ПЕТЪР ДИМИТРОВ – Спомени от Съединението

Петър Димитров

Петър Димитров

ПЕТЪР ДИМИТРОВ (1848, с. Жеравна, Котленско- 1919, неизв.) — виден общественик и дипломат. Учи в Сливен и Цариград, където в 1872 г. завършва Роберт колеж и остава за преподавател в него. Заедно с това редактира политическата част на в. „Зорница”, издаван в Цариград. След потушаване на Априлското въстание през 1876 г. развива активна дейност в подкрепа на сънародниците си. В следосвобожденска България заема различни административни и дипломатически служби. А именно — главен секретар при дирекцията на вътрешните дела в Източна Румелия (1879—1881), префект на Пловдивски окръг (1881—1890), български дипломатически агент в Белград (1890-1892), в Цариград (1892-1896) и др.

По време на Съединението П. Димитров е префект на гр. Пловдив и свидетел на развилите се събития. Поместваме неговите ценни и интересни спомени, публикувани под заглавие „Моите спомени и моята дейност по Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 год”, С., 1918, с. 3-16.

На 3 септемврий 1885 г. (с. к.) заранта бях повикан ненадейно в конака от главния управител г. Кръстевич. Когато влязох при него, той председателствуваше директорския съвет и веднага директорът на правосъдието г. Бобчев се отправи към мене и ме запита с уплашен тон какво става в Пловдивския окръг, на който бях тогава префект и особено в с. Голямо Конаре. Отговорих, че до тоя час всичко е тихо и мирно в него, освен в Голямо Конаре, гдето от някое време насам жителите му постоянно се вълнуват по причина, че не били благодарни ту от кмета си, ту от някои членове на общинския им съвет. Според моите сведения, каза г. Бобчев, там се готвело едно революционно движение срещу правителството подбуждано от един бивш фелдфебел, наречен Чардафон. Поради това, на мене се заповяда съгласно решението на директорския съвет да се отправя веднага с 1—2 роти войска за Голямо Конаре, за да потуша реченото движение в него.

Аз отидох у дома да се приготвя за път, но като си помислих едно, че не ми е известно в какво състои това движение на конарци и друго, че присъствието на войската може да ги предизвика да направят някоя неблагоразумна постъпка и така да стане безполезно проливане на кръв, аз се реших да отида сам в селото им, за да изпитам и узная добре първо, дали наистина те се готвят да въстанат срещу правителството и за какви причини; и после, ако е нужно да се употреби войска за умирението им.

На тръгване аз заминах покрай конака, гдето съобщих на главния управител причините за че отивам в Голямо Конаре без войска и той ги одобри като ми поръча да се завърна до вечерта и да му доложа веднага за всичко каквото узная там. Това село отстои 17 1/2 километра на запад от Пловдив и има више от 600 къщи с 3600 жители. Аз стигнах там на 3 септемврий вечерта часът към 5, придружен само от един пеш жандарм и слязох право в кметството. Понеже видях по улиците няколко тълпи от по 10—20 конарци, добре въоръжени и приготвени като за дълъг поход, аз попитах членовете от общинския съвет защо са въоръжени съселяните им и за къде ще отиват така. Едни от тях ми отговориха, че въоръжените лица били резервисти и че ходили на военно обучение, а други че те се готвели да въстанат срещу правителството, понеже не можели вече да плащат данъците си, които били по-тежки от ония под турското управление. И едните и другите скриха истинската цел на въоръжаването и повдигането им срещу правителството. Аз се опитах да ги възвърна от въстаническото им намерение като им обещах, че техните оплаквания ще се земнат във внимание и ще се удовлетворят по законен ред, но напразно. После ги попитах ако в селото им се намира един бивш фелдфебел, с презиме Чардафон, и с какво се занимава, а те ми отговориха, че той дошъл там преди няколко дена, че бил добър момък и че се стараел да се залови на някоя частна работа. Аз пожелах да го видя и един от общинските членове отиде да го повика. След един час време, когато се беше вече мръкнало, съобщи ми се, че Чардафон не можал да доде да ме види, защото го втресло, но ако аз искам, мога да отида у него да го видя. Аз разбрах вече, че намеренията на конарци спрямо правителството и спрямо мене не са добри и затова потеглих да се завърна същата вечер, ако и късно, в Пловдив. Обаче старейшините настояха да пренощувам в селото им като казаха, че тяхното настояване било за моето добро. Аз се съгласих, волю и неволю, и веднага бях отведен в една частна къща, на която двора се загради от въоръжена стража.

На следващия ден заранта (4 септемврий), Чардафон се яви в двора на тая къща в опълченска униформа, начело на около 15 въоръжени конарци, които по негова заповед ме окръжиха с насочени към мене щикове. В това време един от тях разви едно българско знаме и Чардафон прогласи Съединението на Източна Румелия с България, като обяви, че от името на временното правителство той ме арестува. Аз бях вече пленник, когато той ненадейно ме покани да заповядам на жандарма, който ме придружаваше от Пловдив, да му предаде оръжието си. Възразих му, че като пленник аз нямам вече власт над него и следователно не мога да му заповядвам. Отговори, че трябва да изпълня безпрекословно заповедта му, защото инак ще застреля и мене и жандарма. Тогава аз казах на последния да сложи оръжието си, а той като бивш опълченец и награден с медал за храброст през времето на Руско-турската война отказа. Той се беше приготвил да стреля с пушка и с револвер ония, които биха го доближили да му земнат оръжието. Кръвопролитието беше неминуемо, ако не щеше да ме послуша и на третата ми покана да го предаде като му казах, че аз земам отговорността за това. После на мене се заповяда да вляза в стаята си, на вратата на която се постави въоръжена стража със заповед да не ме оставя да излизам от нея и да не пуща никого при мене. От тоя час почнаха да се чуват гръмогласни викове из улиците на Голямо Конаре: да живее Съединението, българският княз Александър, България, руския император и Русия. Почти всички конарци бяха на въоръжена нога. Там бяха надошли на 4 и 5 септемврий няколко стотини въоръжени мъже и от околните български села. През тия два деня всички се веселяха и цепеха въздуха със своите радостни викове и песни като да се намираха на сватба.

При всичко че беше заповядано на моята стража да не пуща никого при мене, няколко групи от по 5—6 въоръжени лица си позволиха мимо нея да влязат на 4 и 5 септемврий в стаята ми и да ме оскърбяват. Едни от тях ми казаха, че главният управител, директорите, членовете от Постоянния комитет и аз като столичен префект сме преобърнали цялата област в един чифлик, който експлоатираме за в наша полза; а други, че сме я обременили с толкова много дългове, щото ако се продаде с жителите й и с техните имоти, пак не ще може да се изплати. Понеже усетих, че тия упреквания ми се нравеха със злонамерена цел, аз избегнах да възразявам на предизвикателите.

На 5 септемврий вечерта, часът към 6 цялото село утихна. В това време един учител от околните села, който бил посветен в делото, дойде при мене и ми каза, че конарци заедно с други селяни от ближните села, всички около 2000 въоръжени души, заминали за Пловдив, за да свалят главния управител г. Кръстевича и неговото правителство, и че това станало с одобрението на Русия. Каза ми още, че директорите Маджаров и Бобчев като идели от Пловдив минали в същия ден през едно село около 7—8 километра на север от Голямо Конаре и отишли в Копривщица, гдето първий щял да се жени след 2—3 деня за балдъзата на втория. В това село им разказали за моето арестуване в Голямо Конаре, но те не обърнали внимание на това и продължили пътя си за Копривщица. Това ми даде повод да мисля, че тям е известно съединистическото движение, но че като съветници на главния управител не желаят да се намерят в Пловдив при свалянето му.

На 5 септемврий вечерта аз бях доста дълбоко заспал след безпокойното ми прекарване на два деня и две нощи под арест, когато един силен глас от прозореца на стаята ми ме пробуди. За мое удивление лицето, което ме викаше да стана беше г. Игелстром, управляющий руското генерално консулство в Пловдив. Той ме разпита на руски език в присъствието на стражата за случилото се с мене, за числото на въстаналите срещу правителството конарци, за техните оръжия и пр. и си замина. При тръгването му аз го помолих да ме вземе със себе си, а той ми отговори, че не му било възможно, понеже съм бил пленник.

На 6 септемврий заранта един от конарските свещеници дойде при мене и ми съобщи, че имало заповед от Пловдив да бъда освободен от ареста. И наистина, един час по-после, на мене се заповяда да напусна Голямо Конаре, но придружен от въоръжена стража, която ме поведе през нивите и ме изкара на шосето Т[атар] Пазарджик — Пловдив, гдето ме остави като каза, че сега съм свободен да отида на където искам. Аз се отправих към Пловдив, гдето пристигнах около пладне. Тук се научих, че през нощта на 6 септемврий главният управител г. Кръстевич бил свален от милицията и от конарци и че Съединението на Източна Румелия с България под скиптра на българския княз Александра било прогласено.

Г-н Кръстевич бил изпратен под стража в същия ден заранта в Голямо Конаре; и за да не се срещнем по пътя, разпоредено било да пътуваме по различни пътища.

През деня на 6 септемврий полковник Чичагов, руский военен аташе при руското генерално консулство в Пловдив, щом се научил, че съм се завърнал от Голямо Конаре, дойде у дома да ме види и да ми каже, че ако временното правителство ме покани да приема управлението на окръга си, да не отказвам, но да работя за Съединена България. И наистина, до вечерта аз получих писмена покана от г-на д-р Г. Странски, председателя на Временното правителство, да отида на префектурата и да си поема управлението. На 7 септемврий заранта той ми изпрати преписи от всичките официални писма и телеграми по извършения преврат и аз почнах да управлявам окръга си съгласно наредбите и заповедите на това правителство, което след идването на Н[егово] В[исочество] българския княз Александра от Пловдив (9 септемврий) се замести от един княжески комисар с двама помощници. За комисар бе назначен г-н д-р Г. Странски, а за негови помощници — г-да П. Р. Славейков, бивш княжески министър и Йоаким Груев, бивш румелийски директор на просвещението. Обаче това комисарство не трая дълго време. То се закри към края на м. откомврий 1885 и цялата Източна Румелия, наречена Южна България се тури под прямото управление на княжеското правителство в София.

След завръщането ми от Голямо Конаре в Пловдив, научих се, че полковник Чичагов е бил отрано известен за заговора по свалянето на главния управител и по проглашението на Съединението на Източна Румелия с България и че той силно съдействувал за осъществлението му. При навечерието на преврата, той предупредил поверително всичките руски офицери — командири на дружини в областта и в столицата и, както и пловдивския полицейски майор Коростелев, който беше същевременно и командир на подвижната жандармерия, тоже русин, Да не действуват против извършването му. Той съобщил лично на г-на Кръстевича на 5 септемврий вечерта, че същата нощ ще бъде свален от генерал-губернаторския си пост и че Съединението на Източнорумелийската област с Княжество България ще бъде едновременно прогласено, като му казал, че понеже той имал големи заслуги към българския народ по решението на церковния му въпрос и по въздигането на Българската екзархия в Цариград и понеже той бил добре видян във висшите политически кръгове в Петербург, то за да не би въстаниците да посегнат на неговата особа, той (Чичагов) дошъл в конака в пълна парадна униформа да го запази при свалянето му.

При проглашението на Съединението полковник Чичагов разпоредил да се подхвърлят с динамит релсите на железопътната линия при границата с Одрин. Той приготвил от по-напред плана за пограничните укрепления на областта при с. Търново-Сейменлий и при гр. Ямбол срещу случайното нашествие на турските войски от Одрин в нея. В мое присъствие той посрещна в пълна парадна униформа българския княз Александра в е. Баня, 45 километра на север от Пловдив, когато доде на 9 септемврий за пръв път след преврата откъм Търново и Калофер в румелийската столица. На 10 истаго, той придружи князът до Харманлий и .Ямбол, за да прегледат местата за пограничните отбранителни укрепления и войските, княжески и румелийски, които се намираха там.

Полковник Чичагов е работил ревностно по делото на Съединението до 13 септемврий 1885, когато руското правителство, по заповед на руския император Александър III, обяви официално, че не одобрява станалия в Пловдив преврат и повика в Русия всичките руски офицери, които се намираха на служба с контракт в Източна Румелия и в България. Тогава и той бе вдигнат от Пловдив и временно аташиран при руското посолство в Цариград.

До тая дата (13 септемврий) и г. Игелстром, управляющий руското генерално консулство в Пловдив, е съчувствувал на Съединението на двете страни и с действувал за припознаването му от руското правителство като свършено дело, ако и предпазливо и прикрито. От пловдивските консулски представители само той излезе до първото село на карловското шосе извън Пловдив да срещне княз Александра.

Още в началото на проглашението на Съединението на Източна Румелия с България Н[егово] В[исочество] българский княз Александър и правителството му употребиха всичките си усилия и направиха нужните официални и неофициални постъпки при Н[егово] В[еличество] султана и В[исоката] порта, при Н[егово] И [мператорско] В[еличество] руския цар и при правителствата на великите сили, подписващи Берлинския договор, като ги помолиха най-убедително да благоволят да припознаят прогласеното Съединение за свършено дело (fait accompli). В[исоката] порта, след дълго колебание, реши да свика в Цариград една конференция от тамошните посланици на великите сили, която да се произнесе върху него. И правителствата на тия сили, след като размениха своите взглядове върху поканата на В[исоката] порта, приеха предложената от нея конференция, която заседава от 23 октомврий до 13 ноемврий 1885 и реши следующето:

  1. Да се възстанови прежното управление (statu quo ante) в Източна Румелия като станат някои изменения в Органическия и устав в границите на Берлинския договор, за подобрението на това управление;
  2. Да се изпрати в областта един извънреден турски комисар който да управлява до назначението на новия й главен управител съгласно Берлинския договор като се съобразява, доколкото е възможно, с Органическия й устав; и
  3. Да се назначи една смесена комисия, състояща от делегатите на великите сили и на В[исоката] порта, която след като изпита и узнае в областта законните желания и местните нужди на населението и, да предложи измененията, които може да станат в нейния устав.

С това решение на конференцията английският посланик сър Уилям Хуайт (Sir William White) не се съгласил и отказал да го подпише, а френският посланик го приел с резерва, ако се одобри от правителството му.

Посланиците на четири велики сили, именно, на Австро-Унгария, Германия, Русия и Италия одобриха и предложението на Високата порта да се пратят в Пловдив двама турски делегати, за да съобщят на жителите в Източна Румелия решението на конференцията чрез една прокламация от името на султана и да се заповяда на пловдивските консули да подкрепят тяхната мисия пред местните власти като им съобщят и те официално това решение.

През времето на заседанията на Цариградската конференция, Сърбия отвори ненадейно война на България, именно на 2 ноемврий 1885, под предлог, че със Съединението на Източна Румелия с България Берлинският договор от 1878 г. се нарушавал и че по тоя начин равновесието на Балканския полуостров се губяло. В същий ден Н[егово] В[исочество] князът и министър-председателят г. Каравелов, които се намираха тогава в Пловдив, заминаха за София. Също и войските — княжески и румелийски, които стояха в Ямбол, Харманлий и Пловдив, тръгнаха незабавно за там. В областта останаха много малко резервни войски със съвсем малко офицери по градовете и по границата е Турция.

По едно по-прежно решение на конференцията, князът трябваше да напусне Източна Румелия и да оттегли княжеските войски от там; но преди да му се съобщи това решение от Високата порта, той отправил на 6 ноемврий от бойното поле при Сливница до великия везир една телеграма, с която му явил, че направил и двете. „Аз напуснах Източна Румелия, казал князът в телеграмата си до великия везир, като оттеглих и войските си от нея; аз не отговарям вече за порядъка и тишината там; правете с нея каквото щете”. (J’ai abandonne’ la Roumelie Orientale; j’ai retire mes troupes de la; je n’y reponds plus ni de la tranquillite ni de 1’ordre; faites en ce que vous voulez. Тая телеграма на Негово Височество била веднага обнародвана в някои от цариградските вестници, които се приемаха тогава в Източна Румелия. Тя се изтълкува буквално, особено от пловдивските гърци, които повярваха, че Съединението е напуснато съвсем от княза и от неговото правителство; и мнозина от тях дотолкова се зарадваха за това, щото замениха капелите си с фесове. В това време, пловдивският гръцки консул г. Логотети, както и пловдивският гръцки виден гражданин, на име Д. Аргирияди, дойдоха в префектурата да ми честитят с усмивка Съединението на Източна Румелия не с България, а с Одринския вилает.

На 17 ноемврий г. Игелетром, управляющий руското генерално консулство, ме посети в прафектурата и ми каза, че напразно сме празнували българските победи над сърбите, понеже Съединението на И[зточна] Румелия с България, за което се води сега Сръбско-българската война, не се приема от. великите сили и понеже един турски комисар щял да дойде наскоро в Пловдив, за да управлява областта до назначението на новия и главен управител.

На 19 ноемврий италианският консул г. Карпани и заместниците на руския и на австроунгарския генерални консули г-да Игелсром и Погачер ненадейно дойдоха в униформа в префектурата и ми обявиха официално от името на своите правителства и на германското решението на Цариградската конференция за че прежното управление (statu quo ante) се възстановява в Източна Румелия и че двама турски делегати от Цариград били вече на път за Пловдив, носящи една прокламацня от страна на В[исоката] порта до румелийските жители, с която тя им съобщава това решение и ги кани му се подчинят. При това, те ме натовариха да предам телеграфически тяхното официално съобщение и на другите префекти в областта, и ме поканиха да направя официален прием на турските делегати, като им дам нужното съдействие за изпълнението на мисията им.

Отговорих на г-да консулите, че като подведомствен чиновник, аз нямам нито качество, нито пълномощие да приемам oт тях такова официално съобщение от международен политически характер и да го изпълнявам без знанието и разрешението на княжеското правителство, от което завися. Прибавих, че нямам официално сведение за идването в Пловдив на турски делегати, но ако дойдат, аз ще ги считам като частни лица и не ще им позволя да раздават никаква прокламация на населението в поверения ми окръг, понеже от една страна, поради войната ни със Сърбия, то е силно развълнувано; и от друга, то се намира във военно положение.

Консулите останаха неблагодарни от отговора ми като казаха, че нямат работа с княжеското правителство в България и че считат овоята миоия за изпълнена пред мене като законен румелийския столичен префект. При това, руският консулски представител ме заплаши, че с отказването да изпълня тяхното официално съобщение щял съм да стана причина да дойдат от Одрин 70 хиляди души турска войска в автономната област и да я преобърнат в обикновен турски вилает; и тогава всичката отговорност за това щяла да падне върху мене. Отговорих му, че сега е много късно да ни заплашват с идването в страната на турски войски, понеже ний се намираме вече пред едно извършено дело, а не прн навечерието му и понеже неговият шеф г. Сорокин, титулярният руски генерален консул, преди заминаването си от Пловдив на дългосрочен отпуск в Русия, обиколи по-главните градове в областта и препоръча на българските граждани да прогласят съединението на Източна Румелия с България. Той препоръча същото в мое присъствие и на пловдивските български граждани, при изпращането му от Пловдив. Тоя мой смел отговор очуди другите консули. При все това, те се обърнаха към мене и ме попитаха какво е моето мнение за решението на конференцията и за мисията на турските делегати по него, а аз им казах, че то е съвсем несправедливо и неприемливо, понеже тя не е взела във внимание нито желанията и нуждите на населението в областта, нито обстоятелството, че то пролива днес кръвта си на бойното поле, за да поддържа станалото на 6 септемврий събитие.

Консулите на Англия и на Франция в Пловдив, по наставления от техните посланици в Цариград, не дойдоха в префектурата с колегите си и не взеха участие при съобщението на решението на конференцията касателно възстановлението на прежното управление (statu quo ante) в страната.

Моята постъпка по тоя случай и всичко, което казах на г-да консулите, се одобриха напълно от княжеското правителство, начело на което се намираше тогава г-н П. Каравелов.

Па 19 ноемврий през нощта г-н Каравелов, в качеството си на министър-председател, ми съобщи за идването в Пловдив на двама турски делегати Лебиб ефенди и Гадбан ефенди и за тяхната мисия, като ми даде наставления да ги посрещна добре, да ги настаня в конака на главния управител и да им изложа причините за станалия преврат в Пловдив. Отговорих му, че не мога да направя официален прием на тия делегати и да ги настанявам в конака, защото това ще предизвика големи смутове в Пловдив и може да станат покушения срещу живота им. Тогава той ми каза да постъпя с тях както намеря за добре, но на моя отговорност и на мой риск. Прибави да не искам от него наставления за няколко дни, а само да му съобщавам какво върша, и да се сношавам направо с другите румелийски префекти по мисията на делегатите.

Щом се узна от публиката, че турските делегати от Цариград ще пристигнат на 20 ноемврий в Пловдив, целият град се развълнува. От една страна, българските граждани, уплашени че източнорумелийското управление ще се възстанови, силно възнегодуваха, а от друга, гръцките и турските граждани се зарадваха и почнаха да отиват на железопътната станция, за да посрещат делегатите. За да осуетя това посрещание, което можеше да причини някой неочакван скандал аз разпоредих щото влакът, с който идяха от Харманлий, да се забави няколко часа по станциите и така вместо часът по 6, те пристигнаха вечерта часът по 10 в Пловдив, когато всичките граждани се бяха прибрали в домовете си. А за да мога да запазя порядъка и тишината в града през време на пребиваването им в него, и за да предваря да не се приближат от хора, които може да им представят работите в неблагоприятна смисъл за общите интереси на страната аз призовах в префектурата всички религиозни началници c по двама видни граждани от тяхното вероизповедание и им изложих опасността, в която се намира градът като ги помолих да ми съдействуват за уталожаванието на духовете и да не отиват на посещение у турските делегати без моето предварително знание.

Всички присъствующи приеха молбата ми, освен гръцкия митрополит, който каза, че ще отиде на гарата да посрещне тия делегати и да ги посети на квартирата им, понеже неговото назначение в Пловдив било със султански берат. Забележих на Н[егово] В[исоко] Преосвещенство, че от дето и да произхожда назначението му, той е длъжен да се покорява на разпорежданията на местните власти и особено във военно време. И понеже италианският консул г. Карпани ми беше казал преди 1—2 деня, че тоя гръцки владика му се похвалил, че събрал от гръцкото си паство доброволна помощ около 300 турски лири за въоръжаването на Гърция, която по онова време беше протестирала нарушаването на Берлинския договор от Пловдивския преврат и мобилизирала своите войски, сухопътни и морски. Аз го изобличих пред другите религиозни началници и техните сънародници, като му казах, че това което е направил не е писано в берата му, и че следователно той напразно сега иска да се покаже за верен поданик на султана. Той и сънародниците му казаха, че моите сведения не били верни; а аз им отговорих, че ги имам от консула на една велика държава. Как и да е пред вид на непослушанието му, аз поставих двама стражари пред портата на гръцката митрополия, едно за неговата лична безопасност и друго за запазването на общия порядък в града до заминаването на турските делегати. Отпосле се научих, че той и членовете от гръцката религиозна община се оплакали телеграфически на Н[егово] В[исочество] княза в София за че в лицето на владиката съм обидил народността им по тоя случай. Но, когато князът узнал същността на оплакванията им против мене, казал че владиката трябва да ми благодари загдето не съм поискал наказанието му за непокорство на разпорежданията на местните власти през време на войната.

Турските делегати Лебиб ефенди и Гадбан ефенди пристигнаха на 20 ноемврий през нощта в Пловдив, гдето слязоха в един хотел без да бъдат посрещнати от местните власти. На следующия ден те ме посетиха в префектурата и ми казаха, че са натоварени с мисия да обявят от страна на Н[егово] В[ели-чество] султана и на В[исоката] порта на жителите на Източна Румелия за че прежното румелийско управление (statu quo ante) се възстановява съгласно решението на Цариградската конференция и че след няколко деня ще пристигне в Пловдив един извънреден турски комисар, именно Джевдет паша, бивши турски министър на правосъдието от българско помашко произхождение, който да я управлява до назначението на главния и управител съгласно Органическия й устав. При това те ме помолиха да им дам нужното съдействие и улеснение, за да раздадат на населението прокламацията на трите официални езици — български, турски и гръцки, на страната, която носят със себе си от Цариград, и с която В [исоката] порта го кани да се подчини на решението на конференцията като му обещава, че Н[егово] В[еличество] султанът ще опрости всички, които съзнателно или несъзнателно са взели участие в преврата на 6 септемврий.

Отговорих на турските делегати същото, което бях казал преди два деня на г-да консулите по същата мисия именно, че нямам ни качество, ни пълномощие да приемам от тях такова официално съобщение от международен политически характер, че не мога да допусна да се раздаде от тях на населението в поверения ми окръг никаква прокламация, понеже от една страна той е във военно положение, а от друга неговата интелигенция и неговите войници се намират сега на бойното поле; и че за другите пет окръзи в областта не отговарям, защото над тях нямам никаква власт. Те останаха смаяни от тоя ми отговор и не знаеха какво да правят. Излязоха от префектурата и след малко пак се завърнаха като се помъчиха да ме убедят, че е в интерес на и[зточно] румелийското население да приеме временното назначение на извънредния турски комисар в Пловдив, защото по-после султанът, който бил против проливането на кръв и който искал източнорумелийци да го считат като свой баща, щял да ги удовлетвори като заповяда да се направят нужните изменения в Органическия устав на страната.

Възразих, че населението в цялата област счита вече нейното съединение с Княжество България за свършено дело (fait accompli), понеже то е направило за него големи жертви в хора, пари и стока през настоящата ни война със Сърбия; и понеже сега то е толкова развълнувано щото не би приело никакъв чужд комисар в страната, макар и временно. Прибавих, че ако Н[егово] В[еличество] султанът е наистина против всякакво проливане на кръв и че ако иска източнорумелийци да го считат като техен баща той трябва да припознае станалото съеединение на двете страни като назначи с един ферман от два реда българския княз Александра и за главен управител на Източна Румелия, с какъвто е назначен от него за княз на България. Види се, че делегатите усвоиха тая ми идея и я предадоха с шифрена телеграма на в[еликия] везир, който им отговори, че тя се приема по начало от В[исоката] порта. Същевременно той заповяда на делегата Лебиб ефенди да се завърне с рапорта по мисията им в Цариград, а на другия делегат Гадбан ефенди да отиде в София и там да чака наставления от него.

През време на пребиванието на турските делегати в Пловдив видните пловдивски български граждани в едно събрание на 21 ноемврий решиха, че те по никой начин не приемат възстановлението на източнорумелийското управление и натовариха една 6-членна депутация да посети всичките консули на великите сили, подписваши Берлинския договор и да им съобщи, от името на българското население в Пловдивския окръг, като им изложи тяхното решение и причините, за които те поддържат прогласеното съединение на Източна Румелия с България при пловдивския преврат от 6 септемврий. В разстояние на 2—3 деня около 20 български депутации из другите окръзи и околии на областта дойдоха в Пловдив и заявиха същото както пловдивската от името на техните сънародници на г-да консулите. Постъпката на всички тия депутати бе един вид плебизсит, едно общо изражение на народната воля от цялата област. Тоя плебизсит много спомогна за неидването на турския комисар в Пловдив и за приемането от султана и от великите сили съединението на двете страни в лицето на българския княз.

На 24 ноемврий турските делегати, преди заминаването им от Пловдив, за да оправдаят несполуката на своята мисия в Пловдив пред султана и пред Цариградската конференция, съставиха и подписаха заедно с консулските представители на Австро-Унгария, Германия, Италия и Русия следния протокол в превод на български:

„В заседанието, което държаха днес за да обсъдят върху въпроса да се знае дали тежките обстоятелства, в които се намира в тоя момент провинцията, биха позволили на г-да делегатите на Високата порта да упражнят властта, с която са натоварени, за да доведат до добър край своята мисия, долуподписаните действующи в име М. Погачер на Австро-Унгария и в това на посланика на Германия, Н. Карпани на Италия, М. Д. Игелстром на Русия, изказаха мнението, че;

Г. Г. делегатите присъствуваха — пред вид на това, че цялото население в тоя момент се намира под оръжие;

Предвид на това, че Източна Румелия държи в тоя момент у себе си шест хиляди и петстотин човеци въоръжени трупи;

Предвид на това, че седемдесет хиляди души от провинцията се намират под оръжие в България;

Предвид на това, че мнозина от тия седемдесет хиляди души са били убити и мнозина ранени във войната против Сърбия и че вследствие на това, много семейства са изгубили мъже, бащи, братя и деца;

Предвид на това, че румелийската милиция е изтеглила най- чувствително в тая война и предвид огромните от всички видове жертви, които тая война е костувала на страната;

Предвид на това, че ред важни центрове в провинцията са изпратили до представителите на великите сили в тоя град (Пловдив) депутации, които енергически искаха признаването на Съединението и обявиха, че населението никога няма да се съгласи да се възвърне пак старото положение (statu quo ante);

Предвид на голямото възбуждение, в което се намира понастоящем населението;

Предвид на енергичните изявления на пловдивския префект, че населението е в едно твърде голямо раздразнение, което би могло, ако то още бъде огорчавано, да го въвлече в безредия, последствията на които не биха могли да се пресметнат, и че, във всеки случай, той (префектът) не би могъл никак да отговаря за населението в провинцията, тъй като неговата длъжност в качество на префект на един само департамент не му дава никаква власт върху префектите в другите департаменти, и че накрай той не би могъл да действува без инструкции, и че тия инструкции трябва да му бъдат дадени от София;

Предвид на това, че пак от тоя град (София) получават по настоящем заповедите и инструкциите си и всички коменданти в провинцията;

Предвид на това, че никой от първенците не приема да посредствува пред населението и да опита да го разположи в полза на възстановяването на statu quo ante или за мисията на делегатите, убеден, че би се изложил да бъде разкъсан, решиха, че всяко пряко или непряко съобщение на населението манифеста на султана, донесен от г-да делегатите, би било в тая минута твърде опасно, защото би могло да хвърли не само цялата провинция в дълбока провала, но също да компрометира съвършено мисията на г-да делегатите”.

По тоя начин, мисията на турските делегати, както и изпращането в Пловдив на извънреден турски комисар като временен главен управител на областта, се осуетиха, и въпросът за уреждането на съединението на двете страни остана да се третира направо между княжеското правителство и В[исоката] порта. И най-после, след дълги преговори между тях, същата Цариградска конференция се събра отново и с един протокол от 6 април 1886 г. одобри и санкционира Съединението на Източна Румелия с княжество България в лицето на българския княз.

След сключването на Сръбско-българската война Н[егово] В[исочество] българския княз Александър посети Пловдив и в знак на благодарност към мене, благоволи да ме награди с ордена „Св. Александър” IV степен с мечове, като ми каза следното:

„През времето на тая война, аз считах Източна Румелия изгубена за България и за короната, но чрез вашето мъдро и тактично поведение спрямо пловдивските консулски представители на великите сили и спрямо турските делегати на В [исоката] порта в Пловдив, вий я припечелихте”.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника