изгубили нищо по тая причина от интензивното си старо приятелство.

Питахме се какво е това общение между полковник Чичагова и А. Каблешков? И не можахме да отгадаем обекта му, едва два-три дена само преди Съединението, когато се разбра, че Чичагов се сношавал с революционния комитет на Захари Стоянов посредством А. Каблешков за поведението, което биха държали руските офицери-инструктори при прогласяването на Съединението. Разбрахме още и същественото условие от тия преговори: руските офицери да останат съвършено безучастни, при който само случай актът на съединението можеше да се изпълни. Полковник Чичагов се съгласи на това условие като обеща да заповяда на руските офицери не само да останат настрана в психологическия момент, но и сдадат частите си на българските по старшинство офицери и подофицери. Полковникът сдържа думата си, както ще видим по-долу.

Освен с г. Каблешков полк. Чичагов се е срещал в навечерието на събитията и с други първенци от казионните, между които и с д-р Г. Странски, бивш директор на финансите във времето на Алеко паша. На край време д-р Странски е бил въведен в комитета от Захария Стоянов, който убедил другарите си, че едно по-видно лице като д-р Странски е потребно за успеха на делото. Срещите на руския полковник със Странски, Каблешкова и други от революционерите ставаха чести и неприкрити, така че най-после те привлякоха вниманието на полицията, но рапортите й не ще да са били обезпокоителни, тъй като в правителствените среди те не направиха впечатление такова, че да се замисли сериозно за някаква предстояща опасност за преврат или революция. Както председателят на Постоянния комитет в Дермендере не беше подушил тайните съзаклятнически заседания на революционния комитет, които ставаха не далеко от градините на Гешовия чифлик, така и директорите в Пловдив, начело с главния секретар, не ще и да са подозирали близостта на преврата. Инак как може да се обясни заминаването за Копривщица на сватба, няколко деня само преди съединението, на двама от директорите? Това отсъствие на добра информация и на загриженост са фатални фактори при всеки преврат, който сполучва. […]

Но на темата си. Едва два дена преди Съединението ние се сепнахме за събитията, за които ние бяхме получили вече безпокоителни сведения. Между друго аз останах под впечатлението, че нещо сериозно се готви, от едно частно писмо до мен от нашия добър приятел в Пазарджик Я. Матакиев, който ми съобщаваше лично и поверително положителни сведения за приготовляемия преврат. Въз основание на това писмо и на други съобщения, конто бях получил, аз свиках Постоянния комитет на извънредно заседание в сряда, 4 септемврий сутринта, като поканих и намиращите се в Пловдив директори да присъствуват на това заседание. Още помня с какъв жар и ентусиазъм всички говорихме в полза на съединителната акция, която би трябвало, според Величкова и мене, да се подеме тозчас от Постоянния комитет, който и да прогласи съединението още днес. Но някои от директорите, макар и напълно съгласни, изразиха мнение, че това може и трябва да стане след като се сондира още днес руското консулство и се вземе неговото за това съгласие. Предложи се прочее, от директора д-р Хаканова една депутация от страна на Постоянния комитет да отиде още сега в консулството, за да иска съгласието. Личният състав на тази депутация се нареди така: председателя на комитета Ив. Ст. Гешов, подпредседателя Иван Вазов и членът иконом Георги Тилев.

След половин час ние бяхме вече в консулството. Казаха ни, че управляющият г. Игелстром го нямало в къщи. Отвърнах на П-я секретар, г-н Н. Власов, че сме дошли за много важна работа и че трябва непременно да видим г. управляващия. Ако е нужно ще стоим да го чакаме цял ден, но ще го видим. Говорът и тонът бяха такива, че г. Власов, интелигентен момък, разбра какво исках да кажа. И действително след половин час нещо, Игелстром се яви между нас, последван след няколко минути от военния аташе полковник Чичагов. Казах им в какво състои нашата мисия от страна на Постоянния комитет и поисках едно положително мнение на руското консулство по злободневния въпрос, толкова съдбоносно свързан със съдбините на българския народ. Още прибавих: че ние сме готови още сега да прогласим края на Източна Румелия и съединението с Княжеството, ако ни се каже по недвусмислен начин, че Русия ще одобри и подкрепи светото дело на съединението. Като свърших с тия думи аз чаках отгоЕора на г. Игелстром. Той мъчително някак отвори устата си, поизкашля се два-три пъти и като не можеше да изтърпи повече острия ми и внушителен поглед, който го стремеше право в очите, избърбори смутено някак, че „Русия осъжда агитацията за съединението и че един преврат против Берлинския договор в настоящите времена би бил катастрофален за българския народ”. […]

С размяна на тия възгледи и впечатления ние стигнахме до помещението на Постоянния комитет, където с нетърпение и трепет ни чакаха нашите другари и приятели. Докладвахме им всичко, както си беше, без да пропуснем пеша на Игелстрома, толкова знаменателен в случая. След нашия доклад и всички подробности около него, които описахме, Постоянният комитет решн да чака събитията без да вземе в тях какво и да било участие. Това решение се основаваше най-много на това, че ние, съединистите, верни и последователни на партийната политика, бихме й изменили, ако тръгнехме в посока, неодобрена предварително от руското правителство. А руският отговор в Пловдив беше отрицателен. Такъв се оказа след няколко дена и в Петербург.

СЪЕДИНЕНИЕТО

[…]

До късно същия ден — 5 септемврий — ние се бяхме събрали на другарска среща в Постоянния комитет, дето наши хора, полицаи и други, ни донасяха каквито сведения събираха из града, по наше нареждане. Късно привечер не остана вече ннкакво съмнение у нас, че превратът ще се извърши същата нощ, сир. на 5 срещу 6 септимврий. По две причини ние се убедихме в това: 1-о че руските офицери по нареждане на Чичагова бяха вече сдали своите части на младшите си офицери — българи или на подофицери пак българи и 2-ро майор Николаев, дружинен командир, беше вече дал нареждане дружината да бъде готова за два часа през нощта. От третя

страна и някои раздвижвания на военни части и на селяни бяха недвусмислени белези за готвеното събитие. […]

А сега да се върнем на фактите. След нашата визита в руското консулство и след допълнителните сведения, които получихме от разни места и лица, че превратът е предстоящ, Постоянният комитет реши в частно заседание да уведоми провинцията за събитията par acquit de consience. В качеството на председател на Централното бюро на съединистите отправих до всички наши бюра из областта следующата шифрована депеша: „Знаете, че частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре, произведени по партизански и долни мотиви. Средствата и следствията на туй движение не могат да не бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Руското консулство не одобрява движението. Управляющият Игелетром замина за Конаре, за да убеди населението, че всяко движение в настоящето време би било безполезно. Съдействувайте за съхранението на порядъка и тишината. Гешов”.

Според получените отпосле сведения из провинцията, оказа се, че нашата телеграма е добре разбрана навсякъде от нашите приятели, които като нас в Пловдив са държали едно достойно поведение, с което са посрещнали преврата — най- много загрижени за поддържането на мира и тишината, които действително навсякъде се запазиха без най-малкия инцидент и без най-дребното смущение.

Трябва да отбележа тук, че в това навечерие на Съединението в самия Пловдив се запази най-големия ред и тишина от полицията, която след няколко часа щеше да пада заедно с Кръстевича. С няколко приятели заедно ние беседвахме късно през вечерта в кафенето Караманос на Джумаята. Там ни носеха всевъзможни новини, слухове и мълви, едни на други по-противоречиви и по-оригинални. Едни казаха, че Кръстевич избягал от конака в направление към Панагюрище. Други уверяваха, че конарци навлезли в конака без съпротивление, извлекли Кръстевича от покоите му и го изпроводили, силно конвоиран, в Голямо Конаре. А трети разправяха, че специален трен от Одрин с турски войски бил на път към Пловдив, за да се противопостави на въстаниците, та да осуети, следователно, съединението. И какво не още не изказаха тия, които влизаха и излизаха из кафенето на Караманос? Ние чувахме всичко това без да обръщаме внимание нито на упоритостта, нито на безосновността на тия чисто и просто измислени новини, които дразнеха и без това разтревожените и нервирани граждани, които късно вечерта дебнеха тогова-оиогова из улиците за новини и все за новини.

Най-после към 12 часа улиците запустяха, Караманос свали кюпенците на кафенето си и аз се прибрах в къщи, сигурен, че нощта ни носи нещо ново . . .

СЪЕДИНЕНИЕТО

На 5 часа заранта камбаните на Св. Богородица ме събудиха. Скочих от леглото си, отворих прозореца и чух далечно, но громко ура, което се чуваше толкова повече, че тишината на града по това ранно време не се изнасилваше от нищо и от никого. Скоро обаче, чуха се глъчки по улиците, някои от които взеха да се пълнят с народ. Мои хора — един, двама, трима — дотърчаха да ми съобщят новината за падането на Кръстевича и правителството му и за прогласяването на Съединението в двора на конака от майор Николаев. […]

След церемониите в конака майор Николаев с няколко офицери от дружините се отправиха направо за руското генерално консулство, което имаше вече празничен вид, украсено със знамена и цветя. В салоните му бяха събрани повечето от водителите на революцията с д-р Странски начело. Всички членове на консулството заедно с полковник Чичагов, облечен и накитен в голяма генерал-щабна униформа, радушно посрещаха и изпращаха гости и посетители, които идваха в консулството на честито, като бяха убедени, че Съединението е извършено със съизволението и благословията на Русия. Като се научих за това, което ставаше в Гюлбахче (там беше руското консулство) реших да отида и аз там, за да видим как ще ме посрещнат тия, които два деня по-рано ме увещаваха, че не било своевременно да се прогласява сега Съединението. Намерих случайно до бирарията на Венет двама-трима приятели, които поканих да отидем заедно в Гюлбахче. И отидохме.

Управляющият г. Игелстром се притече до вратата на салона, за да ме присрещне и ми каза: обстоятелствата често пъти надделяват и се налагат… В салона — пълно, повечето казионни, които ме изгледаха кръвнишки! В кабинета на консула полковникът разперил голяма карта обясняваше на офицерите около него какъв ще бъде планът на защитата, ако турците предприемат нападение. В това време той дава и разпореждания за движението на някои войскови части. Човекът влязъл в ролята на главнокомандующ — ни повече, ни по- малко! До него стои майор Николаев и той в радушно настроение, щастлив и горд, че застанал начело на такова съдбоносно събитие. Здрависахме се, аз му честитих, той благодари. Предложих да се обяви Съединението и от Постоянния комитет, за да добие и народна санкция. Но на възражението на майора, че няма вече Постоянен комитет, аз разбрах, че да се постоянствува повече от моя страна ще бъде безполезно, още повече, че нито Чичагов, нито Игелетром не направиха въпрос от предложението ми. Отец поп Тилев, присъствующ, пак ми намигна, като да искаше да ми каже: Ами забрави ли джубето на Игелстрома завчера? Тя още тогава се разбра… Престоях още малко в консулството, за да взема и аз участие в разкошния буфет, който беше сервиран в столоваята. Там ядене, пиене — колкото щеш и какво не щеш? Имаше и шампанско, имаше и ликьори и разни консерви, повечето донесени от дома на г. Чичагова. Пихме за здравето на руския цар, на българския княз, на полковник Чичагова, на майор Николаев и на всички руски и български офицери от Княжеството и в Румелия. [—]

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника