МАНОЛ ГЕОРГИЕВ ЛАЗАРОВ – Спомени от Съединението

Манол Лазаров

Манол Лазаров

МАНОЛ ГЕОРГИЕВ ЛАЗАРОВ (1855) 1857, Браила – 1912, с. Ичера, Котленско) — участник в Руско-турската война (1877— 1878), в IV дружина на Българското опълчение. След Освобождението живее в Сливен и е подпредседател на Сливенското опълченско дружество „Шипка”. Манол Георгиев е активен деец по Съединението. Спомените си за това събитие пише по покана на Иван Андонов, който ги публикува в книгата си — Ив. Андонов. „Съединението”, И., 1929, с. 125—131.

Уважаемий господин Андонов,

Бързам да отговоря на писмото Ви от 8 того, с което искате от мене сведения по нашето представление при покойния княз Батенберг по въпроса за Съединението, въпрос колкото за Вас, толкова и за мен важен, а за да бъда по-ясен в това, което имам да Ви съобщя, ще трябва да почна отначало, за да можете да разберете какво поведение са държали Каравелов и Ризов по това общонародно дело.

През първата половина на месец юний 1885 година, не помня датата, се получи едно писмо от покойния Захарий Стоянов, в Сливен, адресирано до председателя на Сливенското опълченско дружество „Шипка”, на което председател беше Куртев, подпредседател аз и секретар Ат. П. Иванов, а за почетен председател имахме Н. Височество покойния княз Батенберг. С това писмо покойният Захария канеше дружеството да делегира в Пловдив трима свои членове, където ще има да се разисква един твърде важен въпрос за отечеството ни. На основание на това писмо, свика се събрание и се избрахме като делегати по въпроса: Д. Куртев, аз и Ат. П. Иванов, които и немедлено се отправихме за Пловдив. Явихме се на бай Захария и му съобщихме пълномощното, след което ни каза, че на сутринта ще има събрание в дома му. На втория ден се събрахме в неговия дом, където бяха дошли г. г. Странски, Аджелето, ти и други още, които не познавам. В това събрание се откри целта, която ще преследваме, разисква се начинът, по който ще провъзгласим съединението и се избрахме ние тримата депутация да отидем в София, за да помолим Н. Височество княза, като почетен председател на нашето дружество, да ни даде нужната подръжка в случай, че успеем да свалим пашата и да приеме под своето покровителство това дело, като изходатайствува да се отпусне от държавното съкровище една сума от 100 000 лева на разположение на комитета за по-успешното постигане на целта, както и да приеме да се титулира княз и на Южна България. На втория ден се отправихме с. редовно пълномощно за София, пристигнахме и се установихме в хотел „Зора”, където сварихме и интернирания Хр. Великова. До вечерта поискахме ауденция от Каравелова, понеже князът отсъствуваше в Англия по сватбата на брата си, и Каравелов ни съобщи, че ще ни приеме на сутринта, часа в 10.

На утринта тъкмо в 10 часа отидохме в дома на Каравелова, който ни прие твърде любезно, но когато Куртев му съобщи мисията, с която сме натоварени, той скокна от стола си, каточели го беше боднал някой с шило и почна да философствува, че това не можело да бъде; че не му било времето сега; че княжеството не било приготвено да издържи такова едно опасно дело и тем подобни глупости. Най-сетне, без да се стесни ни най-малко, изрази се да каже, че неговото положение като министър и без това било доста разклатено, и ако се решал да се впустне в подобна една необмислена авантюра, щял да рискува с падането на кабинета. На това му се възрази, че малко важи за падането на един кабинет при извършването на такова едно общенародно дело, което се желае от целия български народ, и че ако княжеското правителство, което той представлява, откаже да помогне и вземе под свое покровителство това дело, то пак ще се извърши и осъществи, защото огънът е вече разпален и няма връщане, но чака само момента. Той позеленя от яд, но нямаше какво да направи, както го знаете, че брадвата му на две страни сече. Най-сетне захвана да ни заплашва, както неговите си шопи; че ние сме нямали войска, с която да можем да издържим подобно едно дело, а в случай, че Турция изпрати един табор кавалерия само, щела да ни стъпче в 24 часа и в такъв случай щели сме да изгубим и това, което Берлинският договор ни бил дал. Аз му отговорих на този въпрос, че той се лъже в съжденията си, защото Южна България разполага с 90 000 кринки и достатъчно патрони, така също и с потребните военни припаси, а освен това, милицията е толкова добре обучена във военното изкуство, щото сигур ще може да действува в случая като редовна войска, и че той, види се, е нямал случай да види колко може да отстои кавалерия срещу пехота, та и страхът му, че ще ни стъпчат в 24 часа е напразно, още повече, че водителите на това дело са всички шипченски герои, които ни най-малко ще се стрескат от кавалерията на Цариградския деспот. „Затова, г-н министре, му казах, най-после ние искаме да ни кажете положително: ше ли ни помогнете както морално, така и материално, за по-скорошното постигане и осъществяване на започнатото дело, или не, та да знаем и ние какво да занесем на ония, които са ни пратили до вас”. Той след малко мислене отговори, че от себе си нищо не може да реши, защото Н. Височество отсъствувал вън от пределите на княжеството, а за това дело требвало да се вземе и съгласието му, тъй като той (князът) разполагал с войската. Добре, казахме ние, тогава ще чакаме до завръщането му. „Не, няма нужда да чакате, аз утре ще свикам събрание от приятели в либералния клуб, каквото решение се вземе, ще ви съобщя и ще си отидете, а за останалото оставете мен грижата”. „Поканете и нас на утрешното събрание”, го помолихме ние. „Добре, ще видя”. След това напустнахме къщата на министъра, без да знаем положително какво ще става и какво намерение има този политически човек да върши с нас.

На сутринта Каравелов свика събрание в либералния клуб, но нас не покани; какво решение са взели, аз не зная. Зная само това, че като поискахме в същия ден да му се представим, не ни прие. Тогава се срещнахме с Ризова, който ни покани в дома си; там съобщихме и нему мисията си, но и тoй взе да философствува като Каравелова, като напираше на това, че с това дело щяло да се попречи на македонското движение, че той би ни съветвал да почакаме, че още не му било’ времето, но ние му четохме същата молитва, както и на Каравелова и го напустнахме, като си отидохме в хотела. На другия ден Куртев излезе из града, за да се научи, какво има, и по обед като дойде при нас, каза ни, че Ризов му бил казал, че интернираният тогава в София сръбски министър Пашич искал няколко хиляди кринки с по 50 патрона ,с които Пашич искал да повдигне въстание в Сърбия против Милана и династията му, и понеже ние сме имали такива на разположение, то Ризов настоявал да ги изнесем в Балкана а той щял да прати човек с пари, за да ги прибере. Пашич, давал по 5 наполеона на всека една, с което въстание, според Ризова, щяло да се помогне и на Македония. Ние с Ат. П. Иванов погледнахме Куртева с удивление и презрително, изругахме го и му казахме да мълчи и не казва никому това предателско предложение, като му напомнихме, че ние не сме дошли в София да правим въстание против Милана в Сърбия, а с друга мисия, само върху която требва да се ограничим в действията си. Каква е била целта на Ризова да принуждава Куртева, за да извърши това гнусно предателство, можете да съдите Вие, но от това му поведение се ясно разбра, що за авантюрист е личността Ризич и какво мнение е имал той отначало за нашето съединение. След този конфуз, който направихме на Куртева, решихме да отидем при П. Славейкова, да го помолим да ни изходатайствува от Каравелова прием, за да вземем последна дума от него, като му каже, че ние няма да си отиваме от София, докато не се върне Негово Височество, за да му се представим. На Славейкова разправихме за нашата мисия в София, той се много зарадва, твърде благодарен остана от срещата ни и се тури на разположението ни, за да ни услужи във всичко. След това се отправи у Каравелова, за да го помоли да ни приеме. Ние чакахме в хотела до вечерта, но нема никой да дойде и ни съобщи нещо. На сутринта отидохме пак у Славейкова, той ни посрещна с радост, но ядосано ни разправи, че Каравелов по никакъв начин не щял да ни приеме, и че той не желаел да се нагърби с такова важно дело, което му се съобщавало от трима изпъдени писарушки из Южна България. Най-после Славейков се отправи към нас със следните думи: „Аз искам да взема живо участие в това свято и чисто българско дело, и като зная, че в случая трябват пари, за която цел и сте дошли, а лудият Каравелов ви отказва, поисках му, да ми отпусне за две години пенсията ми в аванс, за да я туря на разположението на Пловдивския комитет, но той и това ми отказа. Няма друго какво да се прави, освен да се чака завръщането на княза, а аз ще работя между приятели по това време, та да се подготви работата така, както би требвало да пожелае всеки патриот българин”. След като се поразговорихме още няколко минути, напустнахме Славейкова и си отидохме в хотела, с намерение, обаче, да чакаме завръщането на Н. Височество.

На сутринта още не бяхме станали от леглото си и се почука на вратата. Антре! — извиках аз и вратата се отвори. Пред нас се представи един низък, черноок човек, с малка черна брадичка, облечен в цивилни дрехи и без да каже кой е, се адресира към нас с питане: „Вие ли сте, господа, депутацията от Южна България?” Куртев отговори „да!” „Господин министър-президентът ме проводи, повтори той, да ви съобща, че вие трябва да напустнете пределите на княжеството, в разстояние на 24 часа, иначе ще бъдете екстернирани.” „Добре, му отговорих аз, ние на драго сърце бихме изпълнили желанието на вашия президент-министър, но нямаме средства за пътуване; за да напуснем пределите на княжеството, ще трябва да пишем в Пловдив, а докато стане това, не са достатъчни 24 часа, които президентът ни дава, така му съобщете”. „Ако иска да се оскандали с нас, нека ни екстернира, кажете на вашия президент”, каза и Ат. П. Иванов. „Добре, ще му съобщя”, каза пратеникът и си излезе. Подир него излезе и Куртев. А ние с Атанас слязохме долу в кафенето да чакаме резултата. След два-три часа Куртев се завърна разтревожен и ни съобщи, че Каравелов по никакъв начин не може повече да ни търпи в столицата и може би да се случи нещо с нас, ако се бавим повече, а да тръгваме ;пари за път ни се отпуснаха от клуба. И така на сутринта, ние, истер-истемес, напуснахме София и бяхме на път за Пловдив.

Пристигнахме в Пловдив благополучно към края на месец юний, разправихме на бай Захария цялата история, от която той ужасно се възмути и ни каза да се съберем вечерта на дома му. Същата вечер се събрахме; на това събрание бяха дошли доста приятели, между които познавам само Странски, Стоянович-Аджелето, Герджика, Гатев, Семерджиев и други, на които имената не помня; ако се не лъжа, мисля че бяхте и вие. Реши се, да продължаваме агитацията за съединението и без помощта на Каравелова. За тази цел се даде на мен и на Атанас пълномощно, с което ни се даваше право да съставяме клонове от Пловдивския револ. комитет за съединението, там дето видим за добре и то под клетва. Така също да събираме и помощ за разноските, които ще се образуват за това. След всичко това се пръснахме и на утринта заминахме за Ямбол. Там остана Атанас да състави клон от комитета, който и успе. Аз заминах за с. Ичера, Котленско, а Куртев остана да работи в Сливен. В Ичера основах клон от комитета, турих ги под клетва, разправих им целта и им дадох наставления, какво да работят. От Ичера заминах за Котел, където направих същото. Като се мина няколко време, към половината на месец август, отидох в Сливен и Куртев ми съобщи, че имал писмо от Пловдив, с което му се съобщавало, да се представим на княза в Шумен, където щел да отиде за маневрите; понеже Атанас п. Иванов го нямаше в Сливен, а беше отишъл по агитации, ние взехме с нази си, да станем пак трима, съгласно даденото ни пълномощно, нашия другар Димитър Сяров, и като си взехме възстаническите униформи, царвули и черни върви, заминахме за Котел. Като разправихме на хората си там, къде отиваме и им дадохме нужните наставления, какво да вършат в наше отсъствие, заминахме за Шумен. Щом минахме границата, облекохме се с формите, стегнахме царвулите с черните върви, както ни

виждате в портрета под име: „Табло за спомен от съединението” и тръгнахме пак към Шумен, през Осман-Пазар и Е. Джумая. Обръщахме любопитното внимание на хората, които не ни знаяха какви сме, и така на 21 август, ако се не лъжа, не помня добре датата, се отправихме за гарата Каспичан, да посрещнем Негово Височество, който идеше от Русе с трена. На гарата му се представихме, на когото Куртев държа една твърде трогателна реч, с която му съобщаваше, че сме депутация, пратена от страна на Сливенското опълченско дружество, на което той (князът) е почтен председател, да присъствуваме на големите маневри, които ще станат сега в Шумен. Негово Височество, с една къса реч, възрадван от сърце и душа, благодари в лицето на депутацията на Сливенското опълченско дружество за чувствата, които те изказват с това към него. Подаде си ръката, която ние целунахме, и се отправи към лагера при гр. Шумен, където бяха войските разположени, а ние си отидохме в града.

На утринта ни се съобщи, че Н. Височество е благоволил да ни отпусне три коня, с които да се присъединим към свитата му и да вземем участие в маневрите с него заедно. Отидохме в лагера, възседнахме конете и тичахме цел ден подир него. Седнахме заедно на полето да закусим. Там имаше аташета от чужди държави, разни кореспонденти, които ни обиколиха и искаха да узнаят нещо от нас, но ние им казвахме, че сме депутация, пратена от страна на Сливенската опълченска корпорация, да присъствуваме на маневрите и повече нищо. Вечерта бяхме поканени пак в лагера на трапезата, дето се пиха много наздравици от страна на иностранните аташета и кореспонденти. Куртев и тук държа една кратка реч, на която князът отговори с искреност, но по нашата истинска мисия нищо не се каза. След като станахме от трапезата, Куртев помоли адютанта да съобщи на Н. Височество, че Сливенската опълченска депутация желае да се представи на Н. Височество частно и насаме. Адютантът съобщи на княза това, а той благоволи да му каже, че ще ни приеме на сутринта в 11 часа преди обед ,в палатката си в самия лагер, което и ни се съобщи същата вечер; нея вечер ние прекарахме в лагера.

На сутринта тъкмо в 11 часа се представихме във височайшата палатка на княза, който ни прие, като ни покани да седнем. Куртев му подаде пълномощното и му откри истинската наша мисия, с която сме натоварени да му се представим. Той ни попита, дали знае някой от министрите му за това. Ние му казахме, че ходихме при Каравелова и му съобщихме още през месец юни, но че той ни изпъди от София. Тогава той се обърна с тия думи към нас: „Добре, ами как мислите да извършите този преврат? Имате ли всичко, което трябва за това? Народът, войската с вас ли е?”

Разправи му се, че всичко е готово, и че войската е с нас, а преврата ще го извършим така: ще свалим пашата и ще го изпратим в София, ще обявим съединението за станало и ще провъзгласим Ваше Височество за княз и на Южна България. Той се заеме на тия думи и попита пак: „Ами целият народ в Южна България съгласен ли е на това?” — „Не само народът от Южна България желае съединението, но и от Северна България, па и цял български народ, който чака само Ваше Височество да обещае, че ще вземе под Ваше покровителство това народно дело, и моментално ще бъде благополучно извършено”. Той помисли малко и каза: „Понеже народът от двете Българин искрено желае това и при всичко, че може би аз ще стана първа жертва на това общонародно дело, ще приема да го покровителствувам. Съобщете на главните инициатори и на видните между вас, че при първото извествие за сваляне на правителството и провъзгласяване на съединението, аз начело на войската си ще мина Балкана и ще взема браздите на управлението в ръцете си, а те още отсега, така и вие вземете мерки, да не се пролива кръв, защото в такъв случай ще се компрометираме пред европейския свет и ще се попречи на делото, а най-много пазете турското население, с което ще турим султана в невъзможност да извърши нещо против.” Ние му обещахме, че ще положим всичкото си старание да запазим повече отколкото той желае, мира и тишината. И така се свърши, той стана, подаде си ръката, която целунахме, казахме си сбогом и довиждане зад Балкана и си излязохме весели и с голям ентусиазъм. Това можех да запомня горе-долу, бай Андонов, което ви излагам тук. След това си отидохме в града Шумен от където оправихме следующата телеграма до Атанас поп Иванов:

Сливен — Атанас поп Иванов

Вълна пазарихме от колкото се очакваше повече. Щом я поискате, керваните ще тръгнат, пригответе място, където ще се стовари.

Манол

На телеграмата подписах само аз, защото не бях твърде познат тогава на сливенските телеграфопощенски чиновници, та да се даде съмнение.

Всичко това в Шумен и в лагера се извърши между датите, доколкото можах да запомня, 25 и 29 август.

От тук се отправихме за Котел, където, щом пристигнахме, разправихме какво сме извършили, и че князът прие да ни покровителствува. Аз останах в с. Ичера, а Куртев и Сяров заминаха за Сливен, и на 6 септемврий 1885 година се свърши всичко.

Поздравете, бай Андонов, приятели, а вие бъдете здрав. Ако има нещо да се върши за чергата на България, не забравяйте и мен. Готов съм за всеки случай, щом въпросът се касае за доброто на отечеството и народа ни.

С подздрав: твой М. Георгиев

(п. п.) Колкото време стояхме в Шумен, с друга депутация не съм се срещал; с Муткурова и Ризова не съм се срещал, нито при Каравелова ходихме. Защото не сме го виждали. Ако тази депутация е дошла след нас, тогава е друга работа, но ние нищо не знаем по нея.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника