Из “Народната памет разказва”

След Освободителната война

  1.Народът извърши Съединението

 На 16 август 1878 година в Пловдив се състояло събрание на дейци от Априлското въстание. От Голямо Конаре участвувал даскал Еню Маринов Бекирски.

Интелигенцията на Голямо Конаре не се съгласявала да поеме служби при румелийското правителство, понеже е било назначено от султана. Виждайки как делото за освобождението не е довършено, те счели за свой патриотичен дълг да си останат и занапред пак между народа – селяните, предугаждайки, че борбата трябва да продължи до пълно освобождение.

През февруари 1885 година в Голямо Конаре пристигнал Спиро Костов като агитатор. Бил образуван комитет, който да работи за присъединение на Македония към автономна Румелия. Начело застанали поп Иван Генов, Петър Шилев, Стоян Средев, лекарят д-р Хотински, Христо Македонски и др. Също такива комитети изникнали в много румелийски градове и села. По-рано в Голямо Конаре бил изпратен Продан Тишков от Габрово, уволнен фелдфебел, за да обучава милицията – народна войска, на военно изкуство. Вечер, след като бивали разпускани, войниците си отивали по дома като разпуснати от говедаря добитъци, затова ги наричали чардата, а на началника им Тишков прибавили и сгодната тогава титла “фон”, та станал Чардафон. На войниците той казвал “мойте фараони”. Той също участвувал в живота на голямо-конарския комитет и усилено агитирал всред милицията за въстание в Македония. Македонците Андрей Ляпчев и Никола Генадиев предприели обиколка из Румелия и навред основали комитети.

Пролетта на 1885 година пловдивският Централен комитет заподготвял въстание в Македония. Понеже нямали оръжие, решено било да се снабдят с такова чрез кражба от казармите. На много места кражбата успявала, понеже правителството им съдействувало – позволявало. Ала в Чирпан крадците били заловени. Някои “оръдия” – агенти на турските власти, съобщили на цариградското правителство за кражбата на оръжието и тогава пловдивското правителство било принудено да заведе дело и да наложи наказание на крадците. Това станало причина Централният комитет да влезе в конфликт с правителството. Комитетът замислил, че за да добие успех акцията му, трябва да се смъкне пловдивското правителство. Така ще се очисти пътят към Македония. Няма съмнение, че правителството било осведомено за новия курс и политиката на комитета, затова то предприело гонение. Продан Тишков бил уволнен от Голямо Конаре. той обаче останал пак в селото под прикритието, че събира вълна за габровските текстилни фабриканти.

Съдията Фрати Попов донесъл на пловдивското правителство, че в Голямо Конаре буйствува тълпа от стотина души начело с Чардафона, прави тайни събрания, които свиква чрез биене на камбаната, и че за успокояване на населението трябва да бъде арестувана пияната тълпа и да се снеме камбаната. Кметът Пенко Антов откачил и скрил топката на камбаната, ала събранията не спрели, само че за свикването им биели камбаната с един палешник. По много поводи против кмета Антов се създало брожение. От Пловдив на няколко пъти бил изпращан капитан Райчо Николов да разучи и донесе на властите какво става в Голямо Конаре. Дядо Райчо обаче скрито държал страната на комитета и повече окуражавал конарци. На властите донесъл, че брожението е насочено срещу кмета Пенката Антов и че за да се дойде до стихването на духовете и отстрани бунтарското настроение, трябва да се утвърди за кмет Петър Шилев, което е станало. При новия кмет Шилев дейците станали и се почувствували по-свободни и подготовленията започнали по-интензивно. сега голямоконарци се стремели да се покажат по-активни, за да изпреварят Перущица, панагюрци, клисурци, които ги надминали през април 1876 г. Колкото повече властта засилва издирванията, толкоз повече те искали от Централния комитет да се бърза с довършване на делото. Централният комитет се състоял от петима души: Захари Стоянов, капитан Паница, Иван Стоянович, Иван Андонов, Тодор Гатев. За сътрудници били привлечени Неделка Ст. Шилева, учителка от Пловдив, която, бидейки у дома си през лятната ваканция, ушила знамето. Броят на съзаклятниците растял бързо. Георги Пенелов и още неколцина по-грамотни селяни предварително подвеждали под клетва из върбалаците на р. Потока всеки новоприет в комитета.

Към края на месец Август бил арестуван голямоконарецът Никола Милев в Старо ново село. Кметът Петър Шилев и съратниците му Тено Кацарски и Ванко Джуджев виждали, че е мъчно вече да се прикриват от преследванията на властта. Изпратени били Трифон Чобански и Георги Пенелов в с.Дермендере /Първенец/, гдето се срещнали с Тодор Гатев, Иван Андонов, Захари Стоянов и други и се осведомили върху хода на работите. Всички били убедени, че трябва да се бърза, защото може да бъде разкрит целия заговор.

На 4 Септември след обед пристигнал в Голямо Конаре префектът /окръжен управител/ Димитров и спрял право в общинското управление, като поискал от кмета да доведат Чардафона и няколко негови другари. Кметът Шилев изпратил да съобщят това на Чардафона в къщата на баба Исака Скачкова, гдето той живял. Чардафонът се престорил на болен и легнал в легло. Кметът съобщил на префекта, че Чардафонът като болен не може да дойде. Вечерта кметът Шилев завел префекта Димитров да нощува при дяди Марин Празов, баща на ген. Кръстю Маринов, и веднага се завърнал при Чардафон, гдето били отишли и председателят на комитета свещеник Иван Генов и Стоян Средов. Там същия момент решил и изпратил Георги Пенелов и Трифон Чобански в Пловдив, за да известят на Централния комитет, че префекта Димитров е дошъл в Голямо Конаре. Пратениците отишли направо в къщата на Филип Лазаров, гдето срещнали майор Николаев, д-р Странски и Илия Бенев и им съобщил мнението на конарци да се въстане. Между това, дадено било вече писмо на Марко Попов от Старо ново село, което отнесли в Голямо Конаре, заедно с Пенелов и Чобанов. Същите и устно предали съгласието си на Централния комитет да се въстане. Кметът Шилев веднага изпратил писмото чрез Петко Караивански – Бушулът, до Молла Петко – кмет на Копривщица с нареждане четата на потегли за Пловдив. Чардафонът също наредил четата от Голямо Конаре да бъде събрана и готова за път. Събрали се следните 17 души:

  • Трифон Чобански
  • Георги Пенелов
  • Симеон Марков
  • Георги Банин
  • Тоте Ликов
  • Велко Михайлов
  • Рангел Думбалов
  • Мито Жулев
  • Петър Чобански
  • Иван П. Генски
  • Танчо Аврамски
  • Тодор Илиев
  • Петко Кабашки
  • Атанас Маринчешки
  • Тодор Трахнов
  • Личо Пенков
  • Лазар Милков

Тази малка чета от 17 души обсадила къщата на Марин Празов, в която нощувал префекта Димитров. Чардафона съобщил на Димитров, че вън е обявено вече съединението между Южна и Северна България.

-И аз съм българин и съм заслужил на България – бил отговорът на префекта Димитров.

Оставена била стража да пази пленника, а Чардафона заедно с 10 души отишъл в полицейския участък, дето обезоръжили старшия стражар Маркович и стражарите. Камбаната биела тревожно – на сбор. Цялото село се стекло на “Поляната” – тъй се нарича централния площад на Голямо Конаре. По-вярно е, че мнозина с анапуснали работата си, полска и домашна, и са отишли на площада, за да засвидетелствуват привързаността си към народното дело и готовността си да го поддържат докрай. Петър Шилев устно твърдеше, че четата брояла 326 души.

Списъкът обаче достигнал до нас, съдържа имената на 224 човека от Голямо Конаре и 44 души от съседни села.

Дадено било нареждане всички да се въоръжат и екипират за път. Комитетът начело с председателя свещеник Иван Генов заел водачеството. Неделка Ст. Шилева била назначена за секретар. Цялата чета била отново подведена под клетва. Когато всичко било готово, завързал се спор кой да води четата: Стоян Средев или Чардафона. Намесил се Петър Шилев и отсякъл: Чардафонът да води четата, защото той е обучавал младежите на военно изкуство, а Средев да замине към горните села: Думанли, Насвакьой, Елешница, и да поеме там водачество.

На 5 септември към 16.30 часа четата потеглила за Пловдив начело с водачите Чардафона, Петър Шилев, Рангел Думбалски, Неделка Шилева и знаменосеца Петър Чобанов с помощниците му Тоте Ликовм Мито Жулев и Тито Лапков. Минавайки през селата Мързян /Бенковски/, Карнофоля /Войсил/, Костиево, Радиново, четата нарасла още около 100 души. От село Цалапица Иван Добричков също присъединил четата си от около 50 души. Дядо Иван Арабаджията от село Царацово също увеличил четата с около 50 души. На 5 септември вечерта четата спряла на бивак между Царацово и Пловдив. Наредени били предни стражеви постове. Никола Милев и Трифон Чобански скритом преплавали Марица и уведомили майор Николаев, че четата е вече пред стените на Пловдив.

Полицейските власти, вероятно известени, че става нещо, изпратили стражарски разезд начело с поручик Никушев. По посока на Голямо Конаре с разузнавателна мисия. Аван постът на четата начело с Мито Жулев разбудил тревожно със залпове цялата чета. Жулев викнал що го глас държи “Ура, баталион… Напред, баталион… На нож, баталион!” Поручик Никушев с отряда си търтил в бяг и за по-леко бягане разхвърлил бил всичкия товар. На сутринта Чардафоновата чета прибрала военния трофей и продължила пътя си за Пловдив.

Сутринта рано на 6/18 септември 1885 година четата начело с щаба се озовала в Пловдив пред конаците на генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Войскови части под командата на майор Данаил Николаев й направили път и дали всички улеснения да извърши обсадата. Разнесли се викове “Долу Румелия”, “Да живее Съединението на Южна и Северна България”, “Да живее Александър I – княз на София”. Гаврил Кръстевич бил разбуден и обявен за пленник. По нощни дрехи той напуснал покойте си и излизайки навън, се обърнал към майора: “Николаев, ти ли извършваш това?” “Не аз, господин Кръстевич, а народа, българския народ: ето го: слязал е от цялата Румелия… и нас плениха заедно с вас.” Майор Данаил Николаев се е стремял да осветли и убеди Кръстевич, че той не е пленник на военно пронунциоменто, а че това, що става, е дело на народа.

През същия ден пристигнали чети от Селджиково/Калояново, Строево, Чардаците, Старо ново село, Клементиново, Елешница. От Борисовградско/Първомайско и от Асеновградско четата на свещенник Ангел Чолаков брояла над 1000 души. От Чирпан потеглила, но не пристигнала четата защото била разбита по пътя.

Към 10 часа сутринта капитан Райчо Николов заедно с един взвод войници отишъл да поеме телеграфната станция. Началникът на станцията Тодоров стрелял срещу Николов с револвер и го убил. Тогава войниците придружени от напралата се тълпа извикали Тодоров вън от канцеларията му и го разкъсали. Това е единствения случай който огласил с печал Съединението.

Майор Данаил Николаев предал пленения Кръстевич на Неделка Шилева срещу разписка с поръчения да не допуща до него никой от четниците, а да го отведе в Голямо Конаре. Кръстевич преди тръгване бил представен пред чуждестранните посолства, а след това доведен в Голямо Конаре в къщата на свещенник Тодор Райков. Майор Николаев ми каза по-късно, че е предал Кръстевич на Неделка Шилева, защото се страхувал за живота му, ако бе останал в ръцете на четниците. Кръстевич е оставен под грижите на свещенник Тодор Райков. Спохождан бил от лекаря доктор Хотински, учителите Стоян Средев, Еню Маринов, Георги Златаря, с които играели на табла и водели разговори твърде интересни, затова тук ги възпроизвеждам.

Неделка Шилева към свещенник Райков: “Дядо Попе, до вас изпратиха сваления румелийски губернатор Кръстевич. Приемето го. Тук ще остане за неколко дни и после ще си замине з акъдето желае.”

Кръстевич/свещеник Райков и Чардафона го придържат да слезе от файтона/: “Добър ден, отец. Казано било да ви бъда в тяжест известно време. Ясно ви е, че съм по неволя гостенин. Преди 3 години бех у вас, като придружаваш губернатора Алеко паша Богориди, но то беше госте свободно. А сега …”

Свещ. Т. Райков: “Господин генерал, трудно ми е да кажа “Добре дошел”, като виждам как пристигнахте, ала все пак нека да кажа. Човешкото сърце е от месо, ала трябва да е от камък. Незнае човек какво му носят дните и нощите. Тогава бяхте на госте а пък сега … “

Кръстевич: “Аз не идвам като генерал и паша. Ида като гражданин на вече съединена България. Тя е наша скъпа родина. Нека бъде честита и благословена страна, но още по-честит народ. Дано съдбата обсипе с щастие и земята и народът ни. В Цариград аз полагах несметни усилия да работя за българския народ, за неговото добро, както правих и като студент в Париж. През последните години, и като секретар, и като директор, и като губернатор, стараех се да бъда акуратен служител на многострадалния български народ, без да съм очаквал ни най-малко възмездие за това.”

Свещ. Райков: “Ха заповядайте сега да седнем, па има време да се разговорим надълго за всичко. Бъдете като у дома си, господин Кръстевич. За нищо не се стеснявайте. На всичко ще се намери колайлъка. Нека да е живот и здраве човек докато е жив, всичко прекарва. Нека се трудим от злото да правим добро. Всяко зло за добро – казва нашия народ. Нека помним тази негова мъдрост. Сега какъвто и да сте вие сте наш гостенин. Вие сте наш гостенин. Всичко ще намерим и всичко ще направим, за да не се чувствувате стеснен, а да бъдете добре и доволен, доколкото ще зависи от нас, па и от селото. Нашето село не е лошо. Голямо Конаре мисли и за България, и за българите. Нека да сме живи да видим и от това какво добро ще излезне. Нека помним думите на Апостол Павел: “Всичко изпитвайте: доброто дръжте”.”

Кръстевич: “Да, Павел дава великолепен, ценен съвет. Той е живял и се помни през вековете: и ще живее през вековете. Ние от тези мисли по-умни не можем да измислим. Павел апостолът е ум над умовете.”

Свещ. Райков: “Вие, господин Кръстевич, пристигате от път. Нека закусим нещо, каквото обичате: кафе, мляко, готвено. Попска къща не е в оскъдие. Нали казахме: не се безпокойте.”

Стоян Средев: “Господин Кръстевич, аз бях секретар на Голямоконарския комитет. Направихме го не за да правим Съединението, а за да работим з аосвобождението на Македония. И работехме за това. Но през Май /Еню Маринов прекъсва Средев с думите: ” защото сме и ние от Македония преселени тук”/. Но през Май Централния комитет влязъл в разногласие с гешевците. Ние получихме нареждане, че ще работим тук за Съединението. Захари Стоянов се заел да попречи на гръцките Гергьовденски тържества в Пловдив, устроени в чест на гръцкия крал. Това доведе до неприятна разправия.”

Кръстевич: “Да, знам всичко това. Руският консул Сорокин се застъпил за права на гърците. На 17 май били арестувани неколцина от тях по случай Ботевите тържества. При мене дойде Кочо Х. Калчев, придружен от трима негови другари, да искат освобождението им. С Кочо сме познати. През 1872 г., януари, се застъпиха пред Великия везир за освобождаване на арестуваните двама наши владици: Авксенти Велешки и Иларион Макариополски. Българите устроиха голям митинг в Цариград. Пашата ни послуша и освободи интернираните. И аз сега освободих задържаните гърци като румелийци.”

Ст. Средев: “Агитация за съединението бе направена от всички партийни и правителствени агитатори още по време на изборите. Всички бяхме на това мнение, ала най-разпаленият съединист беше Захарий. Той въртеше около себе си група, готова на всичко. Така, в цялата страна пламна това настроение.”

Кръстевич: “Не се безпокоя и не съм сгрешил, че приех службата. Изпълнявах дългаси към нашия злощастен народ, както и през цели 30 години, без да очаквам похвала или благодарност от когото и да било. Зная какво значи да служиш на обществото, на цял народ… Дано приемниците бъдат по-щастливи да му угодят… Дано! Ако беше време за съединение, ние щяхме д аго прогласим. Но, времената, дните са лукави. Ние мислим, че угаждаме, като го оттегляме за удобен момент, а други мислят, че са избрали сега момента. То беше идея на всички, но ние не забравяхме братята зад Рила. А сега какво ще бъде тяхното положение. Не пресича ли се така сега пътя към Македония? Екзархията, Екзархия! Как ще се отрази това сега на нейната служба по учебното дело, по просветата на всички българи. Екзархията обединяваше всички области, гдето българската реч се слуша. А сега се хвърляме в неизвестност.”

Средев: “Тъй е светът, г-н Кръстевич. Едни и същи деяния се считат от някои за полезни, а от други, обратно – за лоши и пакостни, за това работят против тях и против авторите им.”

Кръстевич: “Ден и нощ екзархията бди над всичко българско: над училища, читалища, черкви. Какво ще стане сега с Берлинския договор, със задълженията на Турция по него за реформи в Македония! А с танзимаха! И с фермана за екзархията… тежки са тези въпроси и се за българина се отнасят. Някои мислят, че морето е до колене. Любен Каравелов тъй мислеше: свободата не ще екзарх: иска Караджата. Но, разбира се, не е тъй лесно. И за това има нещастници и роби на земята. За чест, за нещастие не е тъй, за това толкова много народи са роби безправни. Великобритания, Франция са се разпростирали по цялото земно кълбо. Двесте години владее между човечеството английска цивилизация. И нашите хвърлят дърва на този пожар. О! Санта симплисита! А ние, наивници, мислим, че е дошел денът на славянската цивилизация, нова, еднолика: не с две лица като Янус. О, Боже! Прости ни! Прости ни! Колко сме наивни: славянска душа сме. Как просто искрено мислим. Живеем с мечтанията на наивника.”

Ив. Златара, Маринов, Хотински: “Господин Кръстевич, не се стеснявайте, не се бойте. Това, което казахте, е абсолютна истина. Така е. Но съдбата на народите е такава. Единици управляват тъй, както те разбират. Докато в света ще има управляващи и управлявани, все така ще бъде. Да не се смущаваме от това. Ние сме тук народни учители. Трудим се да бъдем полезни народу, но което ние мислим за полезно, други го считат за пакостно.”

Кръстевич: “Ла Буеси казва, че с народите някои постъпват както с дебело дърво. За да го разбият на дребно, отцепват малко парче за клин от същото дърво и после с клина разбиват селия пън. Тъй бива победено най-голямо дърво. Нали всички видове дейности са дело на людете. Ще чакаме сега какво ще решат по-големите от нас. Ние ще се подчиняваме. Тук посетителите ощастливяват минутите ми, разгонват мрачни мисли и ме ободряват с надежда за по щастлива България… Па, дано и за Македония, която никога не слиза от мислите ми.”

Неделка Шилева: “Господин Кръстевич знае, че не той като личност е засегнат от този акт, а свален е султанския паша губернатор, за това няма причини да се безпокой дълбоко. Нека не забравя, че волята на човека и силата на духа се каляват и измерват само със самообладанието, което той ще успее да запази в моменти на тежки и мъчителни изпитания. много исторически събития и моменти ни учат, че когато правдата е грубо и безскруполно поругана, потъпката сред народните маси, стават избухвания, възбунтувания, срещу които политиката на разума и толерантността е безсмислена и безпомощна. Не можем да възвеличаваме онези, които се борят да задържат статуквото като връхна политическа мъдрост. Скоро времето ги убеждава, че те са пазили и отстоявали една празна, безсъдържателна позиция.”

Кръстевич: “В живота на народите и на обществена първенствуваща роля принадлежи на личността. Движенията биват каквито водачите ги създават. Ние спечелихме съгласието на султана да издаде фермана за право на българите да имат своя верска община, свои черкви и училища. Само така българите щяха да станат грамотни и годни за политическа самостоятелност и правова държава и да усвоят навик да бранят и тачат водачите. Нашите дейци Левски, Ботев, Каблешков са жертва на близките си. Трябват ни нови нрави, за да наредим нова държава – благоустроена, държава на братство и човечност. Всички граждани на своята държава са предани патриоти, но това не ще рече, че и всички могат да служат сполучливо на своята държава и на своя народ. Не зависи само от тях да бъде тяхната служба действително полезна.”

След три дни Кръстевич бил изпроводен за София, отдето през Оряхово, Свищов по Дунава и по железницата Русе-Варна заминал за Цариград. Повикан бил княз Батенберг. Той пристигнал в Пловдив след три дни и приел Съединението като свършен факт. Още на 6 септември Чардафона заминал за Габрово, дето подготвил посрещането на Батенберг в Пловдив.

Тъй на 6/18 септември 1885 година бе прекратено съществуването на родената от Берлинския конгрес на 13 юли 1878 г. Източна Румелия.

За да бъдат ознаменувани заслугите на Голямо Конаре като автор на Съединението, Министерството на войната учредило нова войскова част, която нарекли Голямоконарски пехотен полк. Той е взел участие в Сръбско-Българската война, обявена на 2 ноември 1885 година. В него са участвували всички голямоконарци като доброволци и редовно мобилизирани войници и всички живущи в околните села.

По-късно съдбата на мнозина съединисти се показала твърде печална. Захари Стоянов починал на пътя, отивайки за Париж, свещеник Ангел Чолаков бил нападнат и убит, когато се скрил под една маса, Стоян Средев също пада убит.

Из “Народната памет разказва”

Спомени: Найден Команов и Тодор Карагутев-Раков

За с. Голямо Конаре (гр. Съединение)

1984 година

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника