МИХАИЛ ИВАНОВ МАДЖАРОВ – Спомени от Съединението

Михаил Маджаров

Михаил Маджаров

МИХАИЛ ИВАНОВ МАДЖАРОВ (1854, Копривщица – 1944, София) — виден обществен и държавен деец, публицист. Завършва Роберт колеж в Цариград през 1876 г. След Освобождението на България активно участвува в политическия живот. Заема различни административни постове в Източна Румелия и е привърженик на Народната (съединистка) партия. По-късно многократно е министър — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1894—1898), министър на войната (1919), министър на външните работи и изповеданията (1919—1920); народен представител и пълномощен министър в Лондон (1912-1913) и в Петербург (1913-1915). Един от водачите на Народната партия, последователен русофил. М. Маджаров редактира в. „Марица” (1878—1885), „Мир” (1894— W44) И др., автор е на няколко книги и студии. Член е HА БАН.

Съединението заварва М. Маджаров на поста директор на финансите на Източна Румелия. Спомените му за това събитие, които предаваме по-долу, са взети от книгата: Михаил Маджаров. „Спомени”. Предговор и редакция Веселин Андреев. С„ 1968, с. 523-545.

IV

СЪЕДИНЕНИЕТО И СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА Подготовката на Съединението • Съединението против Русия

Още при сключването на Берлинския договор, който разкъсваше създаденото от Руско-турската война българско княжество на три части, три различни режима, българският народ единодушно протестира против тоя акт на европейската дипломация и се реши да си повърне загубеното, когато настъпят благоприятни обстоятелства. За Източна Румелия въпросът беше лесен — съединението можеше да стане без никакъв риск, без проливането на никаква кръв, тъй като тая автономна област, макар по Берлинския договор да я поставиха под пряката политическа и военна власт на султана, но бе снабдена с такива свободолюбиви учреждения, които й даваха възможност да се развива по своя воля и според своите нужди. Още в началото българското население в Източна Румелия хвана здраво в ръцете си управлението на страната и направи всичко, що бе възможно, за по-лесното сливане на двете български страни.

Догдето имаше страх от намесата на Портата в работите на автономната област и от опозицията на турско-гръцкото малцинство, българите бяха сгрупирани в една обща българска партия, но щом изчезна този страх, те се разделиха на две партии, от които едната се нарече съединистическа (по името на в. Съединение, създаден изключително, за да поддържа идеята за съединението на двете страни), а другата — казионна (по причина на нейната привързаност към правителството на главния управител Алеко Богориди). Между тия две партии се започна една доста силна борба, която от ден на ден се засилваше. Първата поддържаше идеята, че трябва да се избягва всичко, което може да влоши отношенията между княжеството и Източна Румелия. Втората под влиянието на забягналите от София либерали напусна идеята за съединението1 и започна един ожесточен поход срещу всичко, което бе свързано с работите на княжеството. Някои от видните лица на тая партия се увлякоха дотам, че почнаха да проповядват заместването на княз Александър Батенбергски с Алеко Богориди.

Разкъсването на Санстефанска България в Берлин беше направено против Русия, но руското правителство предвиждаше, че сега със Съединението се готви една мрежа за нея — да я вкара в една война, когато тя не е приготвена и когато политическите обстоятелства са съвсем неблагоприятни за едно подобно предприятие. За всички бе ясно, па и самите факти го потвърждаваха, че Сърбия, която беше тогаз съюзница на Австро-Унгария, не ще допусне без война да стане това съединение. А Източна Румелия беше толкова българска и толкова свободна, колкото и княжеството, затова нейното формално присъединяване не заслужаваше толкова наша кръв и толкова големи материални жертви и главно толкова рискове в онзи момент.

Но княз Александър не се влияеше от подобни идеи. Той започваше една борба с една велика държава — Русия, която бе освободила България, а той малко се грижеше за моралните задължения към освободителката ни. Макар да бе дал обещание на руския министър на външните работи да не предприема никаква авантюра, той организира насилственото съединение, което докара до Сръбско-българската война, а после и толкова дълги страдания на нашия народ. За княз Александър беше важно да постави Русия в едно неблагоприятно положение или да одобри присъединението на Източна Румелия към княжеството, което означаваше засилването на неговата лична власт, или да не го одобри и тогава тя щеше да се постави в положението на неприятел и зложелател на българския народ. Между многото доказателства, че княз Александър е бил безскрупулен в своите действия и авантюрист, ни служи и първият, и последният негов акт: той навлезе с войските си в Източна Румелия и даде право на Турция да му отвори война, което вместо нея направи. Сърбия. Като видя, че сръбските войски преминават нашите граници и се отправят към София, той поиска помощ от Турция, като заяви, че напуска Източна Румелия . . .

След напущането на България той се пресели в Австро-Унгария и от български княз стана австрийски полкови командир. Той стана австрийски офицер, когато неговите приятели и съпартизани в България бяха му гласували доста голяма сума за изкупуване на някои негови имоти и за една пожизнена пенсия.

Благодарение на юначността на българската войска, възпитана и обучена от руски инструктори, сръбските нападения бидоха отблъснати и Българското княжество избавено от разкъсване. Но пролятата кръв не можеше да остане неизплатена. Войските на двете области, които бяха се свързали неразривно под гърмежа на оръдията, не можеха вече да се разделят. Съединението на двете области, макар да бе отправено против руската дипломация, тя пак го допусна, но не под формата на лична уния, както бе го предложил княз Александър Батенбергски и както го бяха поискали неговите привърженици от Австро-Унгария и Англия — то доби форма на съединение не в лицето на княз Александър, а изобщо в лицето на българския княз, както го искаше руската дипломация. Поведението на княза през Сръбско-българската война, изтъкването на неговата личност вместо на българския княз във връзка със Съединението, намесването му в партийните борби — всичко това понижи престижа му на княз и в самата войска — две трети от най-интелигентните офицери (според признанието на самия княз пред английския дипломатически агент) възнегодуваха против него и една нощ го детронираха. Но остана друга една част от войската, която го върна на престола, но той не пожела да остане в България след станалото и предпочете да стане австроунгарски полкови командир в Грац, където и свърши дните си без съчувствие от някоя страна. Колко ефимерно е било неговото князуване и неговата популярност, свидетелствува фактът, че за неговото поколение, което остана да живее в бивша Австрия, никъде не се говори вече.

.Преди да напусне България, княз Александър Батенбергски назначи едно регенство и едно министерство, които да пазят реда в страната. Те не можаха да направят това: цели осем години, дори след избирането на нов княз, България се прочу с бунтовете си, с безправието си, с потъпкването на конституцията си. През това време затворите се пълнеха с най- интелигентните българи; по чужбина се скитаха хиляди писатели, общественици, офицери, търговци и бивши държавници. През тоя осемгодишен период властта на България се крепеше почти изключително от военните, които се бояха да не би едно оправяне на положението и едно помиряване с Русия да докара такива промени в армията, че добитите бързо чинове да бъдат изгубени. Това беше, разбира се, едно заблуждение, както се доказа отпосле, но то влияеше на мнозина да забравят своите задължения към народа си. Издаването на присъди по заповед на централните личности, постоянното интернирване на видни граждани, отварянето на чуждата кореспонденция в пощенските писалища и препращането й за знание на полицейско-административните власти, екзекуциите по подозрение в неблагонадеждност бяха все признаци на едно непрекъснато военно положение, каквото дотогаз не бе налагано в България. Това положение трая чак до 18 май 1894 година, когато войската престана да служи на безправието и когато народът въстана против тиранията.

Англичаните и Съединението

Тук даваме няколко официални документа, които намираме в издадената от английското министерство „Синя книга”, която свидетелствува, че наистина авторите на Съединението, както и самият княз Александър, който го подкрепи със силата на българските войници, е било отправено против руската политика:

,На другия ден след Съединението английският министър на външните работи Солзбъри бе отправил една телеграма до английските посланици във Виена, Рим и Берлин със следното съдържание:

„Днес дадох наставления по телефона на Ваше Превъзходителство да попита граф Калноки пред вид случките в Източна Румелия дали е разположено австроунгарското правителство да се присъедини към правителството на Нейното Кралско Величество, за да се направят строги постъпки пред българското правителство в полза на поддържането Берлинския трактат”.

Тая телеграма показва, че англичаните не са били още сигурни дали Русия одобрява, или не пловдивското пронунциаменто. Щом узнават обаче, че Русия е противна, те променят политиката и започват да действуват. Цариград, Рим, Виена и Берлин като приятели на Англия възприемат една лична уния с княз Александър Батенбергски.

В телеграмата си до лорд Солзбъри английският посланик в Берлин от 8. IX. 1885 година казва: „ . . . Княз Бисмарк казва, че се научил от Петербург и Виена, че двете правителства са били твърде неприготвени за това въстание и твърде много объркани от това действие на българския княз, което е съвсем противно на възгледите и обещанието, които той направи миналия месец на граф Калнокн и на г-н Гирса”.

Така че княз Александър е бил обвинен във вероломство и измама.

В една телеграма от Виена английският посланик казва: „Видях се с граф Калноки и той ми каза, че напълно признава сериозността на нарушението, което са направили на Берлинския трактат българският княз и неговото правителство, и е последвала нужда да действуват всички сили за поддържане на Трактата …”

С телеграма от същата дата английският посланик Паджет до своя министър в Лондон пише: „Граф Калноки изказа мнение, че това движение е било организирано в България, но без съучастието или знанието било на императора, било на руското правителство, което, вярва, е било за тях толкова ненадейно, колкото е било и за него. И в отговор на едно мое запитване негово високо превъзходителство каза, че не предполага Русия да се откаже да се присъедини на каквито и да било постъпки за поддържането Берлинския трактат.”

На 9. IX. 1885 година английският посланик в Берлин А. Малет пише до маркиз Солзбъри следното: „ . . . Княз Бисмарк ми каза, че ако султанът успее в призива си към царя да не признае и да осъди въстанието в Източна Румелия, всичките сили отпосле ще се присъединят да направят подобни декларации.”

В една телеграма на английския посланик в Берлин до Солзбъри се казва: „Гирс ми съобщи, че императорът е осъдил българското движение. Той ми каза още, че княз Александър му телеграфирал: „Вие обичате българския народ. Надявам се следователно, че ще одобрите това, което съм направил” и че императорът му отговорил: „Защото обичам българския народ, затова и осъждам това, което сте направили.”

На 10. IX. 1885 година в Белград се събира Министерски съвет и решава да се мобилизира сръбската армия и да се изпрати на юг.

Високата порта протестира против нарушението на Берлинския договор и иска подкрепата на великите сили да се върне законното положение. Но да се постигне едно мирно разрешение на въпроса, великите сили намериха формулата, че няма истинско съединение, а само едно лично съединение, като- князът се назначава от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия за пет години. После ще има пак преназначение.

Благодарение на това, че България излезе победителка в Сръбско-българската война, присъединението беше признато. Сам князът беше се отказал от пребиваването си в Източна Румелия.

Какви са били възгледите на английския генерален консул5 за присъединението на Източна Румелия, се вижда най- добре от официалния негов рапорт до Солзбъри, тогавашен министър на външните работи на Англия, в който рапорт се казва:

„…Политическите партии се образуваха в Източна Румелия същевременно със създаването на автономната област: те се различаваха само по средствата, за да си осигурят властта и службите. Тъй наречените либерали, отпосле преименувани народняци (?) (б. н. — това е погрешно, либералите бяха преименувани „казионисти”), бяха наклонни да разчитат на Алеко паша за удовлетворение на техните желания, пък противниците им (които наричаха себе си консерватори) предпочитаха да се доверяват повечето на руското влияние. Когато Алеко паша беше в сила, либералите заемаха всичките износни постове в областта, от които естествено бяха извадени набързо, щом се назначи за генерал-губернатор Г. Кръстевич (руски кандидат).

Съединението на двете Българин е било всякога най-популярния вик на южната област, главно, вярвам, защото простото население си въобразява, че чрез него ще се освободи от всякакви данъци, които според уверението на опозицията се събират изключително в интереса на тълпата чиновници, което нещо произлиза от разделението на двете правителства.

По-напрежната опозиционна партия намираше тоя вик за най-доброто средство да затруднява политическите действия на правителството, тъй като то не можеше нито да се провъзгласи против Съединението, без да си спечели народната омраза и презрение, нито пък явно да го насърчи, без да компрометира сериозно отношенията си с Портата; ето защо партията, която е в опозиция, е била всякога по-остра и по-демонстративна в желанието си за Съединението, отколкото правителствената партия. При всичко това събореното преди няколко дни правителство още от дохождането си на власт захвана да прави явни приготовления за достигането на тая цел, тъй като всички чужденци офицери и граждански чиновници, на които контрактите бяха изтекли и на които панславистическото усърдие и симпатии се намираха недостатъчни, или пък руските им стремления не бяха добре засвидетелствувани, се изличаваха от листата на службашите. По цялата област се чувствуваше, че се приготовлява някакво си революционно движение, но нищо не се очакваше да стане преди пролетта. Областното събрание щеше да се събере през октомври и имаше причнна да се вярва, че то щеше да положи всички усилия, за да изпълни желанията на партията и да я поддържа на власт.

Във време на преврата, който направи княз Александър,, г. г. Каравелов и Славейков, като паднаха от власт в София, дойдоха в Пловдив и Алеко паша и приятелите му, които бяха тогава на власт, ги приеха добре и благосклонно.

От друга страна, руската партия, на която най-виден член бе г. Кръстевич (тогава главен секретар), не губеше случай да открива и обезсърчава техните планове. Като гледаме, че г. Каравелов назначи г. Странски, един виден либерал и противник на Гаврил паша — паша генерал-губернатор в Румелия — чини ми се, че с това той иска да помогне на своите приятели, тъй щото за в бъдеще да може либералната партия да се покаже пред очите на простото население като истинска авторка на независимостта на областта и да може да разчита на народния глас да ги качва на власт и да ги поддържа.

Г. Странски бе еднъж за късо време министър иа финансите под Алековото управление, но го принудиха да си даде оставката. Откогато неговата партия падна от власт, той се отличаваше главно с неприятелството против г. Кръстевича и с ругателствата си против цялата партия, която бе напоследък на власт, и които ругателства той печаташе в колоните на вестник „Южна България”.”

И досега не е изяснено как са попаднали в Пловдив в същия ден на преврата английските висши чиновници — военният аташе в Цариград майор Тротор, г. Уилмор и генералният консул Фоусет, пред когото д-р Странски, председателят на новото правителство, назначен от княз Александър, направи изложение върху целта на пловдивския преврат.

В този рапорт се казва също: „Д-р Странски, председателят на привременното правителство, захвана да ми казва, че желае да обясни на британското правителство, понеже се случих да се задържа в Пловдив, мотивите, конто са накарали него н колегите му в правителството да направят преврата, и най-напред ме помоли да бъда свидетел на факта, че е бил извършен бързо и без кръвопролитие.

Главната точка, която той желаеше да изложи, бе, че тая революция бе отправена срещу руското настойничество, което е станало нетърпимо, че Гаврил паша е бил просто креатура в ръцете на руския консул и че всичките висши офицери в българските румелийски войски били руси, че тоиа е било едно положение на работите, което те не могат и не щат да търпят, че те са приготвени да загубят всичко, даже живота си, за да отхвърлят този ярем.

Аз посочих на д-р Странски, че е една много сернозна работа да се нарушава предумишлено Берлинския трактат, на основание на който съществува държавата, и аз се страхувам, че правителството на нейно величество едвам ли е погледнало благоприятно върху такива нарушения на съществуващите трактати, което може да докара опасни резултати: казах му още какви ужаси съм видял през последната война7 в самия град и околностите на Пловдив.

Д-р Странски отговори, че той напълно съзнава опасната игра, която играе, но той и другарите му са пресметнали цената и са приготвени да приемат последствията.

„За доказателство — прибави той — князът се присъедини към нас; той нямаше друга алтернатива, освен да направи това или да се откаже от престола. Русите водеха против него една постоянна интрига, защото се показваше независим, но ние ще стоим зад него, защото последните две години той се показа конституционен княз.”

Д-р Странски каза в заключение: „Съединена България може да стои сама, но ако се раздели, това ще бъде невъзможно и той вярва, че британското правителство ще подкрепи движението, което е работа на един народ и в полза на свободата.”

Интересно бе поведението на английското правителство по въпроса за Съединението. На 1879 година и по-после то бе против създаването на една голяма България и дори сполучи да образува, една европейска коалиция, чрез която да наложи постановленията на Берлинския договор. Но когато руската дипломация се помири с тоя договор и престана да работи за неговото формално отменяване, яви се Англия, която по един таен начин започна да агитира между българите в полза на Съединението.

През пролетта на 1885 година аз получих едно поверително писмо (с молба, като го прочета, да го скъсам) от тогавашния директор на Българската народна банка в София Иван Евстатиев Гешов със съдържание, че когато княз Александър бил в Лондон, той бил гост на кралица Виктория и получил впечатление, че австрийската дипломация не би била противна на присъединяването на Източна Румелия към княжество България. Аз взех това за сериозно, но не можах да повярвам, че княз Александър ще се реши на такава една постъпка без съгласието на руското правителство.

Друг един факт, който ме постави в още по-голямо недоуумение, бе разговорът, който имах тогаз с английския генерален консул в Пловдив — капитан Джонсън, който бе наистина интелигентен, но следобед бе всякога развеселен от обедните напитки и думите му не можеха да вдъхват доверие. Тоя ни разговор се водеше в специалния трен, в който пътуваха директорите на Източна Румелия, консулите и няколко технически лица от персонала на Източните железници, които отиваха за Белово, където щеше да се започне постройката (продължението) на железопътната линия Белово—Вакарел. Той ме покани в своето купе, което беше празно, и започна: „Знам, че сте искрен привърженик на Съединението. Ние англичаните се борихме против него, но това беше тогаз, когато вие не ни давахте доказателства, че можете да бъдете самостоятелни.”

Аз го запитах:

— Ами ако Турция поиска да използува постановленията на Берлинския договор и изпрати своите войски, които да възстановят нейните права, ще можем ли да разчитаме на английската флота?

На тоя въпрос той ми отговори косвено:

—        Не ще да стане нужда от военна сила, тъй като Турция продължава да бъде още разнебитена. А пък Русия няма интерес да възвръща турската власт на Балканите и Турция, като не намери никъде подкрепа, не ще се реши да навлезе с войските си в Източна Румелия.

Моят отговор беше, че ще бъде вероломно от наша страна да направим подобна стъпка без съгласието на Русия или още по-зле — против нейното настояване да отложим нашето съединение. Трябва да кажа, че след тоя разговор капитан Джонсън не бе вече тъй любезен с мене, както беше по-рано. При все това постъпката му аз считах повече за сондаж, отколкото за дипломатическа пропаганда. Мен все не ми се искаше да повярвам в такава една бърза и коренна промяна в английската политика.

Русите като че не правеха нищо, за да предпазят една подобна случайност. Напротив, руските инструктори заедно с техните военни аташета се въодушевяваха от същата политика, която имаха през 1879—1880 година. Руският военен аташе в Пловдив ми говореше в началото на 1885 година:

—        За нас ще бъде достатъчно, ако румелийската милиция бъде дотам обучена и дисциплинирана, щото да може да задържи поне три недели турската армия на румелийската граница, а българската войска от княжеството да може поне два месеца да задържи турските пълчища вън от границите; след два и половина месеца руската армия ще бъде готова за действие.

Върху тая база той често разискваше военните въпроси с нашите млади офищери-а кадемисти, наскоро завърнали се от Русия в Пловдив. Те се готвеха да заемат важни постове в милицията като заместници на руските инструктори, тъй като не само в княжеството, но и в Източна Румелия се зараждаше едно желание да се предадат всички военни служби от руски на български офицери.

В тоя дух и в тая политика руските инструктори бяха дотам увлечени, щото, когато избухнаха тук-там безпорядъци помежду техните дружини, те не се решиха да ги потушат, а чакаха заповед от своето петербургско началство. В София например, гдето военният министър беше русин1, мобилизирането на българската войска стана под началството и надзора на висшите руски офицери-инструктори. Това обстоятелство постави в недоумение българите — дори най-преданите на Русия българи. От една страна, те виждаха, че се върши нещо, което може да докара една истинска война на България, но същевременно виждаха, че руското правителство не бърза да оттегли офицерите от отговорните им постове. Когато вече Сърбия започна да мобилизира и стана явно, че може да избухне братоубийствена война, от Петербург пристигна заповед, в която се казваше, че понеже руското правителство не може да одобри действията на българското правителство, предупреждава своите поданици на служба в българската армия да си подадат оставките. Но това стана, когато българската армия и румелийската милиция бяха напълно мобилизирани от самите руски инструктори и заместването на военните началници с младшите български офицери не причиняваше никакви безредици. По този начин руското правителство предпази своите офицери да не участвуват в една братоубийствена война, а същевременно даде възможност на българската войска да избегне всякакви безредици, които са възможни да станат при подобни резки промени.

Започва гоненето на русофилите

В директората (кабинета), който се образува след назначението на Гаврил Кръстевич за генерал-губернатор на Източна Румелия, аз поех поста директор на финансите. Агитацията, която се водеше по-рано от тъй наречената съединистическа партия за съединението на двете български области, се засили, но от други лица и под друга форма. Тъй наречената к а з ионна партия, засилена от правителството в София, особено от княз Александра, започна една явна борба против новия генерал-губернатор в полза на Съединението под егидата на българския цар. Тая борба вече не беше само книжна, а доби характер на един обширен заговор — в него влязоха и значителна част от българските офицери на източнорумелийската милиция и жандармерия. Тия последните бяха недоволни от руските инструктори, защото мислеха, че ако те напуснат областта, отварят се места за повишения. Съединистичната партия, която поддържаше, че съединението може да стане без кръвопролития само когато то бъде поддържано от руското правителство, се намери в едно трагично положение. Тя бе се борила пет години за присъединението на Източна Румелия към княжеството, а сега трябваше да се тури в противоречие със себе си. Това я отслабваше морално. Голяма част от населението и особено от офицерството, като не знаеха неприязнените отношения, които бяха се установили между руския цар и княз Александра, не можеха да си представят как назначеният от Русия княз ще отиде да тури нейното правителство в такова трудно положение. Та и заявленията, които правеше сегиз-тогиз руската дипломация в полза на мира на Балканите, се считаха от тия кръгове за прикриване на нейните истински намерения. Самите руски офицери на румелийска служба — дори военното аташе — бяха заблудени по тая точка на руската политика в България. Заблуждението беше се дотам вдълбочило, щото и след категорическите изявления на руското правителство се намираха българи, които, за да оправдаят своята противоруска политика, сочеха една перфидност в нейното поведение: руската дипломация нарочно се държела умерено спрямо княз Александър, за да може тоя последният да влезе в незаконен път и сам да реши съдбата си.

Съединението беше тъй подготвено, че ако един обикновен селянин се провикнеше от Балкана, че е станало, населението щеше да го повярва. Но княз Александър се боеше от противодействие и още в деня на неговото прогласяване той заповяда обща мобилизация и заедно с войската на княжеството навлезе в Източна Румелия.

В това време аз бях отишъл в Копривщица, гдето моите родители бяха приготвили всичко за моето венчаване с младата ми годеница. За сватбата бяха дошли родителите и роднините на годеницата. Сватбата щеше да бъде едно голямо събитие. Сведенията, които получихме по телеграфа, гласяха, че населението е посрещнало със спокойствие известието за Съединението. Ние, сватбарите, не направихме нищо, което да развали съединистическото настроение. Но на 8 септември (ст. ст.) 1885 година сутринта, когато черковата бе препълнена с конривщенци и копривщенки, когато ние, сватбарите, чакахме от дома, за да бъда венчан в моя роден град, яви се кметът (брат на министър-председателя на княжеството П. Каравелов), придружен от местния пристав и няколко стражари, да ни съобщи, че според една телеграма от София аз и моят приятел С. С. Бобчев, последният директор на правосъдието, трябва да напуснем територията на Източна Румелия и да заминем за София.

Тая заповед беше жестока, но тя трябваше да се изпълни, за да не ни последва друга, по-жестока заповед, защото беше обявено военно положение. За щастие, файтонджиите, с които бяхме дошли от Пловдив, стояха още в Копривщица и чакаха да свърши сватбата, за да ни откарат назад. Тръгнах-ме към София по един път развален и с големи нанадолнища. Приставите и стражарите, които ни придружаваха, се носеха с голяма почтителност към тракийските министр и. Когато приближихме до градеца Пирдоп, където имах много приятели и познайници, едно голямо множество от мъже, жени и деца бяха излезли на главната улица и на градския площад, за да ни посрещнат. Това бе трогателно след вдигането ни от Копривщица, за да не можем да извършим там венчалния обред. Тук, в Пирдоп, ние бяхме в княжеството, гдето конституцията не беше още суспендирана и можехме да останем за пренощуване. Толкоз повече, че всички първенци на това градче, опозиционери и правителствени, настояваха да направим това.

Аз се питах: дали след тая промяна в положението ми — от министър при годявката сега затворник с една голяма неизвестност за по-нататък — имам право да настоявам за венчавка в моя малък градец, преди да съм пристигнал в София и преди да съм видял накъде вървят политическите работи? На тоя въпрос си отговорих отрицателно. Но след като се настанихме у дългогодишния главен учител и тогаз народен представител С. Сърданов, моят тъст се приближи до мене и ми каза:

—        Политиката се свърши, а каква ще бъде утре, никой не знае. Жена, която се жени за политик, трябва да очаква у вас такива превратности. Какво мислите, не е ли добре да извършим тука венчавката?

Аз почувствувах едно облекчение и му отговорих:

—        Да, съгласен съм. Аз не направих това предложение, защото, признавам, че нямам право да впрягам още от първия ден на женитбата си едно младо и в нищо невиновно момиче.

Той ме прекъсна.

—        Да, да, съгласни сте.

Започнаха отново приготовленията. Мръкна се, ние тръгнахме вкупом сватбари и приятели към старата, на няколко стъпала в земята църква. Всички любопитствуваха да видят как ще бъде облечена, как ще се изправи пред олтара, как ще отговори на свещеника тая, която се готвеше да бъде м инистерша и която сега се венчава за един полузатворник. Като се изправих посред пълната с хора черкова, всичко сякаш се сля в една обща маса. Едничката мисъл, която ме занимаваше в тоя тържествен момент, бе: какво ще стане с това момиче, което свързва своята съдба с моята. Струваше

  1. Спомени за Съединението от 1835 г.

ми се, че то не схваща цялата опасност, която се изпречваше пред него. То беше смутено, но не уплашено. Може би за това, че неговите родители бяха още близо до него. Всяка сватба е едно весело събитие, но нашата сватба в Пирдоп беше нещо особено. Кога Пирдоп е виждал или някога ще види една министерска сватба? За него опасности не съществуваха; той не предвиждаше и по-нататъшните опасности нито за нас, нито за България. Нали всички желаеха Съединението — ето че стана; тракийските министри не се прогласиха против него, защо ще се делим, защо ще се гоним? И под звука на кавала почти цялата нощ се извиваше на площада едно дълго хоро в чест на младоженците и за удоволствие на стари и млади пирдопчани.

На сутринта конвоят от четири конни стражари ни подкани да продължим пътя си за София. В Златица бяхме посрещнати, макар и не тържествено, но все пак радушно и бяхме задържани за обед от копривщенци, заселили се след Освобождението в Златица. На един широк двор се сложи една доста дълга трапеза, на която се пиха наздравици за младоженците и за благополучния изход на Съединението. През това време стражарите се занимаваха със своите коне и с остатъците от народната трапеза. Вечерта замръкнахме в Саранци, където заварихме около петдесет-шестдесет депутати, повикани от правителството, за да одобрят заедно с другите станалото и да гласуват извънредни кредити. Тесните кръчми на това малко селце ни бяха събрали под своя покрив толкова много големци, които щяха да решават съдбата на нашето отечество. Повечето от тях бяха весели и приказваха нависоко. Малцина бяха замислени и издаваха загриженост за бъдещето. Аз се стараех да избягвам разговорите с тях, тъй като по-голямата част от тях бяха просто пияни. Моят другар С. С. Бобчев, който бе родом от княжеството, влезе в разговор с някои от тях, но заключението му бе, че тия хора считат всичко свършено.

Селяните, които срещнахме по пътя, нищо не знаеха за Съединението, което те считаха отдавна станало, тъй като и двете страни — Северна и Южна България — се управляваха от българи.

По обяд пристигнахме в София, и то под конвой — двама стражари пред наредените файтони и двама след тях. Когато поискахме да спрем пред хотела, те ни заявиха, че имат заповед да ни водят в градоначалството. По тоя начин шествието от четири файтона и от четири стражари мина през значителна част от града. Когато се спряхме пред градоначалството, градоначалникът се яви да ни каже, че сме свободни да се настаним в София, само че не ще имаме право да излизаме навън от града.

В града не съществуваше вече провинциалният ентусиазъм. Слухът, че руското правителство не е одобрило пловдивското пронунциаменто, бе смутил мнозина, но тия, които бяха привърженици на правителството и на княз Александра, считаха, че камъкът е хвърлен и че няма връщане назад. Известието от Цариброд, че сърбите трупат войски на границата, още повече засили смущението. Отначало ние, падналите тракийски министри, бяхме свободни и можехме да посетим дори и някои от чуждите дипломатически агенции. Аз имах един доста обширен разговор със сър Н. Ласалс върху Съединението, който разговор в съкратен вид бе обнародван в английската „Синя книга”. Видях и руския дипломатически агент, който ми каза, че Съединението е дело на княз Александър, който гонел целта да скара България с Русия или да скара Русия с Европа.

— Ако одобрим Съединението, Европа ще бъде против нас и ние ще бъдем принудени да водим война за него, без да сме приготвени. Ако ли ние се явим противници на Съединението, той ще каже на българите: „Видяхте ли вашите освободители колко доброжелателни са към вас?”

Видяхме се и с водителите на някои от съществуващите в княжеството партии. Те бяха разделени по въпроса: каравелисти и консерватори бяха за княз Александра; цанковистите — против извършеното в Пловдив. Някои от последните не криеха вече своите неприятелски чувства към княз Александра, главния инициатор на Съединението. Българските офицери от княжеството и от Източна Румелия бяха всички с княз Александра. Към това ги тикаха два мотива: патриотически (Съединението бе патриотическо дело) и личен (напускането на руските офицери откриваше една голяма възможност за бързото повишаване в чин на младите офицери). И наистина, след Съединението станаха такива бързи повишения, каквито никога не бяха ставали.

Когато бяхме се вече настанили в къщата на един немски инженер, взета от нас под наем, получихме от градоначалството заповед да напуснем София и да се преселим на местожителство — аз в град Разград, а С. С. Бобчев в Ескн Джумая. Срокът, който ни се даваше, за да се приготвим за път, беше дванадесет часа. Това бе жестоко, но всички постъпки, конто направихме за отменението й, останаха напразни. Министърът на просвещението, който се намираше единствен в София, ни каза, че той не може да се бърка в разпорежданията на полицията. Аз написах едно писмо до К. Стоилов, който беше нещо като секретар на княз Александра, в което казах, че Негово Височество сега се намира подкрепен от една мобилизирана армия, но не бива да забравя, че времената се променят, с тях заедно и чувствата. Разбира се, че на това писмо аз не получих никакъв отговор и на уречения ден заминахме, придружени от двама стражари, по пътя за Арабаконак. Там имаше само една ниска и тясна стая, в която прекарахме нощта на брой петима души. Минахме планината; обядвахме в Орхание и прекарахме нощта в Ябланица при твърде неизгодни обстоятелства. В Плевен получихме известие, че можем да отидем в Елена и там да прекараме времето на безсрочното заточение. Това бе единственото известие, което ни зарадва. Елена бе родното място на моята жена и там щяхме да прекараме своя меден месец на гости у свои хора. Тежко е да бъдете гонени и преследвани, но още по-тежко е, ако бъдете в някое чуждо и непознато място. Благодарение на английския дипломатически агент ние можахме да избегнем това неприятно положение за цели шест месеца.

Макар да бяхме свободни да ходим из града, полицията следеше за всяко наше преместване от едно място на друго. Когато някой от нас излезеше извън градеца, щеше да забележи да се движи след него и около него един конен стражар. За да направя един опит, аз подадох заявление до еленския околийски началник, един твърде предан на правителството партизанин, да изходатайствува от централната власт разрешение да бъда освободен от интернирането, защото желая да постъпя в българската войска като доброволец. Както се научих отпосле, моята молба била препратена в София, но вместо разрешение околийският началник получил смъмруване, загдето се е осмелил да иска не само освобождението, но и постъпването във войската на един такъв опасен елемент.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника