НИКОЛА ИВАНОВ ГЕНАДИЕВ – Спомени от Съединението

люционер.

Тая сурова и с нищо неоправдана мярка не принесе никаква полза на правителството. Още същата вечер в едно събрание, в което покрай Зах[ари] Стоянов и Ив[ан] Стоянович взеха участие д-р Странски, Г. Бенев и други видни граждани, се реши да се дигнат крайните чисто български махали и да освободят запряните със сила. Опит за това се направи, голямо развълнувано множество потегли към затвора и една негова депутация се представи пред главния управител, който и даде успокоителни обещания. А на 19 май, когато народът разбра, че Ботевия празник е запретен от властта и че на свещениците е заповядано да не четат, той се втурна към Марашката черква Св. Георги, прати едно момче, Нако Гатев, брат на Тодор Гатев, да бие камбаната, застави прислугата да отвори черковните врата, нахълта в черквата и там без поп и без владика, вместо молитви произнесоха се бунтовнически речи. Множеството от там се пръсна из града и цял ден и До късно през нощта из улиците се пяха патриотически песни и се издигаха възмутени и заканителни възгласи против Румелия и нейните властници.

На другия ден се свика частния съвет. Директорите, възнегодували от дързостта на младежите, които им нарушаваха спокойствието, несъзнаващи силата на движението, решили да прибегнат към строги мерки. Те уволниха мнозина чиновници, даже и такива, които не са взели участие в манифестациите, като съдията Андон Каблешков, изключиха даже и четирима ученици от гимназията, едина от които бях аз. Директорите не са били единодушни. С. Бобчев, например, на другия ден предложи на Стояновича него и Захари Стоянов да ги назначи в провинцията и след малко време да ги върне в Пловдив, но и двамата отказаха. Величков се е противил на изключването на ученици и когато аз ходих при него и му заявих, че макар напълно да съчувствувам на празнуващите Ботевия спомен, случайно не съм бил на манифестацията, той се залови за тая сламка и ми обеща да отмени решението без да прави никаква проверка, стига само в една писмена молба да заявя, че не съм бил на празника. Аз, луда глава, счетох за унизително да подавам молба. Величков и там отстъпи, искаше само два реда от мене, в които за нищо да не моля, само да заявя, че не съм бил на Мараша на 19. Аз и на това не се съгласих. При все това, благороден човек, един месец по-късно заповяда да ме допуснат до матуритетен изпит. Но покрай тия доказателства на мъдрост или великодушие има неща, които показват до каква степен е отишло увлечението и ожесточението. Вярно е, че аз не се намерих на Ботевия празник, но вярно е също, че бях във всичките му приготовления и обясненията ми с Величкова показват колко съм бил вироглав и колко съм дразнел властвующите. Но тия младежки увлечения могат ли да оправдаят или да обяснят постъпката на двама директори, които, недоволни от моето наказание, са искали от пловдивския владика да уволни от длъжност баща ми, секретар на митрополията?

Когато Захари Стоянов остана без работа, той намисли да се предаде на списването и издаването на останалите томове от спомените си от въстанието. Приятели го налегнаха да издава вестник, но гладуването му през време на въстанието беше оставило такива незаличими и мъчителни въспоменания у него, и особено у жена му, дъщеря на революционерката баба Тонка, щото той не се решаваше да се впрегне в такова предприятие. Най-после Тодор Гатев пое риска на издателството отгоре си и остави на Захария значителна част от прихода. Всичките приказки на неговите противници, пръснати впрочем дълго време след смъртта му, че получил пари от българското правителство, за да издава вестника си „Борба”, са площадки измислици на заслепени партизани. Захари Стоянов не е искал пари от никого и в София нямаше кой да му ги даде. Тогава в княжеството управляваше Каравелов, който не споделяше гледището на Захария и беше против всякакво прибързано движение за Съединението.

Захари Стоянов излезе с вестника си да иска Съединението. В тревожното настроение на тогавашното общество, той беше очаквания водач, който можеше да сплоти около себе си всички разюздани енергии и да ги насочи към определена цел. Всред разочарованието от поведението на съединистите, той, стария въстаник, другар на Бенковски, животописец на Левски, беше човека, към когото народните маси инстинктивно се доближават и който им вдъхва доверие. Тоя ценен деец, тоя незаменим за него време ратник, румелийското правителство го даде на делото на Съединението.

ГЛАВА VI

Вестник „Борба” • Д. Ризов и капитан Паница в Пловдив • Костите на Раковски и купоните • Решението на тайния революционен комитет • Поклонението на гроба на Хаджи Димитра

Еженеделният вестник на Зах. Стоянов „Борба” беше нещо ново в румелийския обществен живот. Той не приличаше нито на в. „Марица”, който покрай вещо написани уводни статии, ставаше проводник на размазани взаимнохвалства, нито на в. „Народен глас”, по-малко съдържателен, но пълен с надути фрази и с дописките на начинающи писатели селски даскали, нито на в. „Съединение”, в който се срещаха качествата на двата тия вестника, нито на „Южна България”, в който изобилствуваха недостатъците на трите румелийски органи. Зах. Стоянов, който никога не е ходил на училище, азбуката бе изучил, когато е слугувал в русенското читалище и самообразованието си дължеше на денонощен труд, притежаваше безспорна писателска дарба като увлекателен повествовател и като неподражаем полемист. Той вложи в „Борба” всичките си качества на вестникар и всичката страст на беззаветно предан на народното дело въстаник. Неговият вестник се посрещна с възторг във всичките среди на читающата публика, като подкачиш от противниците на съединистите и свършиш с довчерашните им приятели. След измяната на властниците, сърцата на тия последните бяха стоплени от пламенното слово на скромния и безкористен хъш, човека с неопетнено минало и с дълбока вяра в себе си и в мощта на българския народ. Никога вестник не ми е правил такова силно впечатление и недейте се чуди, че когато наближеше да излиза от печат, аз и мои другари ученици сме ходили да помагаме да въртим колелото.

С каква тънка и на глед незлобива ирония „Борба” брулеше лаврите, с които съединистите се кичеха едни други! „Марица” и „Съединение”, по подражание на френски вестници писани за читатели с други понятия и други нрави, бяха взели навика да наричат своите приятели симпатични. „Председателят на окръжната постоянна комисия, симпатичния г-н еди кой си, това и това направил, или отишъл еди къде си”. Или пък нагласят нещо по управлението, или говорят за нещо положително и после съобщават. „Ако сведенията ни са верни, симпатичния еди кой си е назначен на еди каква си длъжност”. Захари Стоянов ги подбра и пишеше в тоя дух: „Ако сведенията ни са верни, симпатичният г. д-р Янколов вчера отишъл да се покъпе на Хисарските бани”. „Симпатичният г. X. вчера е кихнал” и т. н. Във в. „Марица” Бобчев цитирал френския малко известен писател Жюл Пудра. Бре вик, бре поразия за тоя Жюл Пудра, Захари го направи на гъба и коприва! Но най-жестокия остен беше теорията за зетйо-шурйо-баджанакизма, с която „Борба” усмиваше директорите и техните по-видни приятели. Спомнят си читателите, че когато Ив. Ев. Гешов още в 1881 г. свика в Пловдив събрание за изборите, под неговото председателство за членове на избирателния комитет бяха избрани: д-р Янколов, д-р Хаканов и Ив. Ст. Гешов. Янколов беше баджанак на Ив. Ев. Гешов, Ив. Ст. Гешов — пръв братовчед на Ив. Ев. Гешов и шуря на Хаканова, а последния — зет на Ив. Ст. Гешов. В 1885 г. роднинските връзки играят пак важна роля: директорите Бобчев и Маджаров са баджанаци, директорът Хаканов е зет на Ив. Ст. Гешов, председател на Постоянния комитет, който ще упражнява надзор над правителството, д-р Янколов, баджанака на Ив. Ев. Гешов е председател на Областното събрание. Само Величков няма роднина в директорския съвет, но случайно един член на Постоянния комитет Д. Юруков, му е зет. От тук до заключението, че Румелия е в ръцете на няколко зетйо-шурйо-баджанаци има само една крачка, но Захари докарваше тъй работата, щото сам читателя да си направи това заключение.

Покрай тая безпощадна сатира, З. Стоянов във всеки брой на „Борба” обнародваше по една статия под заглавие „Трябва ли да съществува Румелия”, и в тях излагаше всичките стари и нови доводи, стопански и национални, с които доказваше, че автономията е гибелна и че трябва ден по-скоро да се събори румелийското правителство. Въпросът за съединението поглъщаше всичките му грижи и той се занимаваше с него не само чрез писмена проповед, а подготвяше и съзаклятието. Около него се навъртаха Чардафона и поп Ангел от с. Новаково, на които възлагаше да образуват въоръжени чети от Голямо Конаре, Станимашко и Борисовградско, капитан Райчо, поручик Вълю Стефов и други офицери, на които се надяваше да привлекат офицерството и войската. Пред по-близките си приятели той твърдеше, че с такова важно дело не може да се излезе пред народа и пред Европа с непознати имена на голтаци хъшове и желаеше да постави начело на движението д-р Странски, бивш директор на финансите. Той приемаше рисковете за себе си и за другарите си, а почестите отдаваше на други, въпреки противодействието на по-лекомислени дейци, защото за него беше важен успеха на делото и него поставяше по-горе от самолюбието си. Но строго определен план на действие още нямаше, в главата му все се въртеше мисълта за чети на Балкана. През март имаше пред вид Панагюрските планини, а през юни намисли да използува годишнината на Хаджи Димитровата дружина и да прогласи Съединението на Бузлуджа. За да се изоставят тия необмислени кроежи и да се възприеме едничкото разумно решение — да се свали правителството в самия Пловдив чрез войска, най-много повлия Д. Ризов. Може би и без него да се наложеше тоя начин на действие, но вижда ми се несъмнено, че той е повлиял на 3. Стоянов да се раздели с мечтите си за въстание по установените от турско време традиции.

В юли 1885 г. в. „Борба” се разграбваше щом се появи и около Зах. Стоянова имаше вече голяма обществена сила, готова да се бори за Съединението. Тя обгръщаше в себе си цялата казионна партия, на която водачите жадуваха да отмъстят на противниците си, а партизаните от втора ръка бяха честити да се чувствуват под ръководството на един смел борец и стар ратник на народното дело. Тя обгръщаше отцепените от съединистите зарад тяхната измама и хората на македонските комитети, на които призванието беше да правят бунт, офицерите засегнати в честолюбието си и в интересите си от румелийското правителство, което сляпо изпълняваше исканията на руското консулство за инструкторите. Но най- здравата ядка на тая обществена сяла съставляваха младежите, непринадлежащи още на партия, въодушевени и подбуждани от народния идеал, вражески настроени против изменниците лъжесъединисти, но неспособни да се наредят под безцветното знаме на казионщината. Енергията на всички тия разнородни -елементи, обединени в името на Съединението, предстоеше да се насочи към определена дейност и да се използува за делото.

В това време дойдоха в Пловдив председателят на софийския централен македонски комитет Д. Ризов и офицерът на действителна служба в княжеството капитан Паница. Ризов не дойде в Пловдив нито повикан от Головина, за да го тури в сношения с руския военен аташе, полковник Чичагов, както се твърди в спомените на Головина, нито за Съединението, за което той не знаеше, че се подготвя. Ризов — това съм чувал от самия него — идеше при Зах. Стоянов, за да го убеди да се обяви във вестника си против Каравелова.

След като бе приближен човек до Каравелова, на когото в 1883 г. пишеше от София дълги изложения, след като бе редактор на Каравеловия вестник „Търновска Конституция”, Ризов се бе отделил от него и в 1885 г. отношенията им бяха изострени по причина на македонското движение. Комитетите, съставени повече от млади и буйни хора, вярващи в непреодолимата сила на въстанията, не държеха сметка за мнението на българското правителство и, без да щат да знаят за възможните международни усложнения, обираха държавни складове и пращаха чети в Македония. На тоя ум служеха даже хора уж по-мъдри и близки на правителството, народните представители Георги Живков — бъдещия регент и брат му Никола Живков, известния автор на „Шуми Марица”. Каравелов, също като мнозина български управници, не обръщаше достатъчно внимание на македонското движение, не се постара да осветли неговите първи хора, да създаде подходяща дейност на немирните духове способни за полезна работа, но още по-способни за пакости, и остави това движение да се развива по свои пътища. Но от друга страна, Каравелов, който налагаше своето влияние над цялото управление поради силния си властнически темперамент, който се колебаеше във важните политически моменти по причина на недостатъчно познаване на въпросите от външната политика, притежаваше във висока степен едно ценно качество на държавен мъж — съзнанието на дълга. Един път убеден, че длъжността му налага известно поведение, той бе готов на всички жертви, и на най-скъпата за него — да изгуби популярността си. На македонското движение той се противопостави решително и даде заповед да обезоръжат Калмиковата чета на границата. Изтреблението и от турските войски отдадоха на неговите мерки и Ризов не се подвоуми да го нарече в „Македонски глас” предател. Каравелов се озлоби против Ризова и реши да го преследва.

Една случка му достави повод да смаже председателя на комитета и да опозори самото движение. В юни месец с големи тържества, в които взимаха участие властите и духовенството, се пренесоха от Румъния костите на Раковски. Десетина дена по-късно стана известно, че мощите на великия деец по народното дело са били осквернени. Един комитет от Северна България, подпомогнат от един същински разбойник Жоржеко, наредил да се обере някой си чокой в Румъния. Ограбените ценности са били пренесени в България в ковчега с костите на Раковски, дето полицията не се е сетила да търси, и пред тоя склад на крадени елмази, пари и ценни книжа, владици са чели молитви, патриоти са държали речи и множеството с благоговение се е покланяло. Отпосле капитан Паница пратил двама офицери във Виена да обменят облигациите и там са ги заловили, а купони от тях пратил за македонския комитет в София до Ризов. Каравелов даде заповед да се заведе дело пред съдилищата против всички замесени в тая тъмна работа. Военният министър Кантакузен, казват, с одобрението на княз Александра, за да не се излага името на български офицер, даде на капитан Паница тримесечен задграничен отпуск и той дойде в Пловдив на гости на баджанака си капитан Николаев, с намерение да прекара повечето време у другия си баджанак Илийчо Хаджи Стамов в Чирпан. Ризов се озова в Пловдив почти едновременно с него. След известно време при него се яви съдебния следовател при пловдивския окръжен съд да го разпитва като свидетел, по делегация от София, по аферата на купоните, под каквото име тя остана известна. Бедният Ризов, колко време е тежала над него тая афера, в която, по всичко изглежда, че той няма никаква вина! Кой не му е подмятал, било в печата, било в Народното събрание, за тия купони! Партизанските борби, особено у нас, са безпощадни и често хора, които нямат зло сърце, в яростните политически схватки не се двоумят да си служат с каквото им попадне под ръка оръжие. Тъй от двама най-близки до вчера единомишленици едина, Ризов, нарича до скоро обожавания от него пръв министър предател, а другия, Каравелов, иска да съди за кражба един човек, който всеки ден е бил у дома му и който след години пак ще се числи между близките му приятели.

Захари Стоянов не се съгласи да се обяви против Каравелова, с когото бе работил години и към когото питаеше дълбоко уважение. Преден съмишленик на либералната партия, той беше се решил, зарад непокътността на Търновската конституция, да се опълчи против доскорошния си съратник, мъченика Цанков. Сега да поведе борба и против Каравелова,, с когото бе делил залъка на изгнаник, да повлече в калта още едного от своите водители и да обезглави либералната партия — това не приемаше нито съвестта му, нито ума му на преживял люти борби труженик. Но той и не можеше да направи това. Зах. Стоянов обясни на Ризова, че сега не е време да се обявява борба на единомишленика и приятеля Каравелов, защото в Пловдив ще се провъзгласява Съединението, а при такова събитие важно е в княжеството да бъде на власт лице, което ще ни разбере и подкрепи. Ризов схвана основателността на това възражение и със същото въодушевление, с което бе повел четнишкото движение и борбата против Каравелова, а може би с по-голяма готовност, предаде се всецяло на делото на Съединението. На капитан Паница в Румелия се отвори нова работа по вкуса му, а за Съединението се обезпечи напълно и без това спечеленото вече съдействие на македонските комитети.

Ризов беше тогава на 25 години. Самоуверен, неспокоен дух той се мяташе от една крайност на друга, фанатично привързан днес на убеждения, които е осъждал вчера. Тая му особеност, заедно с беззаветната му преданост към народнотодело, с необикновеното му трудолюбие и любознателност, и с едно неудържимо увлечение към авантюри, ще се прозират често в дългата му и пълна с приключения политическа кариера. Но речта, която ще произнесе няколко месеца по-късно в Народното събрание, в разгара на най-буйните партизански страсти, и която — голяма рядкост в тая сесия — ще бъде изслушана без прекъсване и с голямо внимание от двата борящи се лагера, показва, че още тогава е бил съобразителен и бърже е схващал положението. С македонските чети той беше загазил и предвид усвоената от българското правителство политика, не виждаше ясно къде ще му излезе края. Да се оттегли и да даде на противниците си повод да го обвинят в малодушие, това не беше нито по годините му, нито по нрава му, нито приличаше на комитството, което бе прегърнал. Да затъва все повече и повече, от последователност в заблуждението, това не му допущаше нито прозорливия му ум, нито съзнанието му на дълга на един председател на македонския комитет. И ето, че всред съмненията що са терзали душата му и всред тревогите от прииждащите в София четници и от преследванията на българското правителство, за него се появява достоен и славен изход от трудното положение, дава му се възможност да работи за Съединението. Той остана в Пловдив и се настани като пръв помощник на Захария, който питаеше към него искрено приятелство и неограничено доверие.

Още в първите съвещания, когато Зах. Стоянов е развивал плана си за четите в Панагюрския балкан или на Бузлуджа, Ризов забелязал, че чети се пращат в Македония, защото в градовете има аскер, но че в Румелия дето се очаква войската да не се бие против народа, това не е разумно. Щом повечето офицери в Пловдив са или съзаклятници, или съчувственици, най-добре е правителството да се събори с войската. Така щото, вместо да се пращат чети по планините и да се даде време на директорите да противодействуват, по-добре е да се вкарат в заговора всичките офицери, които имат военна сила в ръката си. Толкоз повече, че капитан Николаев, който наистина още не беше посветен, се смяташе за сигурен, а той командуваше дружина, той имаше право да свика опълчението и най-накрая на неговата решителност се дължи, че Съединението се постигна без особени затруднения и без жертви. Ако даже, паче чаяния, станеше нужда да се убеждава Николаев, човека за тая работа беше готов — неговия сродник капитан Паница.

Зах. Стоянов не можеше да не схване основателността на тия доводи и той изостави мисълта за чети на Балкана. Захвана се трескава дейност, взеха да се обмислят подробностите на преврата, засили се пропагандата и македонските комитети се преименуваха Комитети за Съединението.

От дългото това изложение личи, че до юли 1885 г. не е имало никакъв централен комитет, редовно избиран от провинциалните комитети. Ризова никой не го е избирал, а той беше важен член на централния комитет. Зах. Стоянов схвана настроението на обществото, поведе борба за Съединението, обкръжи се с всичките лица, които можеха да бъдат полезни за делото, прибегна до съветите и съдействието на хора, които сами по себе си не биха се замесили в бунтовнически предприятия и когато делото узря, тогава само почувствува нужда, особено предвид предстоящите постъпки пред българския княз, да издигне едно тело с тайнствен авторитет, на което не можеше да даде друго име, освен Централен революционен комитет.

Впрочем, който по негово време се заловеше да тъкми съзаклятие, за да прогласява Съединението, трябваше да си послужи с някакъв таен комитет. Преди Освобождението имаше таен революционен комитет. Македонските въстаници се ръководят от таен революционен комитет. В 1880 г. в Сливен, за да се подготви Съединението основава се и се избира централен комитет. Наистина, той се позабрави, защото движението на Съединението взе друга насока. Съединистите в 1884 г. не тъкмят въстание, а искат да вземат властта и да прогласят уж Съединението без да има да се въстава против някого. Но сега съединението ще става против волята на властта чрез въстание, а за да успее съзаклятието и въстанието, има нужда от вълшебното име на таен, на революционен комитет. Зах. Стоянов е човека, който подготвя Съединението, гой е и комитета. В Архива на Възраждането има обнародвани документи, от конто личи, че в отсъствие на Захария капитан Паница подписва за Тайния революционен комитет. От един протокол личи, че комитетът се състои от д-р Странски, З. Стоянов, Д. Ризов, Ив. Стоянович, Ив. Андонов и Паница. Но тоя протокол е от 3 януари 1885 г. Никой не е избирал нито Ризова, нито Паница, нито д-р Странски, който е посветен в делото един от последните. Всичките ги е назначил З. Стоянов. А вечерта, когато се е взело окончателното решение в Дермендере Ив. Стоянович не взе участие в заседанието. можа да убеди. На директорите и на големците ушите бяха в руското консулство, те оттам чакаха ръководство. Матакиев тръгна от Пловдив с впечатление, че на тия хора не им се напуска властта и че нея и своите изгоди те поставят по-високо от народните интереси. Той се върна в Пазарджик разочарован, отдели се завинаги от своите довчерашни другари и прегърна делото на Съединението.

Това отстъпничество е най-жестоката присъда на безразсъдното властолюбие на съединистите.

Между това в. „Борба” и устните проповеди на съзаклятниците втълпяваха всеки ден убеждението, че Румелия не трябва да съществува, че е настъпило време да се прогласи Съединението. Дори английският консул допринесе, за да се засили вярата, че движението не може да има друг изход. Тая подробност досега не е била изнесена в печата, но мисля, че тя може да послужи на бъдещия историк, когато ще издирва по какъв начин гледището на английската политика, тъй враждебна на България в Берлинския конгрес, претърпя коренно изменение след преврата на 6 септември 1885 г.

В Пловдив английски консул беше Джонс, един много способен човек, но живял в колониите и там, под влиянието на климата и на други обстоятелства, добил навици на невъздържаност от спиртни пития. Когато след 19 май 1885 г. стана масово уволнение на чиновници, за да се залови на работа, Ив. Стоянович в съдружие с Калеева, отвори едно писалище, на което постави оригинален надпис: „Тук се пишат разни прошения и се продават задгранични руски издания”. Там се навъртах и аз додето бях изключен от гимназията, пишех по някоя молба, а най-много четях женевското списание на руските нихилисти „Народная Воля”. Един ден през юли пловдивският гимназиален учител Вълко Шопов, прибран в 1876 г. от благородната добродетелна Лейди Страндфорт, възпитан с нейно иждивение в Лондон и близък човек на английското консулство, донесе в писалището един доклад писан на френски и запита може ли Ив. Стоянович да му снеме два преписа в няколко дена, защото работата била бърза. Аз знаех малко френски и помагах в преписването. В доклада си консулът Джонс доказваше, че румелийския режим пречи на по-минъчното развитие на областта и че друг разумен изход от това положение, освен обединението на двете Българин няма. По-късно, когато Джонс игра важна роля в контрапреврата в 1886 г. и по-сетне сам си задавах въпроса: защо той не е написал доклада си на анлгийски, а на френски, и каква нужда е имал да го дава да се преписва от хора, които явно проповядват Съединението и от които не може да се очаква да запазят тайната; не е ли това един косвен начин да се насърчат съзаклятниците, когато узнаят, че им иде съчувствие отдето най-малко се надеват? Питал съм по тая работа на 1899 г. В. Шопов, но той не можа да ми даде никакви обяснения.

Румелийското правителство, което подозираше и чувствуваше, че всеки ден ставаха по-многобройни пипалата простряли се, за да го заловят и удушат, захвана да се тревожи и да се пробужда. То реши да изгони из границите на областта или да арестува по-буйните агитатори, като майор Любомски, опълченците Великов и Илия Куртев, и други някои по- маловажни лица. Мярката беше несполучлива, защото беше насочена против личности, които нямаха решаващо значение за изхода на борбата. За да уязви съзаклятниците в сърцето, правителството трябваше да посегне на водачите, на З. Стоянов, на Ризова, на Николаева, на капитан Райчо, но това то не смееше да направи, главно защото съзнаваше, че не е право, защото се страхуваше от общественото възмущение.

Румелийското правителство до самия ден на Съединението ще остане глухо пред народния зов и сляпо пред събитията. Директорите и главния управител, които дойдоха на власт с лозунга на Съединението, наричат безделник и предател всеки гражданин, който се осмели да каже или напише половината от онова, което те в публични събрания са говорили на 1884 г. Те ще се заблуждават един други до 3 септември, когато явни бунтове в отделни места ще ги стреснат и като вземат в частния съвет едно епитропско решение, пак ще заспят.

Още на 7 май 1885 г., по повод на една телеграма на сливенския окр[ъжен] управител, главният управител Кръстевич пише на директора на вътрешните работи:

„Тъй като от една година речений празник (Св. Кирил и Методи) е просто религиозен, който няма ни най-малко сношение с политиката, а от друга страна формите на тържеството, показани в речената телеграма, са работи чисто политически и съвсем противни на Органическия устав и на законите, като шествие из града с развито и неприпознато знаме и с военна музика до Света Петка, дето щяло да стане водосвет не за тържествуемия празник, а в памет на това знаме, подарено през 1877 г. от не знам какво Самарско общество, и сетне след обяд, даден в чест на българския княз, да му се отправи телеграма за съединение и пр.

„Аз не мога да не протестирам силно против тия произволни и съвсем неуместни беззакония” и т. н.

Директорите се надпреварват да дават заповеди, за да се осуети тържеството в Сливен. На 10 май директорът на правосъдието телеграфира до председателя на окръжния съд в Сливен:

„Неотговарянето ви е повече от чудно. Ще ви държа за всичко отговорен. По заповед Главното управителя трябва веднага да ми отговорите що направихте и защо сте дали отпуск на размирниците”.

А на 31 август, имен ден на българския княз, председателят на Постоянния коми

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника