МИХАИЛ ИВАНОВ МАДЖАРОВ – Спомени от Съединението

вото. По тоя начин шествието от четири файтона и от четири стражари мина през значителна част от града. Когато се спряхме пред градоначалството, градоначалникът се яви да ни каже, че сме свободни да се настаним в София, само че не ще имаме право да излизаме навън от града.

В града не съществуваше вече провинциалният ентусиазъм. Слухът, че руското правителство не е одобрило пловдивското пронунциаменто, бе смутил мнозина, но тия, които бяха привърженици на правителството и на княз Александра, считаха, че камъкът е хвърлен и че няма връщане назад. Известието от Цариброд, че сърбите трупат войски на границата, още повече засили смущението. Отначало ние, падналите тракийски министри, бяхме свободни и можехме да посетим дори и някои от чуждите дипломатически агенции. Аз имах един доста обширен разговор със сър Н. Ласалс върху Съединението, който разговор в съкратен вид бе обнародван в английската „Синя книга”. Видях и руския дипломатически агент, който ми каза, че Съединението е дело на княз Александър, който гонел целта да скара България с Русия или да скара Русия с Европа.

— Ако одобрим Съединението, Европа ще бъде против нас и ние ще бъдем принудени да водим война за него, без да сме приготвени. Ако ли ние се явим противници на Съединението, той ще каже на българите: „Видяхте ли вашите освободители колко доброжелателни са към вас?”

Видяхме се и с водителите на някои от съществуващите в княжеството партии. Те бяха разделени по въпроса: каравелисти и консерватори бяха за княз Александра; цанковистите — против извършеното в Пловдив. Някои от последните не криеха вече своите неприятелски чувства към княз Александра, главния инициатор на Съединението. Българските офицери от княжеството и от Източна Румелия бяха всички с княз Александра. Към това ги тикаха два мотива: патриотически (Съединението бе патриотическо дело) и личен (напускането на руските офицери откриваше една голяма възможност за бързото повишаване в чин на младите офицери). И наистина, след Съединението станаха такива бързи повишения, каквито никога не бяха ставали.

Когато бяхме се вече настанили в къщата на един немски инженер, взета от нас под наем, получихме от градоначалството заповед да напуснем София и да се преселим на местожителство — аз в град Разград, а С. С. Бобчев в Ескн Джумая. Срокът, който ни се даваше, за да се приготвим за път, беше дванадесет часа. Това бе жестоко, но всички постъпки, конто направихме за отменението й, останаха напразни. Министърът на просвещението, който се намираше единствен в София, ни каза, че той не може да се бърка в разпорежданията на полицията. Аз написах едно писмо до К. Стоилов, който беше нещо като секретар на княз Александра, в което казах, че Негово Височество сега се намира подкрепен от една мобилизирана армия, но не бива да забравя, че времената се променят, с тях заедно и чувствата. Разбира се, че на това писмо аз не получих никакъв отговор и на уречения ден заминахме, придружени от двама стражари, по пътя за Арабаконак. Там имаше само една ниска и тясна стая, в която прекарахме нощта на брой петима души. Минахме планината; обядвахме в Орхание и прекарахме нощта в Ябланица при твърде неизгодни обстоятелства. В Плевен получихме известие, че можем да отидем в Елена и там да прекараме времето на безсрочното заточение. Това бе единственото известие, което ни зарадва. Елена бе родното място на моята жена и там щяхме да прекараме своя меден месец на гости у свои хора. Тежко е да бъдете гонени и преследвани, но още по-тежко е, ако бъдете в някое чуждо и непознато място. Благодарение на английския дипломатически агент ние можахме да избегнем това неприятно положение за цели шест месеца.

Макар да бяхме свободни да ходим из града, полицията следеше за всяко наше преместване от едно място на друго. Когато някой от нас излезеше извън градеца, щеше да забележи да се движи след него и около него един конен стражар. За да направя един опит, аз подадох заявление до еленския околийски началник, един твърде предан на правителството партизанин, да изходатайствува от централната власт разрешение да бъда освободен от интернирането, защото желая да постъпя в българската войска като доброволец. Както се научих отпосле, моята молба била препратена в София, но вместо разрешение околийският началник получил смъмруване, загдето се е осмелил да иска не само освобождението, но и постъпването във войската на един такъв опасен елемент.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника