Разоряване на селското стопанство и западане на занаятчийското производство

Настъпилите в резултат на войната икономически промени засилват социалното разслоение в българското общество и улесняват преустройството му върху капиталистическа основа. Едновременно със създаването на дребната собственост започват да действат и онези фактори, които водят до нейното постоянно разлагане. Дребното производство се явява като необходимо предварително условие за развитието на капитализма. В раздробеното селско стопанство се оказва невъзможно въвеждането на нова техника. Това обстоятелство го прави крайно недоходоносно. То все повече затъва в блатото на дълговете. Голямо влияние оказва и политиката на буржоазната държава. Изправена пред важни задачи – изграждане на пътища, железници, въоръжаване на армията и други, тя налага високи парични данъци. Това, от една страна, довежда до силно влошаване на положението на българския селянин и разорява дребното селско стопанство, а, от друга, съдейства за концентрацията на поземлената собственост. Процесът на експроприацията на земята през този период обаче не води автоматично до концентрация на земеделското производство в същата степен. Увеличеният брой на предимно лихварските едри земевладения с повече от 500 дка съвсем не означава, че те се превръщат и в едри капиталистически земевладелски стопанства. Повечето от лихварите предпочитат да разделят своята земя на малки парцели и да я предоставят за обработване на безземлени или малоземлени селяни (често на бившите собственици) срещу изполица или друга форма на натурална или парична аренда. Голяма част от земята им дори не се обработва. Този бавен процес на въвеждане на едро земеделско производство забавя развитието на капитализма в българското селско стопанство. Затова допринася и стопанската политика на либералите, насочена към раздробяване на земята, с цел оземляване на селяните.

Работилница

Работилница

Наред със селяните на разорение са подложени и българските занаятчии. Западането на старите занаяти започва още по времето на османското владичество. Този процес се задълбочава особено след Освобождението. Занаятчийството вече не може да задоволява потребностите и новите изисквания на градското население и не издържа конкуренцията на по-евтините западноевропейски стоки. Повишените изисквания на българския пазар, нахлуването на външни стоки и загубването на непретенциозния турски пазар съсипва дребните стокопроизводители в града.

През първата половина на 80-те години правителствата правят опит с политиката си да облекчат положението на занаятчиите. През 1883 г. е издаден специален закон, с който държавните служители се задължават да носят дрехи от местно производство. Създава се в Княжеството първото занаятчийско училище за пчеларство и дърводелство. В чужбина се изпращат младежи да получат техническо образование, което да им даде възможност впоследствие да модернизират занаятчийското производство. Тези мерки обаче се оказват палиативни и безрезултатни. Те забавят, но не могат да спрат западането и разоряването на занаятите.

В най-трудно положение се оказват заетите в домашната текстилна промишленост жени от градовете и селата. Вносът на евтина европейска прежда и невъзможността да се води конкурентна борба с откритите текстилни фабрики стават причина за бунтовете на предачките от подбалканските градове – Сопот, Калофер и Карлово през 1883 г., и в Габрово – 1884 г. Запада и организираната занаятчийска манифактура в черната металургия поради конкуренцията на вносното желязо и изчерпване на суровините.

Успоредно с пропадането на занаятчийското производство започва да се развива фабричната капиталистическа промишленост. На мястото на унищожените или разорените по време на войната през 1877-1878 г. индустриални предприятия са изградени нови. Организирани и открити са модерна печатница в Пловдив, фабрика за шишета в Казанлък, спиртна фабрика в София, текстилни фабрики в Сливен, Габрово и Самоков, фабрика за пашкули в Асеновград, кожарска фабрика в Русе, няколко тютюневи фабрики и т. н. Създадени са и първите

предприятия с чужд капитал. Общо от Освобождението до 1885 г. са основани около 24 по-едри индустриални предприятия предимно в София, Русе, Пловдив и Варна. Повечето от тях обаче са от полузанаятчийски тип с малко работници. Това са: 6 мелници, 6 бирени фабрики, 3 спиртни предприятия, 5 вълненотекстилни фабрики, 2 кожарски и др. Полага се началото и на добивната индустрия. Правят се първите геоложки проучвания в района на Перник-Бобовдол-Мошино и започва, макар и слаба, промишлена разработка. Откриват се и залежи на оловно-сребърни руди в Родопите. Те обаче не могат да усвоят по-добрата промишлена техника и организацията на производство на напредналите капиталистически страни. А производството на добивната индустрия е незначително. Поради това въпреки по-евтината работна ръка и наличието на суровини в България стоките, произвеждани в страната, не издържат силната конкуренция на вносните промишлени произведения. Важна пречка за развитието на българската промишленост до средата на 80-те години на XIX в. е ограниченият поради разпокъсването на България вътрешен пазар. Тези и някои други причини силно спъват развитието на капитализма в Княжество България и Източна Румелия.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника