РИХАРД ФОН МАХ – Спомени от Съединението

РИХАРД ФОН МАХ — немски офицер и журналист. Служи в руската армия и през 1879 г. е назначен за пръв адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия. По-късно е офицер в източнорумелийската милиция и в княжеската армия. Участвува в Сръбско-българската война (1885), а след приключването и напуска армията и се отдава на журналистическа дейност. Р. фон Мах е кореспондент на немския вестник „Кьолнише Цайтунг”. Като приближен на Ст. Стамболов защищава в кореспонденциите си неговия режим, а след 1894 г. напада новия кабинет в България и стремежа за подобрение на отношенията с Русия. Автор е на брошури за историята на българския народ през XIX и началото на XX в.

Поместените тук спомени на Р. фон Мах за Съединението са взети от книгата му „Из българските бурни времена. Спомени от 1879-1918 г.” С„ 1929, с. 8 – 22.

Който бе живял по-дълго между българите, той откриваше скоро, че наистина наближава денят да се пръсне изкуственият обръч около областта. Ние се питахме, как ще погледне на това Русия, какво ще направи Турция, и дали не сме в надвечерието на една нова война. И ето че дойде събитието, макар и очаквано, с поразителна внезапност.

Подробностите на този бележит и значителен откъм последиците си преврат не са без интерес. Управлението на областта, т. е. Гаврил Кръстович и неговият частен съвет (директорат), бяха получили съобщение за съзаклятието в опозиционната партия; Захарий Стоянов бе арестуван, но тълпата го освободи. Все по-ясни ставаха заплашванията. Правителството стоеше на уединена скала всред бурно море. Какви средства стояха на разположението му за потушаване на народното движение? Въоръжените сили бяха отдавна неблагонадеждни; за готвените маневри всички части бяха развити до боеви дружини; жандармерията и полицията не биха се решили да излязат срещу войската; правителството бе лишено от възможност да се наложи. Би могло да се повикат турски войски в областта — какъвто случай бе предвиден от Органическия устав за вътрешните размирици в областта. Но такава мярка би заплашила главите на генерал-губернатора и на директорите му, при това съмнително бе, дали Турция би се отзовала на поканата. Така в директората възникна мисълта, да провъзгласи сам той съединението с България; това би станало наистина може би, ако съзаклетниците не бяха изпреварили.

Руският представител Игелщорм беше добре осведомен върху настроението. Той предвардваше от стъпки, които биха били предприети без одобрението на Русия; той даваше да се разбере, че Русия би позволила съединението на българите, но не преди княз Александър да е дал по-добри доказателства за своята благонадеждност, отколкото до сега. Трябваше значи да се чака. Руският военен аташе, полковник Чичагов, се въздържаше повече, и руските офицери, командири на дружините, вършеха без много бързане службата си и не се смущаваха в своя шумен и влажновесел живот; те не бяха посветени от българите в плана. Между руските офицери се намираха и няколцина по-стари, родени в Русия българи, конто също командуваха дружини. Тези офицери бяха всички посветени и станаха твърда опора на движението.

Твърде неудобно стана положението на началника на областната милиция, нашия всякога благоразположен и ловък генерал Дригалски паша. Той имаше ясна глава и предвиждаше събитията, които настъпиха. Повдигнатите по-късно в Цариград укори, че TOЙ не бил докладвал на време за положението и опасностите, са съвсем безосновни. Наопаки, между май и септемврий 1885 г. той бе изпратил на своя шеф в Цариград, военния министър Гази Осман паша, следните рапорти:

26 април — 8 май: рапорт върху станалите на Гергьовден (23 април) безредия в Пловдив, върху военните мерки за потушаването им и върху вероятните политически причини на безредията.

17—29 май: рапорт върху действията на противоправителствената партия във време на един народен празник в Пловдив, които доведоха до арестуване на някои водители на партията и до уволнение на няколко чиновници и на един офицер.

20 май — 1 юний: рапорт върху случките на рождения ден на султана в Пловдив; опасения на част от населението, че по повод на възпоменателния празник за един български светец на същия ден биха могли да се случат изстъпления. Мероприятия за отстраняване на сблъскванията.

11—23 юний: рапорт върху съпротивата да се изплащат данъците в областта; върху растящата пропаганда, чрез пръскане въстанишки позиви за присъединение към княжеството; арестуване на правителствени чиновници и на един жандармерийски офицер, които са участвували в разпространяването на позивите; изгонване отвъд границата на арестувания офицер, дошъл от България (с приложение на печатан позив към рапорта). Изстъпления на областната преса, която иска на всяка цена съединението; усилия на анархистите да възбудят недоволство у населението; наченал упадък на дисциплината в милицията и жандармерията; симптоми на чужди влияния. Рапортът предвижда близко въстание, той трябва да бъде тутакси докладван на султана.

3—15 септемврий: рапорт върху обявеното в Панагюрище съединение.

5—17 септемврий: рапорт върху прогласяване на съединението и в други места на областта, върху взетите срещу това мерки, върху всеки ден растящата опасност и необходимостта от немедленни действия. Рапортът трябва да се докладва на султана.

27 септемврий — 9 октомврий: общ рапорт и повторение на рапортите върху събитията преди, във време и след въстанието. (Този рапорт се предаде на турския консул в Галац, Максим ефенди, за препращане).

Моят уважаем Дрйгалски паша ми писа през 1887 год. от Берлин в София следното върху онова време:

„ … За сега ще остане всичко по старому, понеже България е дошла чрез политическото си положение в дадения момент до едно Noli me tangere, което трябва да се респектира — докато системата за продължаване полицата на мира срещу страшни интереси е за предпочитане пред всеобщия крах. Между това България може със своята младежка енергия да крепне по-нататък, и аз подхранвам за нея, въпреки късата си активност там, толкова много симпатия, че искрено и желая това закрепване.

„И турците не ще имат нищо против това, понеже съседството на една обединена и силна България е за тях сигурно по-драго, отколкото това на Русия. Казвам изрично „сигурно”, понеже доказателството е дадено чрез една твърде болезнена вивисекция над самия мене.

Вгледайте се в съдържанието на моите рапорти от 1885 г., и Вие ще признаете, че тогавашният турски кабинет решително е искал съединението, иначе той щеше да реагира на това мое, по дълг направено, изложение за събитията между април и септемврий с един писмен израз, та макар и с потвърждение за получаването, или с благодарствена признателност или най-сетне с фактическо разглеждане на важните съобщения. Наместо това — абсолютно мълчане, както от страна на военния министър, до когото бяха изпращани моите рапорти, така и от страна на великия везир, който, както положително знам, е получавал преписи веднага след всяко пристигане на рапортите ми, без да съобщава нещо, въпреки желанието ми, на нищо неподозиращия султан. Плодът беше с умисъл оставен да доузрее, докато отговорният генерал-губернатор прекарваше, пет дена преди избухване на катастрофата, отпуска си в Цариград, получавайки от господаря си всички почести за „доброто управление”.

Най-сетне държавните резони може да са изисквали подобно поведение на тогавашния кабинет; защо обаче аз трябва да мина за козел отпущения, аз, който изпълнявах в Източна Румелия дълга си свръх предвидените в Органическия устав функции, от любов и признателност към началството си. Вие знаете добре, че и след като си изпълних дълга да уведомя правителството своевременно с рапортите си за положението, още в последен момент, т. е. след пристигането на отговорния генерал-губернатор в Пловдив, се постарах да предотвратя, с предложенията си в частния съвет, избухването на една тъй сложна откъм политическите си последици революция, но не намерих нужния отзвук. Тук спадаше бързото отменяване на указа за свикване на резервистите за маневри, после незабавното обявяване на военно положение в областта и назначаването на един предложен от мен плацкомендант в Пловдив, на чиято енергия и благонадежност можах да разчитам, руския капитан Данзов.

След всички тези напразни усилия, мен не оставаше друго, освен, в пълно съзнание на вероятното неизпълнение на всички до последен момент от мен заповядани мерки и на свързаната с това опасност за моята личност, да замина „в нощта, в която бях издаден”, при войските, за да мога по длъжност да констатирам фактите до последния час.

След като така сторих всичко, което дългът и честта ми налагаха в интерес на моя военен началник, мислех, че мога да разчитам на съответния прием в Цариград. Обаче, завист и недоброжелателство у турците, както и у известен сорт ревниви християни, не по-малко и лошата съвест на министрите оставили султана в пълно неведение за истинското положение в областта чрез укриване на рапортите ми, съдействуваха за това, да се отчужди всякога добрият към мен султан и да не бъда допуснат до обяснения, така че дълбоко наранен аз предпочетох да се оттегля с една недостатъчна пенсия в отечеството си, след като бях посветил в добросъвестна дейност и немска вярност 33 години от живота си на Турция”.

Така моят драг и уважаем Дригалски, изпратен в една страна, гдето освен него никой, съвсем никой, нямаше интерес да крепи упадащата сила на полумесеца насрещу растящата сила на християните, той беше останал сам. Руските офицери и техните дами бяха в приятелски сношения с всякога гостоприемната и весела къща на турския паша, който трябваше да бъде техен началник. Обаче русите бяха съвсем далеч от това, да се застъпят за задържане на турското влияние. Те се въздържаха и оставяха българите да се разпореждат свободно. Между русите заслужават да бъдат поменати като способни офицери: майор Якобсон, командир на I пловдивска дружина, майор Фрайберг, командир на учебния баталйон, ротмистър Дубовски, командир на учебния ескадрон, капитан Xаркевич, помощник на началника на щаба и майор Корестелев, началник на полицията в Пловдив.

Топката бе в движение и сериозни пречки за нейното задържане липсваха. Между това българите бяха образували едва прикрито един комитет, който да ръководи движението. Освен поменатия Захарий Стоянов, в него влизаха редица млади, буйни хора, които вземаха работата искрено сериозно и които покрай това имаха отчасти лични причини да бъдат недоволни от генерал-губернатора и неговия директорат (частен съвет). Тук беше Стоянов и ч (с прекор Аджелето), млад чиновник в пощата, който по-късно става главен директор на пощите и пратеник в Будапеща, умна глава, с политически поглед; тук беше по-нататък и капитан Паница, весел и съобщителен съзаклетник, за когото на тия страници ще става често дума (той беше застрелян в 1890 г. по решение на военния съд, за участие в заговор против княз Фердинанда); също и сетнешният посланик в Берлин, Димитър Ризов, тогава буен и страстен вестникар; най-после Зографски, благонадежден стар ветеран, д-р Странски, лекар, после министър на външните работи, и един уволнен юнкер, на име Тишков, от село Голямо Конаре. Тишков беше си прикачил презимето Чардафои, с което искаше да осмее немската благородна титла „фон”. В комитета влизаха и други българи, които трябваше като „апостоли” да обходят областта и да подклаждат пламналия вече огън. Между тези апостоли беше и Константин Калчев, един от пратениците за дирене княз по-късно, след оставката на княз Александър. Беше изработен точен план. Според него селяните от околните села, под ръководството на Чардафона, трябваше да извършат преврата; войските, под началството на своите офицери, трябваше да дойдат по-късно. Смяташе се за вероятно, че съединението ще се отстоява срещу Турция с оръжие; в щаба беше обмислен от българските офицери, с участието на руските, походът към турската граница и Одрин. От полза за съзаклетниците бяха и руските нихилисти, които в значително число се бяха установили в двете Българии и работеха с усърдие против официална Русия.

Не беше сигурно, как ще се постави към преврата княз Александър Български. Комитетът реши, да го уведоми за предстоящата акция и да му заяви, че той може да избира само между приемане на съединението и напускане на страната. Това стана чрез Димитър Ризов и румелийския българин майор Муткуров на 3 (15) септемврий в Шумен, гдето князът пребиваваше по случай българските маневри.

Ризов ми разказваше по-късно следното за това посещение:

Княз Александър беше видимо неприятно изненадан от съобщението ни, че прогласяването на съединението е предстоящо в Пловдив и че то не ще стане по-късно от 20 септемврий (2 октомврий нов стил). Той ни попита, дали това е напълно сигурно. Ние потвърдихме. Той като че не вярваше. Ние нямахме нишо писменно с нас. След нашия обстоен доклад за настроението на юг от Балкана, той ни остави с поръчката да се явим при него след два часа. Аз казах на княза, да не се съмнява, но да има съзнанието, че в този съдбовен за българския народ час нему се налага едно пълно с неизмерими последици решение. Когато след два часа се явихме отново, князът беше спокоен. Между това, както узнах по-късно, той бил получил от едно доверено лице в Пловдив и от английския консул съобщения, които му разкривали сериозността на положението. Да се провъзгласи днес съединението, каза той, означава да се нанесе удар на руската политика; кой ще понесе отговорността за това? — Муткуров мълчеше; аз възразих, че цял български народ ще носи отговорността загдето действувам сам, щом Русия заприщва пътя към бъдещето на България. И още, че князът трябва да има пред очи българските, а не чуждите интереси, и че има само един път, за да се освободи от чуждия натиск и същевременно да укрепи трона си за всякога в сърдцата на българите — като признае съединението и се постави на чело на северна и на южна България, и упорствува въпреки всичко. Князът ми подаде ръката си; аз трябваше да остана още няколко дни във Варна и да се явявам всеки ден при него в Сандрово; Муткуров пък: да се върне и да каже на приятелите си в Пловдив, че моментът за обявяване на съединението е зле избран, но че князът няма да изостави българите.

Това беше на 3 (15) септемврий 1885 г. Муткуров отпътува и щом стъпи на румелийска почва телеграфира в Пловдив, че работите вдъхват надежда. Князът беше дори дал тайна заповед, да се отпусне динамит на румелийците, за да се хвърли във въздуха моста между турския Одрин и първата румелийска станция, Харманлий, щом се обяви съединението. Каравелов, министър-председател в България, не доверяваше на румелийския комитет, именно на двамината приятели Ризов и Паница. Те бяха замесени в някаква тъмна история, по която Ризов трябваше да бъде разпитан от румелийските власти, по нареждане на прокурора в България. Касаеше се за една чисто балканска малка история. Именно, през юний 1885 год. бяха пренесени с голяма тържественост от Румъния в България костите на българския революционер Раковски. Множество народ, покъртен, съпроводи тленните останки на националния герой. След малко време, обаче, се разчу, че в ковчега нямало никакви свещенни кости, а само ценни книжа, задигнати в Букурещ при един дързък обир. Това беше вярно. Паница бе изпратил македонския хайдутин Тотю войвода в Букурещ, за да търси пари за македонците. Доверието биде оправдано. Тотю намери парите, тикна ги в ковчега и заедно с македонците придружиха мнимите кости на светеца и румънските полицаи, макар румънската полиция да търсеше старателно крадците. Ризов получи парите от Паница и наскоро след това една добре въоръжена чета, потегли радостно за Македония, за да воюва в планини и гори срещу полумесаца Макар в България и да се проявяваше най-широко снизхождение за всички македонски движения, прокурорът трябваше да се намеси, поради постъпки от румънска и турска страна. Ризов и Паница изчезнаха в Румелия, и така двамина от двигателите на румелийското съзаклятие бяха под съдебно следствие. Каравелов не обичаше подобни балкански шеги; той не очакваше нищо разумно от целия Пловдивски комитет и вярваше, че съмнителни патриоти искат да се доберат до смегчаващи вината обстоятелства, необходими при съдебното разглеждане на миналото им.

Работите се развиха обаче, независимо от министър-председателя в България. Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, бе разпалил духовете в Източна Румелия навред, гдето бе минал като апостол. Арестуван, той биде освободен от народа, после укриван и намерен, и отново задържан, и в Татар-Пазарджик, заспалия коларски град, пак освободен. Правителството имаше намерение да арестува военните, взели участие в съзаклятието.

Държането на руските офицери бе съмнително и руският представител Игелщорм заплашваше с отмъщението на Русия, ако съединението бъде провъзгласено под Ал. Батенберга. Някои съзаклятници бяха може би, разколебани, затова останалите в Пловдив членове на комитета решиха да не чакат повече. Те опираха главно на командира на II пловдивска дружина, майор Дончо Николаев. Роден българин от Русия, той бе дееспособен и обичан офицер, получил Георгиевски кръст от Освободителната война и горещ приятел на народа. За да се даде на движението вид на едно народно повдигане, бившият унтерофицер Тишков, прекръстен на Чардафон, трябваше да поведе от селото си Голямо Конаре около хиляда резервисти, преди да се яви войската на Николаева, да плени последния паша в конака и да провъзгласи съединението. Това не остана съвсем неизвестно; правителството и руското консулство бяха узнали, че в Конаре се събира някаква голяма тълпа въоръжени резервисти, и те бяха основателно загрижени, че този народ , не мисли да прави овации на турския паша и на заплашващия руски представител. Едно отделение тракийска конница, с поручик Никушев беше пратено за разузнаване; Никушев принадлежеше към съзаклетниците; конницата му също. Ето защо за Конаре трябваше да иде пловд. префект Димитров, да успокоява. Той намира там весел народен празник; народът празнувал вече съединението и пиел за здравето на Батенберга. Префектът бива запрен и също празнува. Тогава се явява самият руски представител, изпратил по-рано гавазина на консулството за разузнаване. Но мъжете на Конаре били вече потеглили; консулът се опитал да поучава няколко старци и жени върху дълга им към Русия.

Между това Чардафон е в поход, той се мисли някакъв Наполеон. На леко сърце се наемат тези българи да правят, против волята на Русия, световна история; тям се вижда тъй просто и тъй естествено, че турят под един калпак това, което трябва да бъде наедно. Пловдив спа през тази нощ малко неспокойно. Минало бе среднощ на 6 (18) септемврий, когато Николаев получи в лагера извън града заповед от генерал фон Дригалски, да осигури с войската си — първа пловдивска дружина под началството на полковник Рачо Николов и втора дружина — града от нападение от вън (мислеше се за командата на Чардафона). Тръбачите вдигат в лагера тревога. Докато ротите се съберат в боева готовност, Николаев взима своето решение. Той обявява на хората си, че е дошъл очакваният час за премахване на последния остатък от турското владичество, за присъединяване към братята от север на Балкана и за добиване така вечна слава пред историята. Той поръчва да донесат знамето, с което българските доброволци са спечелили чест и победа в борба срещу турците на Шипка, и което в Източна Румелия, една турска област, не е могло да се носи. Той поръчва да го развеят, и в лятната нощ се разнасят викове: „Да живее България! Да живее княз Александър! Долу Турция! Долу пашата!” Офицери и войници се прегръщат, леят се сълзи от радост, както това става не рядко у славяните. Руси в строя няма, освен няколко души подофицери, които също ликуват в общото увлечение.

Когато дружините на Николаев потеглят с барабани и се постройват в двора на конака, пристига руският военен аташе, полковник Чичагов. Той смята момента благоприятен, да се обърне с реч към войниците. „Какво правите тук? Нима Русия ви даде оръжие, за да се опълчите сега против изричните заповеди на царя?” И когато Николаев идва при полковника, тоя му заявява: „Майор, Вие сте отговорен за това, което става тук! Вие забравяте, че Русия извоюва свободата на българите северно и южно от Балкана и че дълг на българите е да помнят това!” Майор Николаев отговаря възбудено: „Полковник, кой Ви е упълномощил да ми говорите тъй, пред моите войници? Ще благоволите ли да изчезнете от тук?” — Чичагов се оттегля тогава. Той спасяваше лицето си пред своето началство, изнасяше становището на Русия, повече от него не можеше да се очаква. И ето че се явява, идвайки от другата порта на конака и придружен от двамата си адютанти, капитаните Радко Димитриев и Вълнаров, турският комендант на областната войска, нашият генерал фон Дригалски паша. Той познаваше положението доста добре, за да е убеден, че не би могъл да спре събитията, когато дори влиянието на Русия оставаше безсилно. Той долавяше ясно, че би се изложил на опасност, ако се явеше пред войските, които бяха се повдигнали против своя (несъмнено теоритически) върховен началник, султана. Но Дригалски беше безстрашен офицер от немска школа, един мъж който и в минути на опасност не губеше хумора си. Той си спомни френската детска игра, гдето от ръка в ръка се подава запалена кибритена клечка с думите: petit bon homme vit encore, докато някой си изгори пръстите и пусне клечката. Така стана и с него сега. Виталис, Щрекер подадоха клечката по-нататък, Дригалски си изгори пръстите. Нашият паша, който не разбираше нито дума български, се обърна към Николаева със сърдития въпрос, защото не му се оказва нужната чест и какво върши тук с войските. Дригалски не беше зле гледан от по-умните българи; и Николаев, който пък не разбираше ни дума немски или френски, му отговори чрез адютантите, че чрез съединението с България мандата на генерала е паднал. Когато Николаев след това се обърна, а Дригалски продължаваше да иска други разяснения, адютантът на Николаев, поручик Стефов, извади револвера и стреля два пъти в земята край Дригалски. Тогава генералът се оттегли; един патрул го последва и постави пред къщата му пост, който остана до пристигането на княз Александър в Пловдив след няколко дни. Князът посети генерала и разпореди за вдигането на поста .

Дойдоха навреме и тълпите на Чардафона, след като двете полски оръдия, които можеха да обстрелват пътя през Марициния мост, бяха оттеглени от артилеристите с виковете: „Да живее България! Да живее княз Александър!” Селяните на Чардафона идеха накичени с цветя и пееха: „Напред ни чака слава”. Чардафон яздеше кон и покрай него, също на кон, беше девицата от — Конаре, Делка Шилева, със знаме в ръка. Това беше измислено от Чардафона. Като начетен човек, той обясняваше: когато френците потеглили за своята велика революция, имали също една девица за знаменосец, и тя била Орлеанската Жана д’Арк! А което могат френците, могат и Голямо-Конарчени. Това се харесва на селяните и те избират учителката си за знаменосец.

Да беше Чардафон главнокомандуващ в Пловдив, не би се двоумил сега много. Хайде в конака на генерал-губернатора! Скоро вън старикът! Да живее България, да живее княз Александър и Голямо Конаре! Обаче майор Николаев не бе на това мнение. Невъоръжен народ трябваше да изведе пашата от жилището му. Той пусна Захария Стоянов и двамина членове на комитета, Иван Андонов и Стойчо Попов, да влязат в конака, след като руският началник на полицията, ‘майор Корестелев, беше отворил вратите. Старият генерал-губернатор беше изплашен и Захарий Стоянов се грижеше да не се опомни той скоро. Грубичкият нрав на Захария не знаеше да щади един безопасен противник. Старият паша трябваше да чуе, че народът ще си отмъсти, че преследваният редактор на вестник „Борба” стои пред него и че ще бъде учреден народен съд. Поручик Стефов успокои изплашеното семейство на пашата. Когато този беше изведен навън, надигна се страшен вик: „Долу! Да живее България!” Качиха стареца на файтона му и до него туриха да седне, при буен смях на селяните и на войниците, Голямоконарската девица, с гола сабя в ръка. Шумно съпроводен от Чардафона и неговите верни хора, шествието мина по грубия калдаръм на провинциалния град край консулствата, гдето привлечени от удвоения шум чуждите представители се показваха на прозорци или врати. Пашата имаше време да си помнели върху променчивостта на земните неща и върху трудностите да се играе ролята на народен господар. Най-сетне настъпи насита от пустото обикаляме, и шествието пое към Голямо Конаре. По пътя Чардафон ободряваше последния турски паша с разговори, държани в стила на Захарий Стоянов.

След няколко дни пашата биде освободен; той отпътува тутакси за Букурещ. Съединението беше обявено в цялата област; нийде не се появиха мъчнотии. Английският представител показваше открито своето задоволство, австроунгарският се въздържаше, както френецът и италянецът. Само русинът не оставяше никакво съмнение, че правителството му не одобрява акта. Така чрез българско своеволие и руска безтактност (преследването на Батенберга) се създаде странното положение, щото Русия, основателката и приятелката на българското княжество, да прави спънки за напредъка на страната, докато Англия, която отхвърляше благоприятния за България Сан-Стефански мир, стоеше повече от всяка друга сила зад българския народ и неговия княз. Русия искаше или зависима или никаква България. Англия и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима или никаква България.

Работите се развиха бързо. На мачтата на конака, осиротяла дълго, се развяваше българското знаме; войската в България и Източна Румелия беше поставена на боева нога; бодро и весело идваха резервистите; българските войски слязоза през Стара планина в долината на Марица; източнорумелийските дружини застанаха в боева готовност на турската граница; княз Александър влезе в Пловдив; той успокояваше загрижените турци в областта; посещаваше техните джамии; телеграфира на Царя и на Султана; в Цариград сър William White и Абдул Хамид спряха заповяданото вече навлизане на турските войски; ето че Сърбия се обяви против България поради нарушеното равновесие; руските офицери бидоха отзовани от България; българо-румелийската войска потегли с увереност за победа срещу сърбите, защищавайки съединението. Достигнат беше един голям завой в развитието на България…

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника