Литературен сценарий – “Съединението прави силата”

 

Сцената е решена свободно. По-точно, нейното решение ще ни бъде подсказано от режисьора-постановчик. Това може да бъде един огромен фотос на Пловдив от 1885 година, може да бъде гигантотипия на картини на Цанко Лавренов или екран и свободна конструкция от решетки, където ще дирим място на знамената, на портрети и репродукции. Поднасянето на литературния материал дири едно документално внушение.

Музика  – старш шлагер. Прозвучават няколко такта. Текстът започва на този фон.

Четец: Пловдив, 5 февруари 1885 година. Площадът на Джумаята беше безлюден. Вече трети ден се задържаше сухият студ, придружен от силен вятър. Дори и най-старите жители на града не си спомняха друг път да е имало такова непривично за Пловдив време.

Вятърът беше изгасил единствения уличен фенер пред джамията “Мурадне” и само от прозорците на бирария “Венети” се процеждаше слаба светлина върху плочите от едър, ломен камък. По Търговската улица, сякаш подгонен от мразовития вятър, в тъмнината изникнаха две фигури. Те бързо пресякоха светлото петно пред бирарията и влязоха в нея.

Първи: Двамата се промъкнаха между масите и се разминаха с един келнер, натоварен с празни чаши и бирени халби. Мъжът с черната шапка повдигна въпросително вежди. Келнерът посочи с глава назад и измърмори:

  • Чака ви… В собичката…

Човекът, който ги чакаше в стаичката, не се нуждаеше от представяне. Това беше добре известният на всички Захари Стоянов, автор на излезлите преди няколко месеца и предизвикали голям интерес “Записки по българските въстания”. А Иван Андонов водеше със себе си Спиро Костов – работник по македонските работи, както го представи на Захари.

Втори: – Господин Стоянов, мене и на моите другари е добре известна вашата роля в комитетското движение през седемдесет и шеста – каза Спиро Костов, докато се разполагаше заедно със спътника си около масата. – Навярно сте чули, че в Княжеството и тук, в Румелия, се образуват дружества, пускат се сред народа възвания и прокламации; с една дума готвим се за борба… Затова решихме да подирим помощта ви…

Четец: Нямаме време да се заслушваме внимателно в разговора на тримата мъже, но преди сто години тук се роди новият Български Таен Централен Революционен Комитет. Та да избързаме, щото вече е 6 април 1885 година. Порядъчните пловдивски граждани отдавна бяха заспали в топлите си легла, когато Захари Стоянов почука на вратата на един голям дюкян в чаршията. Там се помещаваше печатницата на Ангел Семерджиев.

Първи: – Свършваш ли? – обърна се Захари към мъжа с дълга мушамена престилка и ръкавели от черен плат, отворил му вратата.

Втори: – Остава ми още малко – отвърна печатарят. – Отдавна да съм свършил с печатането, ама се зачетох. – Семерджията повдигна от купа до себе си една брошура и я размаха във въздуха. – Страшен е този устав, бай Захари, в девет случая за неговото нарушение ти предвиждаш смъртна казън…

Първи: – Тъй и трябва да бъде.

Втори: – Абе, страшничко ти става като го четеш, но инак си го наредил добре…

Първи: Захари се присегна, взе брошурата и я прелисти преди да отговори на печатаря:

– Ами, наредил съм. Почти целият съм го преписал от букурещкия устав на Левски. Тук-таме съм прибавил или махнал по нещичко…

Четец: Утре рано гимназистите Пере Тошев, Андрей Ляпчев, Никола Генадиев и Христо Татарчев щяха да отнесат устава в Татар-Пазарджик, Чирпан и Станимака, а самият Ангел Семерджиев щеше да прескочи до Пещера и Батак. Други куриери щяха да поемат далечния път чак до Бургас. Към устава бе прибавена и програмата на Българския Таен Централен Революционен Комитет, която завършваше с огнените думи: “Ние причисляваме в числото на нашите врагове и протичници и ония български народи и чорбаджии, които пречат на народната ни цел и ще ги преследваме навсякъде и всякога. Ще преследваме ние също така и ония гладни за власт държавници, които посягат на народната ни свобода по какъв и да е начин…”

Музика – “Стани, стани юнак балкански”… Прозвучават няколко такта с пълна сила. После музиката постепенно заглъхва. На нейния фон започват да звучат следващите думи.

Четец: Когато Захари Стоянов реши да привлече за делото и командира на Втора пловдивска дружина майор Данаил Николаев, с тревога очакваше реакцията на дядо Райчо, защото отношенията на двамата майори бяха обтегнати, но си отдъхна с облекчение след отговора му: “Аз с Николаев съм в натегнати отношения и даже не си говорим, но за доброто на България, за Съединението й, аз си подавам ръката на Николаев. Предайте му тези мои думи…”

А вестник “Борба” стана истинско знаме на народното движение и беше най-четеният вестник в Източна Румелия, макар че Захари Стоянов питаше от неговите страници “Трябва ли да съществува Румелия?”. И отговаряше на този въпрос:

Първи: “Не! А защо не, ние ще се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме че като се присъедини Румелия към Княжеството ще бъдем в състояние да превземем на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и други още сладки мечтания. Преди всичко ние сме длъжни да кажем, че тая нещастна страна, някогашна тракия се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Затова неговите управители, директори и прочие се надпреварват кой повече да удари кьоравото, да трупа богатство за черни дни, когато няма да има вече Румелия, когато Пловдив ще остане само една префектура с две съдилища…”

Втори: Кръстевич остави вестника настрана. Замисли се за автора на статията. “Страшно е перото на този човек… Той е гениален. С една само статия може да помете цялата румелийска власт чак до Цариград.” За главния управител беше ясно, че народната присъда над Източна Румелия е вече прочетена.

Четец: Близо до Захари Стоянов се набиваше на очи един колоритен тип. Това беше уволненият от правителството сержант-майор Продан Тишков, наричан от всички Чардафон. Той сам си беше измислил това име. Продан попитал веднъж защо директора на милицията и някои други от немските офицери на служба в Източна Румелия слагат пред името си това “фон” и му отговорили, че тези три буквички показват благородническия им произход и обикновено предхождат наименованието на родното имение. Тогава Тишков решил, че с нищо не отстъпва в благородничеството на обеднелите немски офицери, дошли чак в Турция и Източна Румелия на служба на агаларите и прибавил едно “фон” към прякора си Чарда. Но за да се отличава все пак по нещо от фон Дригалски, към когото не питаел никаква симпатия, загдето подписал заповедта му за уволнение, закачил “фона” за Чардата и така се получило Чардафон.

Чардафон, едър и млад мъж, беше облечен в униформа на Хаджидимитров четник, препасал безброй колани, патрондаши, ремъци и ленти, чието предназначение не беше съвсем ясно дори и на него. Въоръжението му се състоеше от два револвера, кавалерийска сабя и дълъг арнаутски нож. На гърдите му висеше бинокъл. В опълченския му калпак бе втъкана цяла китка от разноцветни пера.

Но как умееше да пее Чардафон. И как му пригласяха неговите фараони…

Музика – постепенно се засилва и гръмва “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…”

Четец: Голямо Конаре, 6 август 1885.

От църквата излизаха богомолци. Свършила беше службата по случай празника Преображение Господне. До изхода на църквата стоеше Чардафон и прикапваше излизащите селяни:

  • Главите на фамилии да отидат в кръчмата на Стоил Йотов. Има подписка…

Един дрипав селянин дълго набира смелост, докато се реши да попита Чардафон:

  • За какво е тая подписка, Продане? Че то у мен пари, колкото на Преображение Господне сняг…

Първи: – Че кой ти иска силом парите бе, Петре? Подписката е за Съединението, но щом нямаш няма да дадеш…

Втори: – Как тъй няма да дам? – засегна се изведнъж селянинът. – За друго и да нямам, за Комитета все ще найда някой грош…

Четец: Селянинът отмина и влезе в кръчмата, където вече се бяха събрали повечето от мъжете на селото. Учителят Петър Шилев стоеше зад една маса, записваше имената на спомоществувателите и събираше вноските им.

Пръв се записа поп Иван.

  • Даскале, от мен 10 гроша и от поп Тодор десет, та всичко двайсет гроша.

Едър селянин, без да чака реда си, се промъкна напред и застана до масата.

  • Пиши и мене, Паскал Костадинов, с двайсет и един гроша.
  • Машалла, Паскале – чуха се одобрителни гласове.

Първи: В това време се записваше друг:

  • Тото Попов се викам. Давам единайсет гроша. Ако не почакаш малко, мога да донеса още четири.
  • Ще те почакам, Тото – каза учителят.
  • Пиши, но тогава с петнайсет – викна радостно Тото и тръгна да донесе парите.

Втори: До масата се изправи и беднякът Петър Божков. Той дълго рови из пояса си. Петър Шилев му хвана ръката.

  • Чакай, адаш, голяма ти е челядта, задръж си грошовете, ще ти потрябват за туй-онуй вкъщи.

Петър Божков се ядоса не на шега:

  • Ти какво, а? Лоши ли са моите грошове, та ги не щеш? Не съм ли аз българин? – Селянинът удари три монети на масата. – Ето, пиши три гроша… Чакай, чакай!… – Той продължи да бърка из пояса си, извади кърпа, завързана на няколко възли, развърза един от тях и извади една монета. – И пет пари отгоре. Пиши Петър Божков даде за Съединението три гроша и пет пари…

Чак до здрачаване жителите на Голямо Конаре внасяха пари за подписката. Него ден събраха общо 362 гроша и 5 пари…

Първа интермедия – на сцената излиза фолклорна група от мъже и жени, облечени в народни носии, и подхваща подходяща за случая и за региона народна песен.

Четец: Голямо Конаре, 8 август 1885-та. Чардафон, Петър Шилев и поп Иван се събраха в дома на учителя. Бяха купили вече плата за знамето и на зелената коприна Георги Данчов Зографинът, стар комита от Чирпанския комитет още от времето на Левски, им беше изрисувал златен лъв.

  • Хубаво е, но знаме без надпис не е знаме – рече Чардафон. – Кой да ни изпише някое и друго словце?
  • Братеницата ми – предложи Шилев, – Делка. Ей сега ще я викна.

Първи: – Ела, Делке, ела – Чардафон се опита гласът му да прозвучи по-нежно и ласкаво. – Можеш ли ни изписа няколко словца около тоя лъв?

  • Мога да ги избродирам – предложи момичето.
  • Няма време за бродиране, дъще – обади се поп Иван, – опитай с някаква боя.
  • Какво да изпиша?
  • “Долу Източна Румелия!” – предложи поп Иван първото, което му хрумна.

Втори: – Туй може. Пиши “Долу Румелия”, но малко ми се види само толкоз – съгласи се Чардафон и се замисли. – Как беше онова от Любен Каравелов. А, да… Пиши още: “Аз не вярвам, че калугер ще спаси раята; свободата не ще екзарх, иска Караджата…”

Първи: – Продане – предложи и Петър Шилев, – нека напише и “Съединението прави силата”…

Втори: – Да напише, даскале, защо да не напише. Боя много, знамето – голямо – щедро прие и това преложение Чардафон. – Нека всичко, гдето й го рекохме, да го изпише, та само като го зърнат хората, да знаят за какво се борим…

Музика – отново прозвучават няколко такта на “Стани, стани, юнак балкански…”. Преминава после във военен марш. На фона на военния марш

Четец: Пловдив, 30 август 1885-та.

Офицерите от пловдивския гарнизон имаха обичая да се събират поне веднъж в месеца на обща вечеря.

Масата бе отрупана с храни и напитки, както обикновено, но за разлика от други подобни срещи този път присъствуваха само дружинните и ротни командири и щабните офицери. На централно място край голямата маса седеше военното аташе на Русия в Пловдив подполковник Чичагов.

Всички участници в срещата бяха посветени в делото на Българския Таен Централен Революционен Комитет, затова краткото слово, което майор Райчо Николов произнесе с чаша в ръка не изненада никого.

  • Господа офицери, – завърши Дядо Райчо – делото, което ни предстои да подредим с нашите дружини е свято, но немислимо без помощта на нашата Освободителка, чийто представител сред нас е Николай Филипович. Позволете ми от ваше име да му благодаря за съпричастието му към нашите идеали и за обещанието му, че руските офицери няма да пречат на нашите патриотически начинания.
  • Ура-а-а ! – подеха офицерите, станаха прави и изпиха на един дъх чашите с шампанско.

Подполковник Чичагов не отговори на приветствените думи на майор Райчо Николов, само се усмихваше и кимаше потвърдително с глава.

Втори: Пловдив, 5 септември, 18 часа.

Младият Тодор Мумджиев беше връзката между Захари Стоянов и външния свят през целия ден. Сутринта ходи до печатницата на Ангел Семерджиев да занесе възванието, а сега идеше с писмо от Тодор Гатев. Той пишеше: “Бае Захари, слушай следните новини: От Овчехълмска околия, заедно с Панагюрище и Копривщица ще тръгнат не по-малко от хиляда и петстотин души. Това ми бе съобщено от Чардафон с нарочни хора. Те ще пристигнат довечера. Добих и от бай Иван Арабаджията сведения за селата, в които той е бил апостол. И те тръгват довечера…”

Четец: Пловдив, 5 септември, 18 часът и 30 минути.

В този час на деня плацът на кавалерийския ескадрон обикновено опустяваше, но днес бе изпълнен с войници, които изваждаха конете си от конюшните и ги оседлаваха. Това раздвижване и войниците, заети с проверка на бойното си снаряжение, изненадаха поручик Стефов, когато прекоси плаца. Ускори крачки към малката канцелария на ескадрона и още от вратата попита:

  • Поручик Никушев, какво става тук? Каква е тая шетня?

Младият кавалерийски офицер разпери театрално ръце:

  • Добре, че идеш, Стефов. Потребен ми е съвет. Кажи ми що да сторя. Получих заповед да взема един кавалерийски завод, за да посрещна конарци.
  • Посрещни ги.
  • А ако откажат да се върнат?…
  • Тогава ти мини на тяхна страна… Ама аз съм дошъл при теб не за съвети, а за друго. Да ми кажеш паролата на караулите за тая нощ.

Никушев се дръпна назад:

  • Не, това не искай от мен. Готов съм да изпълня всяко нареждане на комитета, но като военен не мога да издам паролата…

Стефов измъкна от кобура си пистолета и го насочи към Никушев:

  • Ако не ми я кажеш, ще те застрелям – извика той. – Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер.
  • “Дубница” – измърмори Никушев… – И махни това тенеке…

Поручик Стефов се засмя, прибра оръжието си и подвикна:

  • И умната ей, от много предпазливост да не забъркаш някоя каша…

Втори: Царацово, 21 часът и 30 минути.

Колоната на голямоконарци и присъединилите се към нея по пътя селяни спря при старата гора край Царацово. Чардафон разигра коня си на място, за да покаже малко бабаитлък и се обърна към четниците си:

  • Стой-й-й! Фараони, тук ще починем малко и ще се съберем с четата на бай Иван Арабаджията…

Царацовчани бяха изчакали извън селото си идването на голямоконарци и щом ги видяха се спуснаха да се прегръщат и поздравяват с тях. Чардафон скочи от коня, грабна в обятията си дребничкия, облечен в прости селски дрехи бай Иван и се провикна възторжено:

  • Вижте го бе, хора! Това е бай Иван Арабаджията, най-добрият приятел на Левски – после се метна на коня си, за да го виждат и чуват всички и силният му глас се разнесе над двете чети. – Момчета! Тук, под тия брясти, нашият мъченик дякон Левски е оплаквал България преди петнайсет години! Тогава той е бил сам в цял окръг, а днес ние сме седемстотин души, а в Пловдив имаме седем хиляди, а в Княжеството милиони! От какво се боим? Напред, фараони! Поклонете се на земята, която е тъпкал този велик човек и напред!

Въстаниците паднаха на колене и целунаха земята. Мнозина плачеха. Отначало нестройно, после все по-уверено и мощно се разнесе вазовата песен “Тих бял Дунав се вълнува…” и обединената чета потегли към Пловдив.

 

Музика – още преди да свършат последните думи зазвучават отначало тихо, а после все по-мощно “Тих бял Дунав се вълнува”. Песента секва неочаквано.

Четец: Военният лагер край Пловдив, 23 часът.

Голямоконарецът Петър Божков, изморен и изкалян до кости, се появи при входа на лагера и поиска веднага да говори с майор Николаев:

– Провожда ме Чардафон… За малко да остана в мочурищата край реката… – Селянинът си спомни за миг подвижната тиня и потръпна. – Четата иде към Пловдив… С нас са и царацовчани…

Първи: Острият призив на тръбата раздра нощната тишина. От всички палатки заизскачаха полуоблечени войници, които в движение навличаха дрехите си и тичаха към плаца да се строят. Бързо се оформиха каретата на двете дружини. Дежурният подпоручик изкомандва пред строя:

-Дружини-и-и, мир-но-о-о! За среща на командващия глави наляво – надясно!

Втори: Майор Николаев премина със стегната крачка пред фронта на дружините, застана мирно, извади сабя и подаде команда:

Четец: – За среща на знамето, за по-о-очест!

Втори: Войниците вдигнаха пушки “за почест” и се спогледаха един друг в недоумение. Между редиците се понесе шепот:

  • Кое знаме? Нали нямаме знаме?

Официалният флаг на областта беше бяло-червен, но милиционерските дружини нямаха бойни знамена, тъй като съгласно Органическия устав те се считаха за част от въоръжените сили на Османската империя и трябваше да носят турски бойни знамена, но никой не би посмял да предложи подобна наглост.

На изхода на щабната палатка се появи офицер, асистиран от двама фелдфебели. В ръцете си офицерът носеше старото опълченско знаме, престояло шест години в калъфа си. Гласът на дружинния командир полетя над редиците:

Четец: – Войници! Ето вече пет-шест години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на петстотингодишния ни тиранин – султана, пет-шест години сме на служба, но никой не е заклеван в защита на отечеството ни. За пръв път след окупацията вие виждате пред вас развято нашето знаме… Аз ви заклевам в името на българския княз Александър Първи, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството… Да живее Съединена България! Кълнем се!

Първи: – Кълнем се! – отговаряха като един войниците…

Втори: – Кълнем се ! – те минаваха край знамето и го целуваха със сълзи в очите.

Тримата: – Кълнем се…

Музика – военен марш няколко такта, след това една обикновена и смятана за детска песен “Питат ли ме де зората…”

Интермедия – с юнашки калпачета на сцената излизат под строй няколко групи деца. Първата група носи опълченско знаме. Втората група носи националния трикольор. Третата група носи червеното знаме на Партията.

Тримата, които досега са чели (изпълнявали) сценария, които са ни поднасяли текста, застават зад групите.

Четец: Кълнем се в знамето на героите на Шипка, в подвига на нашите освободители.

Първи: Кълнем се в знамето на скъпото ни отечество.

Втори: Кълнем се в червеното знаме на Партията, в знамето, което под слънцето на дружбата, с устрема на Април ще ни доведе до светлия бряг на комунизма.

Всички: Кълнем се!

Първи: Помнете урока на Съединението! Съединявайте завети и мечти, съединявайте ум и мишци, за да бъдем винаги непобедими!

Втори: Съединението прави силата!

Четец: Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Съединявайте се в името на мира, щастието и комунизма.

Музика – сега гръмва с пълна мощ маршова песен, която се знае от децата на сцената, която и присъствуващите в салона ще подхванат. Разбира се, ние трябва да осигурим и плейбек – запис на същата песен, който да зазвучи с пълна сила по високоговорителите. По преценка на постановчика интермедията може да премине в танцово изпълнение. Това в зависимост от характера на спектакъла, емоционалната вълна, настроението на публиката ще се приеме като естествен финал.

 

Никола Джоков

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника