Кюстендилската македонска доброволческа дружина

Списък на всички части от поредицата

За нея се знае много малко, дори никак в историческата литература. А тя има голям принос по време на Сръбско-българската война през 1885 г.

След жестокия Берлински мирен договор от 1878 г., наложен от великите европейски държави в лицето на Германия, франция, Англия, Австро-Унгария, който разкъсва Санстефанска България, Македония остава под турско робство. След неуспялото Кресненско-Разложко въстание, обявено на 5 октомври 1878 г., много македонски българи потърсват убежище в Кюстендил и региона му. Съединението на Източна Румелия с Княжество България ги окуражава. За да дадат своя принос за спасяването на това велико българско дело, наречено Съединение, изграждат в Кюстендил под ръководството на прославения български войвода Ильо Марков и братята Константин и Димитър Попгеоргиеви – тримата от Берово, комитет за набиране на доброволци. Поради напреднала възраст и нездравословно състояние войводата дядо Ильо е само отличен съветник. За кратко време се записват около 500 доброволци. Поради това, че повечето от тях са родени в Македония, дружината получава име Кюстендилска македонска доброволческа дружина. В дружината има патриоти, родени и живеещи не само в Кюстендил, но и от кюстендилските селища, имената на които са ни известни само от втора и трета чета към 8 декември 1885 г., както следва:

От с. Бадино – Иван Лазов, Рашо Станоев, Павле Цветков, Стойне Митров, Пешо Иванчев, Мите Иванов, Алексо Янакиев, Иванчо Радов. От с. Пастух – Иван Мицов, Георги Николов, Зашо Велинов, Васил Груев, Георги Стоичков. От с. Гърбино – Деспод Стоимиров, Гоче Илчов, Стоил Иванов, Костадин Велинов. От с. Лиляч – Наке Стойков, Наке Георгиев, Лазар Атов. От с. Самораново – Боне Митов, Зашо Христов, Коста Начов, Боне Яньов, Коте Костадинов, Георги Тонев, Георги Митев, Иван Янков. От с. Полска Скакавица – Миле Янев, Гоче Здравков, Стоян Христов. От Рила – Сотир Христов, Иван Митов, Лазар Георгиев. От с. Лиляч – Наке Стойков, Лазар Атов и преселените в селото от Македония – Михаил Иванов, Наке Вучков, Димитър Гошев, Атанас Стоянов, Стоимен Колев, Михаил Станоев, Георги Стойков, Никола Георгиев, Наке Стойков, Наке Георгиев. От Горна Гращица – Велин Спасов, Коте Панев, Пане Миладинов.

Всяка чета е разпределена на отделения, като всяко отделение е от десет души, от които един е десетар. Първата чета е под ръководството на Димитър Юруков и Стоян Богданцалиев, която през септември заминава от с. Граница за турската граница, откъдето се очаква нападение. Другите доброволци се събират в Кюстендил. Въоръжаването на доброволците не е добро. Димитър Попгеоргиев настоява пред командира на Втори пеши струмски полк да получи за дружината „мартинки” или „бердани”, но получава остарелите „кримки”. Доброволците негодуват, но накрая се съгласяват. Всяко действие на дружината се съгласува с командира на полка. Когато на 2 ноември 1885 г. сърбите обявяват войната, доброволческата чета от турската граница в ускорен поход под командването на Костадин Попгеоргиев се отправя, за да се присъедини в помощ на Изворския отряд. Пътят е дълъг, изморителен и когато дружината пристига, Изворският отряд е разбит. Войници и опълченци отстъпват. Доброволците от македонската чета се разгръщат в боен ред, успяват да спрат значителна част от отстъпващите, а сърбите, като научават за пристигналото подкрепление, преустановяват напредването. Това се потвърждава от Власинския отряд, командирът на който след боя при Цветков гроб донася писмено в Щаба на Моравската дивизия следното: „Узнах от един селянин, че на 3 ноември от укрепеното Трекляно дядо Ильо с хиляда доброволци идва на помощ на своите при Колуница, но като узнава за поражението на българите, връща се в Радомир, където се събират българските войски, за да посрещнат сърбите”.

Македонската чета през с. Уши пристига през нощта в Трекляно, където са пристигнали от фронтовата линия войници и опълченци, които след кратка почивка по нареждане на капитан Кисов тръгват по пътя край треклянската река за Радомир. Спазвайки хайдушките походи, Костадин Попгеоргиев  повежда четата през Земенската планина. През нощта са посрещнати с храна и топла ракия от селяните при преминаването през с. Добри дол. След изморителен и труден поход пристигат в Радомир.

Докато четата, водена от Костадин Попгеоргиев, е на път, в Кюстендил усилено се подготвят за. заминаване останалата чета от Кюстендилската македонска доброволческа дружина. За изпращането на четата от Кюстендил по-късно разказва Иванчо Тасковчето от с. Коняво, който е бил куриер през време на Руско-турската война през 1877- 1878 г. на Ильо войвода, доброволец в четата. „Чудно хубаво беше… Димитрия (Димитър Попгеоргиев) и дядо Ильо се качиха на коне. На  дядо Ильо помогнахме да се качи на коня аз и един четник. Силен бях тогава, а старият войвода не можеше без помощ. Развя се знаме. Дядо ти (Димитър Попгеоргиев) пръв викна „ура” и ние всички след него. А народ! Народ! – едни плачат, други носят торбички с баници, варени пилета и какво ли не, трети поднасят цветя. Тръгнахме към Големия мост, оттам през моето село Коньово, та в Радомир…”

С дружината тръгва дядо Ильо, за да поддържа духа на доброволците, но поради налегналата го болест не идва в Радомир.

Димитър Попгеоргиев развява знамето на разлошките въстаници от 1876 г., което е ехо от славното и героично Априлско въстание през 1876 г. и единствено в пределите на Западна България. Ушито е от големите български родолюбиви възрожденски учителки Баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванова Балканска. Знамето представлява единичен червен плат, копринен, с общи размери 1,86 м ширина и 1,65 м височина. В полето на плата с копринени лилави конци е избродирано „Македонiа” и друг надпис: „Осми маiа 1876″. Знамето има две ленти – едната с размери 1,12 м дължина и ширина 6 см и другата – с дължина 43,5 см, ширина 4 см. Двете панделки завършват с жълти еднакви пискюли, дълги 19 см. Върху едната лента е извезан с копринен конец надписът „Станете да ви освобода”. Знамето се пази в Националния военноисторически музей.

В Радомир Димитър Попгеоргиев с четата си заварва пристигналата македонска чета под ръководството на брат му Костадин, обединяват се в една дружина, която минава под командването на капитан Кисов, поел командването на Изворския отряд, наричан вече от някои историци Радомирски отряд, а други Брезнишки отряд, състоящ се от:

Две дружини от Втори пеши струмски полк, пет роти от Трети бдински полк, опълченска дружина, конни жандарми от 24 души, Радомирска конна доброволческа чета на народния представител Ненко Хранов.

 Кюстендилската македонска доброволческа дружина участва в сражението при Брезник на 6 ноември 1885 г. срещу сръбската Моравска дивизия. При първата атака Константин Попгеоргиев, за да окуражи войниците и доброволците, извиква със силен глас: „Господа, дръжте се, не бойте се! Сърбите са страхливи, ние ще ги победим, макар и да са много повече”. Капитан Кисов в сражението за Брезник в първа линия на десния фланг поставя Кюстендилската македонска доброволческа дружина, за която по-късно в мемоарите си ще напише: „Тя, четата, се състоеше от тъй наречените у нас харамии, които неведнъж са мирисали барут в битката с турците за освобождението на Македония… Затова бях уверен, че те са хора с войнишка опитност, назначих ги в първа линия”. С чест те изпълниха даденото им

доверие, въпреки че бяха принудени да отстъпят пред далеч превъзхождащия ги в сила противник, подпомогнат от артилерия.

Отрядът на капитан Кисов отстъпва към Самоков, без да бъде последван от Кюстендилската македонска доброволческа дружина. Нейният командир Димитър Попгеоргиев бързо възстановява реда в Радомир, възстановява телеграфните съобщения, строго наказва появилите се крадци и бандите в района. Иска разрешение за разпечатване на складовете с брашно, за да изпрати на гладуващото население в София. Избягалото население от Радомир, успокоено от въведения ред, започва да се завръща по домовете си. Четници патрулират из града, зорко бдят и охраняват пътя за Брезник.

Димитър Попгеоргиев получава известие, че сръбска войскова част, идваща от с. Лева река, Трънско, е преминала през селата Горна Секирна и Долна Секирна за Брезнишко. Незабавно изпраща чети, за да бъдат прогонени. Въпреки разгрома на сръбската армия при Сливница и паническото й отстъпление към Пирот, в Крайще навлиза близо 2000 сръбска войска и полиция, които насилват населението да подава молби за присъединяване към сръбската държава.

На 12 ноември 1885 г. капитан Йосиф Ангелов Ангелов, командир на нестроевата рота, разположена в Дупница, получава заповед от военния министър, с която му се нарежда: „Отправете се незабавно в Кюстендил и вземете командването на Кюстендилския опълченски отряд, в който ще влязат опълченските дружини – Врачанската на поручик (Илия Куртев) Куртев, Бобошевската на подпоручик (Георги Йоцов) Димитрашев, Кюстендилската на поручик (Христо Йорданов) Йорданов, Долноселската на подпоручик (Михаил Андреев) Андреев, Границката на портупей юнкера (Антон Илиев) Пчеларов , с който ще се отправите за Изворска околия и ще действувате против неприятеля, разположен на границата.”

Капитан Ангелов пристига в Кюстендил на 14 ноември 1885 г. и в града заварва Врачанската опълченска дружина от 200 души, 104 войници, оцелели от първа и втора дружина от Втори пеши струмски полк, командвани от фелдфебел Зайчев. На 15 октомври сутринта Врачанското опълчение от 200 души, 104 войници заминават за с. Извор, където вече са пристигнали останалите опълченски дружини. На 17 ноември Кюстендилският отряд заема следните позиции: Врачанската опълченска дружина край с. Божица, Бобошевското опълчениение от 450 души в с. Горна Лисина, Долноселското опълчение край граничната бразда при с. Крива фея.

Капитан Ангелов телеграфически уведомява войводата Димитър Попгеоргиев в Радомир незабавно да тръгне с Кюстендилската македонска доброволческа дружина за Крайще. Дружината с ускорен марш преминава през селата Лева река, Божица и се установява в селата Горна Лисина и Долна Лисина. В състава на Кюстендилския отряд се зачисляват набързо сформираните опълченски дружини: Черноощицката опълченска дружина от 105 души, Божичката дружина от 94 души, Долнолюбатската опълченска дружина от 82-ма души, Изворската опълченска дружина от 174 души. От Кюстендил пристига и обозната рота. Числеността на Кюстендилския отряд достига 5007 души, което дава възможност сръбските нашественици да бъдат прогонени следобед на 17 ноември 1885 г. напълно от крайщенските села, принадлежащи към Княжество България, а така и селата Крива фея, Несвърта и Ново село – към сръбската държава, откъдето са навлизали в българска територия сръбска войска и полиция. Капитан Ангелов получава заповед за прекратяване на бойните действия, като командваният от него Кюстендилски отряд да се установи на граничната българо- сръбска бразда от Колуница до връх Патерица на планината Количана Гарина с най-висок връх Патерица, на който се събират границите на България, Турция и Сърбия.

След три дни опълченските дружини пристигат в Кюстендил и оттам по родните си места, с изключение на тези от Крайще. Последват ги и войниците. Последни се изтеглят четниците от Кюстендилската македонска доброволческа дружина въпреки силния студ, липса на квартири и продоволствие.

На 7 декември 1885 г. войводата на Кюстендилската македонска доброволческа дружина Димитър Попгеоргиев със заповед № 16 постановява: „Обявявам на всичките си другари доброволци, че аз от днес се вече оттеглям от командването на доброволческия отряд. При това позувам ся, мили мой другари, да ви благодаря за добрата дружба, безусловна послушност и коравосърдечността ви с най-голяма саможертвеност на бойното поле, заедно с мене да умрете или възтържествувате с победата над неприятеля, на това съм свидетел и се гордея с вашата примерна храброст, която показахте в сраженията ни със сърбите и свършеното им поражение на 15 ноември при с. Долна Любата. Другари мили! Желая ви и в моето между вас отсъствие да не отпадне духом. Бъдете по-добри, послушни и храбри.

7 декември 1885 г., с. Долна Любата

Командир на Доброволческия отряд: (п) Димитър Попгеоргиев”

На 8 декември 1885 г. Димитър Попгеоргиев връчва на Кюстендилския окръжен управител следната записка: „Сега пристигнах тук. Днес оставих доброволческия отряд поручику Манову. От Долна Любата писах Ви, отпосле, подир всичките ми съвети на момчетата, за да останат по местата си, научих ся, че мнозина от конниците били напуснали и казали в града, че същото ще направят и пешите”.

След три дни изпраща записка на брат си Костадин в с. Извор, че личният състав на Първа чета е уволнен и следва уволнение на четниците от другите чети.

На 24 декември 1885 г. Димитър Попгеоргиев е при своето семейство в с. Долна Гращица, Кюстендилско.

Част 15. Документи

Списък на всички части от поредицата

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника