ПЕТКО Т. ФРАНГОВ – Спомени от Съединението

Петко Тодоров Франгов

Петко Тодоров Франгов

ПЕТКО Т. ФРАНГОВ (1855, с. Бяла черква, Търновско – 1931, с. Бяла черква) — участник в националноосвободителното движение, учител. Учителствува в родното си място. Взема участие в Априлското въстание (1876), като се присъединява към въстаническата чета на войводата поп Харитон и се сражава при Дряновския манастир. След разгрома на четата успява да се спаси и да емигрира в Румъния. В следосвобожденска България е свещеник. Автор е на няколко книги със спомени за въстанието от 1876 г.

Спомените си за Съединението пише в с. Бяла черква по покана на Иван Андонов, който ги публикува в книгата си — „Съединението. Пловдив, 1929, с. 142—143. Те са озаглавени. „Съединението — лични спомени”.

Всички знаем като съвременници, че на шести септември 1885 година стана съединението на Южна със Северна България.

На 7 септемврий същата година, сутринта рано 2 часа преди да съмне, камбаната на селото ни почна да звъни доста силно. Аз се пробудих от сън и си помислих, че може да е станало пожар в селото. Ала никакъв огън не се виждаше. Времето беше доста приятно, също пролетно. Аз бързешката се затекох в селската канцелария, дето сварих кмета ни Юрдан Матеев. Щом ме виде, той ме поздрави с думите: „Честито съединение!” — „Радвам се, му отговорих аз, това нещо се очакваше”. Стражарин беше донесъл телеграмата, която прочетохме гласно. През това време камбаната не преставаше да бие, а на мегдана пред канцеларията се събра цялото село. Зарадвани всички от това известие, отидохме в църквата св. Димитър да направим благодарствен молебен. След молебена, около десетина души, въодушевени, трогнати издън душа, решихме да отидем във Велико Търново. На заранта 8 септемврий пристигна в Търново от Варна Негово Височество княз Батенберг, посрещнат тържествено от народа. Вестта за съединението беше обрадвала всички — това личеше и по лицата, и по движенията на няколкохилядното население, което се беше стекло от околните села и от махалите па Търново. Колкото се радваше населението от станалото събитие, толкова повече правителството предвиждаше опасността от страна на Турция, затова стана разпореждане да се събират доброволци и да се пращат към турската граница, защото нямахме достатъчно войска, която да спре нахлуването на турците в Тракия. В късо време се събраха доброволци, на драго сърце образуваха чети (легиони) и тръгнаха към турската граница.

През този ден пристигна от Пловдив депутация, начело с г-да д-р Янкулов и К. Калчев, да моли Негово Височество княза да замине час по-скоро за Пловдив, защото тракийският народ го очаквал с нетърпение. Правителството на Южна България било свалено вече. Князът и П. Каравелов решиха да заминат за столицата на Южна България заедно с депутацията. Народните маси в Търново се раздвижиха от изпращане и посрещане.

През него ден излезе прокламацията от княза, която се разпръсна между народа и из цялото княжество.

Народът, след известието за съединението на двете Българин, сякаш пламна от възторг. Млади и стари тутакси образуваха легиони доброволци и тръгнаха за турската граница. Не може да се опише радостта, възторгът.

Едно след друго почнаха да се явяват възвания между народа с насърчително съдържание. Войските, които бяха в Северна България, почнаха тутакси да заминават за Тракия. II жандармерията с околийските началници заминаха за Пловдив. Чуваше се, че турска войска се натрупала по границите, други говореха, че вече се отворил бой между нас и турците. Кого да слушаш, кого да вярваш — смутни времена! Всички слухове намерваха вярващи. Както и да е, нашите войски заминаха за турската граница като се предполагаше, че без друго ще има бой с петстотингодишния наш подтисник. Целият български народ обърна очи към Тракия, гдето се предполагаше да бъде театърът на войната. Няколко души от Бяла черква се явихме при Стамболова в Търново да разменим думи, да поговорим за станалото вече съединение.

—        Дали провъзгласяването на съединението няма да навлече нещастие на отечеството ни?

—        Не вярвам, отговори Стамболов, султанът навярно предполага, че тази аларма е руска работа и затова надали ще се реши да обяви война на България.

—        Ами ако обяви?

—        Лошо е, но ще се помъчим да се разправим.

—        Но това дело, като народно, не стана ли със знанието на великите сили? — попитахме ние.

—        Може ли да бъде така, великите сили все с нас ли ще се занимават? Освен това, можем ли ние да съобщаваме такива работи на силите? То е наша вътрешна работа, която ще се мъчим да подкрепим, че каквото Бог даде.

—        Ами князът как се отнесе към съединението? Одобрява ли го?

—        Май не беше по волята му. Той казваше да се почака още малко, но еднаж провъзгласено съединението, нямаше какво да се прави, трябваше да се подкрепи и той замина за Пловдив.

—        Русите съгласни ли са да стане съединението?

— Не, те не са съгласни и там е най-голямият калпазанлък на руската политика.

—        Ако откажат помощта си в случай на война с турците, какво ще се прави?

—        Ако те се откажат, сами ще гледаме да се разправим с турчина. Ние обявяваме войната като провъзгласяваме съединението и ще се помъчим да отстоим на нашето дело.

Като каза това Стамболов и ние излязохме от дома му.

В особено едно напрегнато състояние се намервахме няколко дни. Едва след 13—15 дена небето на политическия ни хоризонт почна да се прояснява: от турската граница достигнаха известия, че турската войска не давала признак на войнствено настроение, макар да била се натрупала срещу българската граница,

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника