Послеслов на участието на втори пеши струмски полк и кюстендилската македонска доброволническа дружина в Сръбско-българската война

Списък на всички части от поредицата

Послеслов

Братоубийствената Сръбско-българска война през 1885 г. е жестоко кърваво злодеяние, извършено от сръбския крал Милан IV Обренович и неговото правителство начело с министър-председателя и министър на външните работи Грашияни. Тези мародери, жадни за мъст, власт, за поробване на чужди земи, подложиха на мъки и страдания българския и сръбския народ. Те бързо забравиха оказаната помощ от българските доброволци в Сръбско-турската война през 1876 г., част от които оставиха своите кости при сраженията при Алексинец, Корито, Кадибоаз, Шугрин, Бабина глава, Зелини връх и други места. Тези 1700 българи загинали все още нямат паметник.

Българи и сърби са два славянски народа, на които съдбата е отредила да бъдат съседи на Балканския полуостров. Те имат едно и също вероизповедание, пишат и четат на кирилица, много близък и разбираем роден език, еднакви нрави и обичаи. Двата народа са трудолюбиви, ученолюбиви, гостоприемни, с което се отличават от редица други европейски народи. Много десетилетия са живели в мир, сговор и взаимопомощ. Но не веднъж по волята на своите князе, крале и царе са проливали помежду си братска кръв, страдали в жестоко робство – в духовна и политическа тирания.

В наши дни, дни на началото на XXI век, под сръбско робство се намират български земи, между които са част от Крайще, откъдето започна преди 120 години братоубийствената война. Населението на Крайще с векове е било чисто българско. Това най-ярко потвърждава първото преброяване на населението през 1880 г. в Княжество България. В тогавашната Изворска околия, която е обхващала селищата от Кюстендилско Крайще, са живеели 24 236 души, всички българи, с изключение на един евреин като търговец в околийския център. Статистиката показва, че Изворска околия е на първо място в Княжество България с най-чистото българско население. Такова е населението и вТрънско Крайще и Радомирско Крайще.

Както при българите, така и при сърбите има един вековен народен обичай на помирение – прошката. Политиците и държавниците на двата народа са често грешили, довели до братоубийствени войни, потоци от човешки кърви, неописуеми мъки и страдания. Дойде новото време за прошка, за нов живот в рамките на обединена и свободна

Европа. За това зове в наши дни някогашният шестнадесетгодишен български юноша Райчо Милев Стоев, участник в антифашисткото съпротивително движение, след тежкото му раняване е приет и лекуван в сръбската освободена зона, който в своята книга „Босилеградски партизански отряд” пише:

„В будното босилеградско село Извор се срещат младият още не написал своя роман „Под игото” Иван Вазов и титанът на сръбската поезия и проза Бора Станкович. Срещата не е уредена по дипломатически път. Свързват ги сръбският учител в с. Власотница Мита Поибренски и самоковецът Павел Димитров, тогава учител в с. Извор. Не с мерцедеси, а на оседлан кон Вазов изминава 40 км от с. Земен, а Бора Станкович над 50 км от град Враня до селото на срещата.

Дошло е време и е престъпление да бъде пропуснато държавните ръководители на Сърбия и България да изминат пътя на Вазов и Станкович да се срещнат не в село Извор, а високо в планината, на брега на Власотинското езеро. С голям курбан да направят голяма среща събор. Прошка да поискат на своите народи за греховете на своите предшественици, бивши управници на България и Сърбия. Без чужди консултанти сами да решат къде да минават и да маркират историческата граница и изобщо дали да има граница. Да излязат с декларация договор за вечен мир.”

 Списък на всички части от поредицата

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника