Спомени от Съединението – Петър Шилев

Моят дядо Петър Шилев

Сега, когато отбелязваме стогодишнината от Съединението, ще споменат и неговото име, ще разтворят отново неговите колкото кратки, толкова и съдържателни спомени.

Петър Шилев

Петър Шилев

А аз си спомням къщата, в която живяхме заедно с дядо и баба 25 години. Роден в Голямо Конаре през 1853 година и доживял 1945 година, дядо вдигнал тази къща през 1892 година. Къщата беше на етаж и половина. Долу дори в годините на напредналата възраст живееха дядо Петър и баба Велика. Но истинско чудо за нас беше дворът. Тук бяха засадени и нарове, и бадеми, и орех, и бъз имаше, и лешници, и френско грозде… Да не говорим за храстите с казанлъшка роза, люляка, дюлите и сливите и асмалъка с бяло сладко грозде. И всичко това на половин декар, който в годините на моето детство изглеждаше истинска джунгла. И всяка сутрин дядо Петър ставаше, вземаше лейката с вода и тръгваше при цветята. Поливането му отнемаше половин час, а когато се случеше хубаво време, той посвещаваше на градината и по един час от своите сутрини. Чак след тона дядо тръгваше по дюкяните и се отбиваше в кафенето, където го чакаха приятелите му.

Сигурно в това кафене неговите приятели са чакали мъдрите приказки на стария даскал, сигурно честичко е ставало дума н за преживяното. Нали все с аршина на идеалите се мери и миналото, и бъдещето!

Свърши детството, джунглата се превърна в двор, а историите, за които бях подочувал по нещичко, станаха уроци. Така беше и по време на гимназията, та и когато станах студент: сега вече съзнавах, че се докосвам до Историята — не учебника, а живата и безсмъртна История. Взех вече да помагам на дядо при подреждането на архивите му, преписвал съм и страници от неговите спомени за Съединението. Дядо само казваше: „Пази го! Един ден ще потрябва…” И после, когато тръгвахме с бричката до Голямо Конаре, тези спомени оживяваха от всички ония подробности, които по пътя дядо Петър донаждаше. С нас беше винаги баба, а пие с по-малкия ми брат бяхме неизменните слушатели. Помия как спряхме край Царацово и дядо показа къде е бил разположен временният лагер на голямоконарци, вдигнали се да вървят в Пловдив и да провъзгласяват Съединението: „На това място бяха предните постове, дето стреляха срещу Румелийския конен отряд, пратен в Голямо Конаре, и префекта да освободят, и нас в кауша, да заведат…”

В Голямо Конаре ние знаехме вече родната му къща, където е било ушито знамето на Съединението от моята кръстница Недялка Шилева. Дядо сочеше и къде точно е била къщата на баба Исака Скачкова — нали при нея е живял Чардафои…

За ушиването на знамето разказваше и баба Велика. Нали всичко беше станало в нейната къща. Тук Недялка Шилева Чардафонова, тогава младо момиче и още не Чардафонова годеница, току-що завършила гимназия в Пловдив, извезала знамето, което и поверили дядо и другите членове на комитета, Делка, кръстницата ми, се затворила във вътрешната стая, а баба Велика все се навъртала навън — да не препари външен човек. Видела ли баба нещо подозрително, давала й знак, та кръстница скривала плата на знамето в долапа и излизала на пруста.

И друго казваше баба — какво й рекъл дядо Петър, когато тръгнали за Пловдив: „Утре въжетата може да поскъпнеят. ..”

Страшно звучаха, тези думи, а аз все не можех да повярвам, че ги е изрекъл този кротък и благ човек — моят дядо.

Такъв си остана до края на живота — уравновесен и спокоен, с бодър дух и ясна мисъл. Хора къде-къде с по- малки заслуги развяваха преживяното и доизмисленото от тях и си диреха правата на дейци в исторически събития, а той редеше имената на всички участници в събитията, като че ли проверяваше по дневника кон ученици са в класа и кои отсъствуват.

От баба съм запомнил и това, че няколко години преди Съединението дядо ми е бил преместван и за учител в Пещера, та да престане да говори все за съединението с другата България. По не се смирил кроткият даскал.

Не се смири и до края на живота си. И това помня: макар и пенсионер, повечето от своите приходи и особено парите, получени от публикуването на статии и спомени, той предаваше на комитета, който трябваше да построи паметник на Съединението.

И си мисля, че голям и величествен е този паметник, който се въздига чак в паши дни, защото в него са вложени не само нашите средства и нашият труд, а защото там вииаги и завинаги ще присъствуват примерът и делото на хората, които приличаха на моя дядо и за които той просто и честно разказва.

Доцент Д-р ПЕТЪР ШИЛЕВ

Спомени от Съединението - Петър Шилев стара корица от 1925

Спомени от Съединението – Петър Шилев стара корица от 1925

I

Един ден през м-ц Февруарий на 1885 г. пристигна в с. Г. Конаре, тогава Овчехълмока околия, Пловдивски окръг, Спиро Костов, родом от гр. Велес, Македония, опълченец от Освободителната война и бивши старши стражар в Голямо Конаре, при изпълнение на която служба си беше спечелил добро име и много приятели. Той се срещна с тогавашните учители от трикласното училище П. Шилев и Ст. Средев (сега покойник), на които откри делта на дохождането си: да се състави един комитет за събиране пушки и помощи за македонското въстание, като представи и едно пълномощно от Тайния революционен комитет в гр. Пловдив, подписано от 3. Стоянов и Ив. Андонов и подпечатано с печата на същия комитет, е което пълномощно се натоварва: да основава клонове на същия комитет из Лловд. окръг. Още същия ден се свика събрание в къщата на (П. Шилев и ое състави комитет от лицата: 1) Свещеник Ив. Генов за председател, 2) П. Шилев подпредседател, 3) Хр. Македонски — касиер, 4) Ст. Средев — секретар, 5) Продан Тишков* и 6) д-р Хотински — околийски лекар (по народност руснак, малорус) за членове. Още в същото събрание се записаха и събраха от доброволни пожертвувания около 15 турски лири и няколко пушки система „Мартини”. От събраните пари 2 турски лири се дадоха на агента на Централния комитет Спиро Костов за разноски за по-нататъшното му пътуване из околията за същата цел. Така съставеният комитет започна да действува и записва членове на комитета измежду жителите на Г. Конарската община, като ги подвеждаше под клетва, в началото много прикрито и предпазливо, а отпосле, като беше вече преместено околийското управление от Г. Конаре в Старо Ново село — съвсем свободно. По едно време, в края на м-ц юлий, се получи нареждане от Ц. комитет в гр. Пловдив, че предвид на голямото преследване от страна на Румелийското правителство Македонският комитет се намира в невъзможност да действува и събира средства и пр. за подпомагане освобождението на Македония, то същият комитет си изменява делта и от комитет за освобождението на Македония да се преименува в комитет за Съединението на Източна Румелия със Северна България, при същия устав и след осъществяване на това, ще пристъпи да работи за същата цел — Освобождението на Македония. И действително Румелийското правителство беше започнало много усилено да преследва съмишлениците на това дело; мнозина от по-буйните дейци в Пловдив намираха убежище в Г. Конаре, благодарение на това, че околийското управление беше преместено в Старо-Ново село та властта упражняваше слаб надзор в Г. Конаре.

Агитацията против Източна Румелия вървеше много усилено и успешно. Освен в Г. Конаре, членовете от комитета П. Шилев, Ст. Средев и Хр. Македонски често посещаваха и някои от съседните села, където така също вербуваха дейци, а Чардафона, който беше уволнен от длъжноста и заместен с Паскал Костадинов от Пловдив (Каршияка), сега служеше за връзка между Г. Конарски и Центрания Комитет. Издаваният от Захари Стоянов в. „Борба”, който атакуваше много силно тогавашното правителство, се четеше с горяма охота от населението и прокарваните чрез него идеи просто се поглъщаха от четците и слушателите.

Продан Тишков — Чардафон, родом от гр. Габрово, беше па служба сержант-майор по обучаване на милицията в Г. Конаре в неделен ден.

II

Когато делото вече беше назряло, помисли се и за направата на едно знаме. Комитетът не разполагаше с пари и затова на Преображение Господне (6-и Август с.с.) след отпуск на църква в кафене-кръчмата на Стоил Йотов, където винаги си пиеха кафето, след излизане от църква, по първите селяни, в това число – свещениците и учителите, подпредседателят на комитета П. Шилев откри подписка за доброволни пожервувания за тази цел, обаче без да каже никому, за какво се събират парите; достатъчно беше само да им се каже, че тия пари ще се употребяват за една народополезна работа. Не ще съмнение, че мнозина от пожервувателите се досещаха, за какво ще се ползват тези пари. На бърза ръка се записаха в портфейла на П. Шилев и веднага внесоха 362 гроша от 39 души пожертвуватели, а именно:

  1. Поп Иван гроша 10
  2. Поп Тодор         10
  3. Стоян Празон    10 +10 п.
  4. Стоян Цанков      — 10
  5. Тоте Лапков           — 5
  6. Стоян Кацарски      — 5
  7. Марин Празов       — 5 + 10 п.
  8. Пенко Дребчов       — 5
  9. Ангел Кабадиски — 10
  10. Петър Божкво — 3 + 05 п.
  11. Стоил Йотов — 10
  12. Тото Попов — 11
  13. Никола Милев — 10
  14. Дино Рабаджият — 10
  15. Петър Ихтиманли — 10
  16. Гено Маринчески — 10
  17. Ат. Ессов — 10
  18. Трифон Овчаров — 10
  19. Никола Георгиев — 10
  20. Ненко Тлъстев — 10
  21. Нено Петров — 10
  22. Петър Михалов — 5 + 10 п.
  23. Петър Шилев — 10
  24. Лазар К. Милков — 10
  25. Георги Стоянов — 5 + 10 п.
  26. Хр. К. Македонски — 20
  27. Г. Нанков — 10
  28. Стоил Средев — 5
  29. Костаки Х. Христов — 10
  30. Еню Маринов — 10
  31. Илия Т. Лапков — 10
  32. Стоица Кацара — 10
  33. Тане Кръстев — 10
  34. Тане Празов — 5
  35. Дойчо П. Налбантина — 10
  36. Паскал Костадинов + 37. Тома Костадинов — 21
  37. Стефан Фурнаджият — 21
  38. Петко Тютюнджиски — 5

Всичко гроша 362 + 05 п.

На другий ден сутринта рано Петър Ихтиманлият с талигата си откара за Пловдив подпредседателя на комитета П. Шилев и Продан Тишков Чардафша, за да се разпоредят за направата на знаме. Гереспоменатите лица заедно с П. Ихтиманлиски, които се занимаваше с търговия на манифактура в Г. Конаре и разбираше: каква материя е подходяща за целта, отишли в магазина на пловдивския гражданин Георги п. Тодоров и купили около 3 аршина зелен копринен плат, след което го отнесли в ателието на известния тогава патриот Георги Данчев (в зданието на Иванчо Личев, гдето се помещават сега мировите съдилища), за да бъде нарисуван художествено на него един лъв, като се обещал до една седмица да го довърши. На уреченото време същите лица със същата кола заминали за Пловив, получили изработено знамето и благополучно го отнели в Г. Конаре. Но тъй както беше сега то, само с един лъв върху зеленото сукно, не се хареса на мнозина. Ето защо то се предаде на ученичката стипендианта, завършила тогава 5-й клас на Пловдивската девическа гимназия, Неделя Стоянова Шилева, племенница на П. Шилев, за да напише по него с блажни бои някои патриотически стихове и изречения, като: „Аз не вярвам, че калугер ще спаси раята; свободата не ще екзарх, иска Караджата;” „Съединението прави силата”; „Долу Източна Румелия1″ и др. Тази мисия казаната Недялка От. Шилева извърши отлично, скрита в къщата на П.Шилев под диктовката и прикритието на тоя последния и на Чардафона. Когато знамето беше вече готово, предаде се на Чардафона да тю пази, като му се определиха за адютанти: Митю Жулюв, Танчо Аврамски, Георги IIенелов, Оимон Рабаджмки и Трифон Чобански, ‘които си бяха ушили особенна униформа, подобна ага юеая на Ботевата чета: тъмен плат със зелени ширити. То се пазеше в квартирата на Чардафона, в къщата на старата вдовица баба Исака Скачкова.

III

В това време властта почна да подозира, че нещо се крои и приготовлява в Г. Конар е, но какво именно — не можеше да открие, затова тя беше заповядала на участъковите стражари и на кмета в Г. Конаре да следят най-зорко: какво се върши в къщата на П. Шилев, кои лица влизат и излизат от нея. Разбира се, полицията, селските общински агенти, както и някои подкупени лица, постоянно обикаляха и наблюдаваха отдалеко тая къща, но никой не смееше да доближи до вратата, защото околните съседи, всички близки роднини на П. Шилева и предани съмишленици с доказана решителност, винаги бяха на поста си и готови да смажат тоя, който би си позволил да наруши неприкосновеността на жилището на обичания от всички учител, неприкосновеност, осветена от органическия устав на Изт. Румелия. Като не може нищо да открие и залови, правителството реши: да прибегне към други, по-крутни мерки, да арестува по-буйните момци, като подкачи от ония, които бяха определени да пазят знамето, а именно: Митю Жулюв, Таню Аврамски, Георги Пенелов, Симон Рабаджиски и Тодор Шилюв Мулето. Предлог за това беше наскоро станалото убийство, убийците на когото властта не беше заловила. При всичкото си старание да арестува и откара в Старосел (Старо Ново село) гореспоменатите лица, полицията ке можа да успее, защото всичкото мъжко население, с твърде малко изключение, при издрънкване на църковната камбана (което беше условен знак за събиране) като един човек ставаше на крак, събираше се пред църквата и отиваше гдето се укаже нужно и по тоя начин осуетяваше намеренията на полицията: беззаконно да арестува някого. Тия опити от страна на полицията зачестиха, обаче все безуспешно, защото камбанний звон винаги будеше защитниците на другарите си, неоснователно обвинени в извършване на убийство, а всъщност преследвани за противоправителствените им манифестации. По заповед на окол. началник общинският кмет на Г. Конаре разпоредил да се откачи и задигне топуза на камбаната, за да не може в даден момент набързо да се свиква населението. Тази гениална мярка е била измъдрена от тогавашния околийски съдия Фратю Попов, който фактически управляваше околията, но беше благоразсъдил във време на тия борби да вземе отпуск и се отдалечи в незасегнатото още от тия борби всред Средна гора градче Копривщица, а околийския началник Б. Бракалов стоеше в Старосел (Старо Ново село), без да смее да отиде п Гол. Конаре, и беше напълно под влиянието на първия, който колкото беше страшлив, толкова беше хитър, подъл и лукав.

За да бъде сляпо подчинен началника на съдията, причината беше: оставен от режима на казионните, протеже на видния тогава лидер К. Х. Калчев (избиран дотогава за народен представител от Изворската — Г. Конарска — избирателна колегия). За да не бъде уволнен от служба и Б. Бракалов, както и по-голямата част чиновници от първия режим, причината е бил Фр. Попов. За това първий беше станал послушно оръдие на втория, отказа се от всичките си стари приятели, като от П. Шилев, Чардафона, Ст. Средев и др., с които по-рано ядеше и пиеше. Нещо по-вече, той не смееше да погледне старите си приятели и започна да ги преследва, защото така искаше силния на деня Фратю Попов, в ръцете на когото се намираше съдбата на Б. Бракалов. Доколко е бил силен пред тогавашното правителство Фр. Попов служи факта, че единствено по негово желание, ходатайство и разпореждане беше преместено седалището на Овчехълмската околия от центъра на околията Г. Конаре в Старосел (Старо Ново село), което изработи, за да се отърве от бдителното око на своите противници, които го бичуваха в печата зарад лошите му работи.

От едно частно писмо, писано от Фр. Попов до окол. н-к Б. Бракалов, писано от Копривщица, гдето Фр. Попов прекарваше отпуска си на по-безопасно място, което писмо започва с обръщението: „Кардашчаз!”, напечатано като подлиетгоик във в. „Независима България”, който се издаваше във В. Търново през 1886 г. през времето, когато заседаваше Великото народно събрание, което избра за княз на България на мястото на княз Ал. Батенберг принц Валдемар Датски, се вижда нагледно: какво е било тогава положението и как Фр. Попов е давал заповедите си на Б. Бракалов за усмиряване на Г. Конаре. В него писмо той му казва, че трябва да арестува най-напред учителите П. Шилев и Ст. Средев, а след тях другите немирници, а за да може да се извърши това, без да узнае населението и да се притече да ги отървава, трябва по-напред да се арестува топуза на г. конарската камбана. Разбира се, че тоя гениален план на Фр. Попов не можи да попречи на г конарската камбана да изпълнява патриотическата си служба и след това светотатство, макар топуза й да бе откраднат с подлост от властта чрез кмета, защото топуза й беше заменен с дръжката на един палешник (чресло).

—————————————————————————————————————

 IV

Никола Милев, виден търговец-бакалии в Г. Конаре, съмишленик на комитетсиите хора, един от ревностните агитатори за Съединението, един ден, през втората половина на м-ц август, отива по работа в Старосел (Старо Ново село) — новия център на Овчехълмската околия. Без никакъв повод властта го арестува. След няколко деня негови сродници отиват в Старосел (Старо Ново село), да видят защо е арестуван и ако има нужда от гаранция и в каква форма и размер, да представят, за да бъде освободен. Казано им било, че няма да бъде освободен, дордето селото не предаде в ръцете на властта ония 5 души от Г. Конаре, които се искат като заподозрени в убийство.

Минали са още 3-4 дни и Никола Милев продължава да стои задържан в Старосел (Старо Ново село). В един съботен ден вечерта, когато се бе вече мръкнало, дохождат в къщата на П. Шилев, тъкмо когато той вечерял с домашните си на двора: Чардафона, Митю Жулюв, Танчо Аврамски и Петър Ихтиманлията. Поканени от хазяина, седнали всички на софрата да повечерят и след като изпили по няколко чаши вино, казали целта на дохождането им, а именно: били сторили намерение нея вечер да отидат още с десетина души в Старосел (Старо Ново село) и насилствено освободят незаконно! арестувания им съселянин Никола Милев. Казало им се от страна на П. Шилев, че ако и да е арестуван незаконно и произволно от страна на властта Н. Милев, никой няма право да изнасилва затвора и стражата, която го пази, за да го освобождава и че стражата в такъв случай има право да застреля нападателите, а които от тях успее да залови живи, ще бъдат дадени под съд и осъдени но на няколко години строг тъмничен затвор. Компанията, начело с Чардафона, упорствуваше на своето, още повече че бяха вече опразнили две бакърчета чисто натурално вино. Хазяинът като видя, че те продължават да настояват, за да ги отклони, каза им, че той не се съгласява на подобна авантюра и не може да поеме никаква отговорност за лошите последствия, които са неминуеми както за тия, които се излагат на тоя риск, така и за общото дело и за да не станем причина по тоя начин за побъркане на делото, то най-добре е да се вземе мнението на Централния комитет. Това предложение се одобри от всички, обаче като се знаеше, че членовете на тоя комитет: д-р Г. Странски, 3. Стоянов и Ив. Андонов, се намират в Дермендере, реши се някои от тая компания да отпътуват още същата вечер за там и вземат тяхното мнение. Всички изявиха желание да отидат в Дермендере, като тръгнат веднага, на коне, и като дойде с тях и П. Шилев. След половина час време всеки си намери оседлан кон и компанията потегли около 10 ч. вечерта за Дермендере през с. Костиево, при което село прегази р. Марица, мина през с. Оризари (Айрене), Златитрап и около 3 ч. сутринта пристиша в Дермендере (Първенец).

Тука всичко още спеше и трябваше да се чака до разсъмнуване. Щом се съмна, компанията се отправи за градината на Кацигра, гдето според събраните сведения квартирували: д-р Странски, 3. Стоянов, Ив. Андонов и др. Гостите веднага били приети и изслушани от всички общо, след което се изработил един протест за чуждестранните консули в Пловдив, за незаконното арестуване на Н. Милев в Старосел (Старо Ново село) и незаконното му държане в затвора цяла неделя без съдебно постановление. Това се направи, понеже според Орг. устав Великите сили чрез своите агенти имаха право да контролират управлението в Изт. Румелия. Протестът беше изработен ог 3. Стоянов и д-р Странски, а преписан веднага в няколко екземпляра от П. Шилев и подписан от цялата компания (дошла от Г. Конаре). За поднасяне протестите по принадлежност се отправиха за гр. Пловдив — П. Шилев и П. Ихтиман лийски; Митю Жулюв и Танчо Аврамски се отправиха обратно за Г. Конаре по същия път, по който бяха дошли, а Чардафон остана в Дермендере (Първенец).

Около 1 ч. следобед П. Шилев и П. Ихтиманлията пристигнали в гр. Пловдив, оставили конете си в един хан в Каршияка и се върнали обратно в града, за да поднесат писмата (протестите) на адресантите им; но като не знаяли зданията на консулствата: руско, английско, австро-унгарско, германско и французко, отишли да подирят съмишленика си Т. Гатев, който живееше в Мараша, за да ги упъти. Т. Гатев бил у дома си, приел ги, обаче им казал, че не смее да излезе на улицата, защото полицията го преследвала и щяла била да го залови и отведе в затвора. И действително улиците в Мараша бяха пусти, никой познат не се виждаше. Тогава те се отправят за т. пощенската станция, предават там пакетите и се отправят направо за хана в Каршияка, вземат си конете и заминават за Г. Конаре. Два деня след това Никола Милев бил изискван да се препрати в Пловдив заедно с обяснения за причините па задържането му в Старосел (Старо Ново село). Щом пристигнал в Пловдив, веднага бил освободен.

 

V

Доколко е било натегнато положението, се вижда и от следната дописка до тогавашния в. „Борба”, писана от Г. Конаре от П. Шилев. Тя’ потвърдява арестуването на Н. Милев.

„Градът ни е в обсадно положение! — Тук вече настана терор!

При дрънкането на саблите, при припкането на жандармските коне из града кой може да каже, че тук не е всичко в ужас? Що търсят тук тия неканени гости? — Дошли да ловят мирните ни съграждани! И то защо?! Че се били разговаряли с някого си Ю. Божков, македонец. Ах, безумие! Още, че конарци бунтували населението против правителството. А против кое правителство? Може ли да се и мисли, че тука има правителство? Сбор от рояк нехранимайковци, тунеядци, седнали да се наричат правителство!… Е, търпи ли се вече? — Не, не. Ние сме вече на крак. И то всички заедно. Няма разлика между богат и сиромах, учен и неучен, стар и млад. В такива печални, в такива тежки, в такива нетърпими минути трябва единодушие, трябва послушание. И ние притежаваме тия качества сега. Как! В това най-мъчно, за нас време, в тия най-усилни минути може ли да нямаме за другар и съгласието? Ох, не се търпи вече, искаме да снемем от рамената си тежкия товар. .. Призоваваме на помощ другите ни братя в Румелия, които тоже изпитват горчивините в тая нещастна страна.

Минутата, в която ви пиша, е критическа, намираме се в неизвестност. Няма ли по-скоро да се замени тоя непоносим режим; докога ще търпим?”

VI

Наскоро след освобождението на Н. Милев и завръщането му в Голямо Конаре една вечер, преди захождането на слънцето, пристигна в селото майор Райчо Николов (известен под името Дядо Райчо) с един полуескадрон жандармерия. Всякой питаше: защо иде тая жандармерия? Всички стоеха нащрек. Някои запитаха Дядо Райчо по прнятелским образом за целта на гостуването, обаче нищо не можа да се узнае. Взеха се мерки да се разквартируват войниците, а дядо Райчо, заобиколен от хората на комитета, биде отведен пред дюкяна на Тодор Маринчешки, гдето се повикаха най-добрите кавалджии-свирачи: Дочо Попов и Петко Чушков, за да посвирят. Изсвирените няколко народни мелодии, хубавото г. конарско вино развеселиха и предразположиха извънредно Дядо Райчо., а хубавите и кръшни хора, които се извиваха пред дюкяна, на площада, го докараха във възхищение и той не закъсня да извика, че тука хората мирно и тихо се веселят, а правителството ме праща да ги арестувам!

Сега вече разбрахме защо е дошъл Дядо Райчо! На другия ден още сутринта в кметството бяха повикани освен лицата Митю Жулюв, Танчо Аврамов, Георги Пенелски, Симеон Рабаджиски, Тодор Шилев — Мулето, които по-рано правителството се мъчеше да арестува, а още и учителите П. Шилев и Ст. Средев. Разбира се, никой от призованите не отиде в кметството, да влезе сам в капана. Когато по показание на кметските хора жандармерията започна един по един да лови от улицата посочените лица, църковната камбана, ако и без топуз, изпълни най-акуратно своя дълг и всичкото мъжко население в разстояние на 10 минути изпълни улицата пред църквата, въоръжени с вили и лопати (както са работили по арманите). Сега се започна борба неравна между населението и жандармерията. Около всеки жандарм имаше но 10 души селяни, които му не даваха да се помръдне, а камо ли да арестува и конвоира някой лрестантин. Тая борба продължи около един час и най-после жандармерията отстъпя и се отправи ча Пловдив без по-големи инциденти.

VII

От тая борба на населението с властта първото разбра най-осезателно, че ‘кметството се носи враждебно спрямо населението, че общинският кмет П. Антов и секретарят му Г. Тороманов не защищават интересите на населението, а предателствуват; затова за да се не пречи на добрия изход на делото по Съединението, мнозина повдигнаха въпроса за бламиране на кметството. Скоро това мнение стана достояние почти на цялото население и на другия ден камбаната го свика, да си каже мнението и по тоя въпрос. Кметът и секретарят му бяха изпъдени от канцеларията, която се заключи и запечати, избра се тричленна комисия, за да води делата на кметството с председател начело П. Шилев, за което биде съставен протокол и изпратен по каналния ред за утвърждение, а ключа оставен в църквата. Околийският началник при изпращане протокола за утвърждение посочил други лица за тричленна комисия и били повикани да встъпят в длъжност, камбаната свика населението да си каже думата. То протестирало енергично и заявило, че само в първата комисия има доверие и не позволило отварянето на канцеларията. Това било донесено на пловдивския префект П. Димитров, който, известен по своето благоразумие, побързал да утвърди за тричленна комисия лицата, желани от цялото население, с председател П. Шилев, Това било вече към края на м-ц август. Сега вече не е имало кой да преследва дейците за Съединението; всички събрания, свиждания с дейците от други общини п разпореждания са ставали в общинската канцелария.

VIII

Числото на членовете на Г. Конарския комитет беше се намалило с двама: Хр. Македонски като чиновник беше преместен още през м-ц май в Пловдив, а д-р Хотински, така също като чиновник, окол. лекар — беше принуден да напусне Г. Конаре. И двамата обаче често спохождаха Г. Конаре, особено първият не пропущаше празник да не дойде; по тая причина не се намери за нужно да се избират на тяхно място други членове на комитета.

   Сведенията, които се получаваха от Пловдив, даваха надежда, че скоро ще бъде катурната Изт. Румелия. Огнените статии на в. „Борба” наелектризирваха борците и ги правеха нетърпеливи. В края на м-ц август членовете на комитета П. Шилев и Ст. Средев, качени на каруцата на Костадин Милчев, се отправиха за Т. Пазарджик, за да влязат в контакт с тамошните дейци и разменят мисли. Още вечерта се срещнаха с учителите Т. Киров, П. Зографски и др. и се споразумяха по начина на действуване в двата пункта и плана на Т. Пазарджишкия комитет. Това стана по препоръка от Ц. комитет. На другия ден се завърнаха в Г. Конаре и още същата вечер заминаха за с. Цалапица — най-важното село в околията подир Г. Конаре, на което се възлагаха големи надежди. Откарани бяха от П. Ихтиманлията, защото той имаше в това село много познати. Още вечерта се свика събрание в къщата на Христаки Моллов, размениха се мисли, насърчиха се всички присъствующи да действуват смело и неустрашимо, като се възложи на братя Добричкови, Т. Манов, Стоил Кръстев — г. коларски зет, Георги Клячков и др. да приведат в известност в най-скоро време колко души борци могат да доведат в Г. Конаре, когато се прогласи Съединението, отгдето заедно да тръгнат за Пловдив.

В поеледний неделен ден преди 6-и септемврий председателят на тричленната комисия разпореди да се явят в общинското управление още същия ден всички десятнини от Г. Конаре.

На всеки десятник се заповяда да съобщи на хората си през тази седмица никой да не отива с колата си да сече дърва, нито пък на воденица за мелене на брашно; защото през тая седмица може нещо да стане. Тая мярка беше необходима, защото г. конарци, като земеделци, след свършване на харман започваха да готвят зимовище, като захващаха най-напред от дървата, а след това да мелят брашно за хората и ярма за добитъка за през цяла зима. Тия две работи им отнемаха много време, защото селото е отдалечено много от горските места, та за да насече някой една кола дърва и ги докара в селото, трябват му 3—4 деня. Същото е и с мелене на брашно. По причина на лятната суша и безводие, което се повтаря всяко лято в Г. Конаре (с редки изключения), водениците в близките села Чардаците, Церетелево. (Дуванлий), Неделево (Насвакьой), Любен (Кара Мустафаларе), Черногорово не могат да мелят брашно през лятото, та г. конарци са принудени да търсят мелници в отдалечените села Кричим, Куртово Конаре, Ново село (Пещерско), Триводици (Текирът, Т. Пазарджишко), които по това време са много претрупани с мелничари и един селянин, за да смеле една кола жито, трябвало е да чака понякога небет (ред) цяла седмица.

IX

В началото на септемврий (първите дни), отивайки за Панагюрище, се отби в Г. Конаре, в къщата на П. Шилев, А. Ляпчев и му даде нужните сведения по вървежа на работите в Пловдив и областта, мерките, които трябва да се вземат, за да успее делото и че денят за провъзгласяване на Съединението не е много далеко. След малка почивка (това беше подиробед), пеша изпратен до края на селото от П. Шилев, за да му посочи пътя за Панагюрище, той отпътува по посока на Тополи дол (Кавакъдере). На 3-и септемврий около 5 часа подиробед един файтон спря пред общинското управление в Г. Конаре. Председателят на тричленната комисия, като видя, че във файтона има едно цивилно лице и един стражар, излезе от канцеларията и отиде при файтона, в който видя да стои пловдивският префект П. Димитров, поканил го да отседне и посети канцеларията на общинското управление, обаче той отказал под предлог, че е вече късно и че бил уморен и изпрашен, като обещал сутринта да посети канцеларията им. Отведен бил лично от председателя на комисията В дома на дядо Марин Празов, за да пренощува. Същата вечер се изпрати в Пловдив един куриер да съобщи на Централния комитет за пристигането на пловдивския префект и да се искат инструкции. На 4-ти септемврий сутринта около 9 часа г. префектът дойде в общинското управление и като си даде вид, че ще прави ревизия, започна да разтваря разни регистри, да рови текущите преписки и да разпитва за много работи. Той повдигна въпроса за противоправителствените движения в Г. Конаре; искаше да му посочат причините на тия движения, както и лицата, които насъскват населението против правителството; запита какво работи в Г. Конаре Чардафон, на което председателят му отговорил, че се занимавал с купуване на вълна за някои текстилни фабрики в Габрово.

След дълги обяснения г-н префектът предложил, че трябвало да се отстранят от Г. Конаре Чардафон и други няколко души негови другари, които, като не работели нищо, пиянствували денонощно, нарушавали тишината и спокойствието на населението, подстрекавали го към непокорство на властта и постоянно я провокирали. В това време председателят на тричленната комисия получава една записка от Чардафона, с която му съобщава, че от комитета се получил отговор: „Да се арестува префектът и прогласи Съединението.” Затова пита: време ли е да се пристъпи веднага към изпълнението на тая заповед, дорде префектът се намира в общинското управление? Председателят пратил да кажат на Чардафона и събраните около него 10 души младежи, повечето ученици от Ш-класното училище, облечени вече в приготвената униформа (подобна на оная от Ботевата чета), че тая работа не бива да се извърши в Общинското управление, което се намира непосредствено до полицейската бригада, защото сигурно полицията ще влезе в ролята си, и тя се гьтои от 5—6 младши и 1 старши (сержант-майора Маркович, по народност русин). Каза още да се крият и когато г-н префектът отиде на квартирата си, гдето ще има само един стражар при себе си, тогава да го нападнат и арестуват. Чардафон и другарите му послушаха тия думи на председателя. Г-н префектът запита: дали не е добре Чардафона да се арестува тутакси и да се интернира, а другарите му постепенно да се ловят отпосле и изпращат на властта в Старосел (Старо Ново село). Председателят на тричленната комисия му отговорил, че е неудобно и рисковано тая работа да се предприеме дене, особно тоя ден, когато, по причина на неговото присъствие в Г. Конаре, всички са нащрек; обеща се да даде съдействие на полицията, в даден, удобен момент да изпълни заповедта му. Г-н префектът повярва на даденото от председателя обещание и се съгласи да се отложи за после арестуването на Чардафона и другарите му. Около 12 часа г-н префектът и председателят напуснаха общината и се отправиха за квартирата му у дядо Марин Празов. Тук първият остана да обяда, а председателят си взе сбогом и си излезе, при всичко, че г-н префектът силно настояваше да остане, за да обядват заедно; той му се извинил, че жена му била тежко болна, та не може да я остави. Тъкмо стигнал в къщата си председателят и седнал да обядва, църковната камбана почнала да звъни, а след малко пристигнал у дома му председателят на комитета свещеник Ив. Генов и пръв го поздравил с акта на Съединението, като му явил, че префектът П. Димитров е арестуван, а така също и всички други стражари били арестувани.

Веднага бил свикан комитетът на заседание, за да се обмисли създаденото положение, както и какво предстои да се действува по-нататък. Сега Чардафона беше в ролята си! Възседнал на черният, който беше взел от обезоръжения и арестуван сержант-майор Маркович — бригаден командир, заедно с 4—5 души конници, облечени в нови черни дрехи със зелени нашивки, постоянно препускаше из селото и оповестяваше за извършения акт, като казваше на всеки, който е способен да носи оръжие, да си вземе пушката и на другия ден да се яви на площада. Тая чета до вечерта заобиколила с. Цалапица и др. съседни села и им извести за извършеното. Един куриер, а именно пъдарят Петко Бошулски, веднага се изпрати за Копривщица, за да занесе и предаде писмото от Ц. комитет, донесено заедно с онова, в което се съобщава на Г. Конарския комитет да арестуват префекта и провъзгласят Съединението. Това писмо беше предназначено (адресирано) за Молла Петко — Петко Кесяков. То беше придружено и от друго писмо от страна на председателя на тричленната комисия, в което, като му се явява за извършеното, умолява се да събере съзаклятниците и ги доведе най-късно на 5-и до 5 часа подир пладне в Г. Конаре, за да заминат заедно за Пловдив. Петко Бошулски скъта писмата в учкура на гащите си, за да не попадне в ръцете на властта и го намери. Направи се разпореждане да се съобщи на всички съмишленици: да си очистят пушките, да си приготви всеки един за три деня хляб и на 5-и септемврий по обяд всеки да се яви с оръжието си на площада. Членът на комитета Ст. Средев се натовари да посещава често в квартирата му бившия префект П. Димитров и му услужва, да не би някои да отиват при него с цел да го оскърбяват.

На 5-и септемврий по обяд започнали да се събират въоръжени на поляната (площада) всред селото всички мъже от Г. Конаре, способни да посят оръжие. Около 3 часа подир пладне пристигнаха от с. Цалапица около 200 души въоръжени момци, предвождани от Ив. Добричков от същото село. Наближаваше вече 5, когато пристигна пратеникът в Копривщица П. Бошулски и съобщи, че копривщенци щели да тръгнат на другия ден. Около това време пристига и комитетският агент Спиро Костов и съобщава, че майор Николаев заповядал веднага да потегли отрядът от Г. Конаре, за да може тази нощ да се загради Пловдив от него и другите чети, които се очакват да пристигнат от разни места, защото ако се закъсняло още с един ден, правителството щяло да изарестува всички съмишленици в града и осуети Съединението. Каза още, че има заповед за арестуването на майор Николаев, но той не излизал от казармите, гдето се считал в безопасност. Спиро Костов носеше със себе си 2 револвера, единия от които даде на Ст. Средев, защото нямал никакво оръжие; единствената пушка „мартинка”, която имаше по-рано, той беше подарил на Македонския комитет при основаването му още през месец февруарий.

X

Като се изпълни площадът с въоръжен народ и нямаше вече кой да се чака, повикаха се двамата свещеници Тодор Райков и Ив. Генов, който е и председател на местния комитет, за да осветят знамето и поръсят юнаците. Когато тоя обред се извърши и момците един по един започнаха да целуват кръста и се ръсят, П. Шилев застана до свещеника и записваше в списъка на доброволците всякой, който се преръси. За командир на отряда се посочваше от повечето доброволци Чардафона; също и Пловдив. Ц. комитет (неофициално) очакваше той да поведе г. конарските доброволци за Пловдив. Един от членовете на комитета, Ст. Средев, сега започна да оспорва това право на Чардафона. Членовете на комитета Хр. Македонски и д-р Хотински не бяха в Г. Конаре, та Чардафона и Ст. Средев и двамата членове на комитета бяха лицата, които трябваше да се помиряват. Оставаше да се произнесат по спорния въпрос председателят на комитета свещеник Ив. Генов и подпредседателят П. Шилев. Избра се среден път: Ст. Средев и Спиро Костов да обра зуват нов отряд, който да се комплектува от една част г. конарски доброволци — около 30 души, и попълнен с такива още от селата Правище (Дорутлий), Чардаците, Любен (Кара Мустафаларе), Беловица (Дълги герен), Красново, Старосел (Старо Ново село), Паничере и Старо Железаре (Демирджилери), да превземат окол. управл. и Старосел (Старо Ново село) и оттам да слязат с попълнен и от другите села на околията с доброволци отряд в Пловдив, а Чардафона и П. Шилен да предвождат отряда (главните сили) направо за Пловдив още тая вечер. Така разрешен въпросът, и двата отряда тръгнаха на 5-и септемврий в 6 часа подир пладне: единият към Пловдив, а другият към Старосел (Старо Ново село), а бившият пловдивски префект П. Димитров се остави до второ разпореждане, под стража от милиционери, в къщата на дядо Марин Празов.

Отрядът, който отиваше за Пловдив, мина през селата Войсил (Карнофоля), Бенковски (Мързян) п Царацово, от които села много доброволци още со присъединиха към отряда, особено от последното село с бай Иван Арабаджията и братята Божил и Пею Георгиеви. Извън с. Царацово по посока на Пловдив се даде отдих на отряда, понеже беше още много рано. По едно време постът, поставен откъм Пловдив, дочул, че иде някаква конница от оная страна и дава вистрел, а след товаа и целият отряд дава няколко залпа във възчуха, от които, подплашена, идещата откъм Пловдив конница бързо избягва обратно. Изпратиха се да отидат в лагера, който беше гдето е сега селото Столипиново, двама конници: Никола Милев и Никола Чобанов — фелдфебел от дружината на майор Николаев, когото последният беше пуснал в отпуск на 5 септемврий вечерта и изпратил да посрещне отряда от Г. Конаре и го предупреди да осъмне в Пловдив и да знае, че всичката войска е за съединението. Гореспоменатите куриери карали все по левия бряг на Марица, защото градът бил заобиколен от жандармерията от чести патрули, според казването на Н. Чобанов и на други войници, пуснати в отпуск и пристигнали в отряда, и не допускали никой да влиза в града. Тъкмо срещу лагера те прегазили реката и се явили пред майор Николаев, та му съобщили, че отрядът е вече близо до града. Последният ги повърнал обратно по същия път, да съобщят на Чардафона веднага да потегли с отряда за Пловдив и още в тъмно да завземе конака. Дорде да се завърнат куриерите, чуха се многократни викания „ура” от много гласове по посока на лагера. Това беше прогласяване Съединението от страна на войниците в лагера Щом пристигнаха пратениците и съобщиха заповедта на майор Николаев, отрядът потегли за Пловдив и по пътя намери войнишки шапки, пушки и кавалерийско седло. После се узна, че съдебният следовател Шиваров и прокурорът Савов, придружени от едно кавалерийско отделение от 20 души под командата на поручик Никушев отивали да заловят виновниците по арестуването на пловд. префект в Г. Конаре. Отрядът влягъл в Пловдив откъм Карловското шосе още в тъмно безпрепятствено, минал моста на р. Марица и влязъл в конака. В същото време нахлули и войпиците на майор Николаев. Доброволци и войници започнали да се прегръщат и целуват. Нескончаемо ура цепело въздуха и народът постоянно напълнял конашкия двор. Една депутация от Л. Стоянов, Ив. Андонов иска да влезе при генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, за да му изрази волята на народа. Последният приема депутацията, която му съобщава, че народът е прогласил съединението на Южна България със Северна под скиптъра на Ал. Батенберг и че той заедно с румелийското правителство са свалени; народът иска да напусне конака и да се яви пред него.

Без никакво съпротивление Гаврил Кръстевич последвал депутацията, която го извела и показала на народа. Нескончаемо: Ура! Да живее съединена България! Долу Изт. Румелия! — излизаха от хиляди гърла и цепеха въздуха! Най-после генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич беше качен на един файтон и до него отдясно, в същия файтон и с гола шашка в ръка, седна девицата Неделя Стоянова Шилева — годеница па Чардафона, а после негова съпруга. Предвождай от г. конарската конна чета начела с Чардафона и конвоиран от целия отряд Г. Конарски, попълнен от пристигналите пловдивски революционери, всред стечение на много народ от разни народности, файтонът с бившия генерал-губернатор на Изт. Румелия беше преведен из пловдивските улици, покрай къщите на европейските консули, пред които народът правеше най-оживлени овации за Съединението. След това файтонът с детронирания генерал-губернатор, конвоиран от Чардафона и конната чета, биде откаран през моста на Марица, през Каршияка в Г. Конаре, в къщата на стария свещеник Тодор Райков, който по-първия ден заедно със свещеник Ив. Генов освети знамето, поръси доброволците от Гол. Конаре и им пожела сполука, като е била оставена силна стража от най-храбрите милиционери да го вардят.

Веднага в Пловдивското градско общинско управление се състояло събрание; между стеклите се граждани от разни народности и партии, на които по лицата се изобразяваше голяма радост и които постоянно се поздравляваха и честитяваха Съединението, фигурираха: 3. Стоянов, д-р Г. Странски, Ив. Андонов, Георги Данчев, Ст. Салгънджиев, д-р Чомаков, Хр. Дюкмеджиев, Т. Гатев, П. Шилев, Спас Турчев, Стоил Търнев и много други и избрали следующите лица за временно правителство: д-р Г. Странски за председател, д-р Чомаков за подпредседател и за членове: майор Николаев, 3. Стоянов, Г. Данчов, д-р Янколов, К. Пеев, Г. Бенев и др.

Временното правителство веднага издаде прокламация и почна да действува, като най-напред влезе в сношение с княз Александър Батенберг. Следобед започнаха да пристигат доброволчески дружини и от други места от окръга. Само от Копривщица се забавиха, защото бяха заняти със сватба: женеше се директорът на финансите М. Маджаров за балдъзата на директора на правосъдието С. С. Бобчев. Когато се получило известие за детронирането на Гаврил Кръстевич, те били смаяни и не знаяли какво да правят, не им се искало да вярват, но Тончо Герджиков ги извадил от заблуждение, като им се представил с няколко хъшове, въоръжени от главата до петите, и им обявил, че са арестувани.

Бившият пловдивски префект П. Димитров, когото оставихме на 5 септемврий арестуван в Гол. Копаре, в къщата на дядо Марин Празов и пазен от милиционери, през нощта на 5 срещу 6 септемврий, когато Гол. Конарският отряд е почивал па полето между с. Царацово и гр. Пловдив, е бил посетен от управляющия Пловд. руско консулство Игелстром, който бил минал през пътя Пловдив—Цалапица—Г. Конаре и увещаван да се качи на файтона му, за да го отведе в Пловдив. Обаче г-н Димитров отказал, като заявил, че той не може да се не подчини на едно народно желание и че не може да напусне тая къща, догде не бъде махнат постът и му се каже, че е свободен, бременното правителство веднага разпореди да бъде освободен и го назначи пак окр. управител и Пловдивския окръг.

Бившият генерал-губернатор Гаврил Кръстевич, за да не скучае в къщата на свещ. Тодор Райков, често се посещаваше от старците Титка Лапков, пария учител Еню Маринов, свещениците Тодор Райков и Ив. Генов, Георги Златаря, с които често играеше табла, а окол. лекар д-р Хотински, по заповед на Врем. правителство, всеки ден го е посещавал и следял за здравословното му състояние. На септемврий, по заповед на правителството, с конвой, командуван от капитан Ганю Атанасов, рано е бил вдигнат от Г. Конаре Кръстевич и през Т. Пазарджик откаран за София, като е бил предаден в е Вакарел на представители на софийското правителство и като е бил снабден с пари. От София през Лом той е бил отправен за Цариград.

XI

След изпращането на Г. Кръстевнч в Г. Конаре конарският отряд остана под командата на П. Шилев и беше отведен на бивак в квартала Каршияка под върбите на почивка.

Понеже свалянето на генерал-губернатора се извърши тихо и мирно без сътресения, без капка кръв и този акт се посрещна с ентусиазъм от всички партии и понеже нямаше още установена власт, която да регулира живота в града, той почна да си поема обикновения вид: дюкяните почнаха да се отварят, кафенетата и кръчмите се изпълниха с посетители, започнаха се веселби и песни, обаче под влиянието на спирта забелязаха се вече и буйни критики и пререкания между „черни” и „бели”, „истински съединисти” и „лъжесъедиисти”. За да не се случат сбивания, командующият Г. Конарския отряд отдели един патрул и го прати в Каршияка да затвори всички кръчми, след което отиде и докладва на каменданта на града майор Райчо Николов, който току-що бе назначен и който одобри направеното и издаде заповед веднага да се затворят всички питейни заведения в града. Не можа да мине съвсем без жертви тая революция. Съдено било да се принесе в жертва заслужилият, кроткият и добрият патриот Дядо Райчо! В качество на камендант той поканил началника на пощенската станция, опълченеца Тоцоров, да отиде в станцията и предаде един груп със злато, който той задигнал от станцията. Понеже се възпротивил, Дядо Райчо заповядал на иоппиците, които били с него, да го арестуват, но Годоров бил въоръжен с револвер, който моментално измъкнал и изпразнил върху Дядо Райчо и го повалил на площада пред Джумаята, срещу аптеката на Ст, Димитров, в безсъзнание. Целият град настръхна и се разтревожи. Тодоров избяга в съседното кафене „Караманово”, гдето беше убит от един гражданин с пушка. За избягване на смутове и пр. пуснаха се веднага патрули напея къде из града. На другия ден Дядо Райчо почина и му се отдадоха големи, небивали почести при погребението.

 

ПИСМО НА П.ШИЛЕВ ДО ИВ.АНДОНОВ ВМЕСТО АВТОРСКИ КОМЕНТАР, КОЕТО СЕ ПЕЧАТА ЗА ПЪРВИ ПЪТ.

Уважаеми господин Андонов, получих писмото Ви от 30 септемврий т. г, с което, като ми правите голям комплимент, че ма считате едно от най-компетентните лица и най-влиятелното лице, което подготви конарци за борбата против правителството, които Чардафон намери подготвени, за което се отнасяте до мен и искате да Ви дам нужните най-автентични сведения по известни въпроси през време на подготовката на съединението на Южна България със Северна, както и в самий ден на Съединението и каква роля са играли тогава известни лица. Считам са обязан да удовлетворя Ваший любознателен критически ум, за да се хвърли светлина върху събитията от оная славна епопея и да се даде един ден на историка пречистени фактите по това крупно събитие, затова подкачам:

  1. В брой 2029 от 19-и септемврий 1925 г. на вестник „Юг” господин А. Ляпчев каза буквално: „От Пловдив излезнах в 2 часа рано на 2 септемврий, беше понеделник. Преди обяд бях в Голямо Конаре, гдето арестувахме окръжния управител, който беше дошъл да прави разследвания против нашето движение” и пр., и пр. В тоя пасаж има неверности, които, предполагам, повече да са неволни. Защото оттогава са изминали цели четиридесет години, та може и да е забравил господин А. Ляпчев. Аз споменавам в моите спомени, че в началото на септември (първите дни), отивайки за Панагюрище, се отби в Голямо Конаре в къщата на П. Шилев А. Ляпчев и му даде нужните сведения за вървежа на работите в Пловдив и областта, мерките, които трябва да се вземат, за да успее делото и че денят за провъзгласяване на Съединението не е далеко. След малко почивка (това беше подиробед) пеши, изпратени до края на селото от П. Шилев, за да му посочи пътя за Панагюрище, той отпътува по посока на с. Тополидол (Кавакъдере). Това е самата истина. Аз не съм фиксирал точната дата на господин Ляпчевото дохождане в Голямо Конаре, а съм казал „първите дни” на м. септемврий. Господин Ляпчев каза, че бил в Голямо Конаре на 2 септемврий предобед в понеделник. Аз допущам да е дошъл на 2-и, при всичко че повече ми се иска да вярвам датата на дохождането му в Голямо Конаре да е 1-и септемврий, в къщата на П. Шилев е дошъл подиробед, доведен от ученика тогава в III клас на голямоконарското училище Г. Пенелов, и след размяна на мисли беше изпратен от мен до края на селото, като го насочих да върви по (Дръхдарската падина) покрай Попов кладенец, Алефаковските ливади, към могилите на с. Тополи дол (Кавакъдере). А пловдивский префект П. Димитров пристигна в Голямо Конаре на 3-и септемврий в 5 часа подиробед. Вечерта преспа в къщата на дядо Марин Празов, а на 4-и с. м. дойде на ревизия в общинското управление, дето се бави до 12 часа, по което време беше отведен от мен пак в къщата на дядо Марин Празов, гдето му беше. приготвен обяд. Там, след моето излизане, беше арестуван от съзаклятниците, около 15 души, повечето ученици от III клас начело с Чардафон. Никакво друго вънкашно лице не е участвувало тогава на тоя акт освен Чардафон. Следователно твърдението на А. Ляпчев, че в понеделник предобед на 2-и септемврий арестували пловдивский префект и тогава заминал за Панагюрище не може да бъде вярно, тъй като това събитие се извърши не на 2-и, както пише той, а на 4-и и в отсъствие на А. Ляпчев. Това обстоятелство може да се провери и установи от архивата на тогавашната префектура.
  2. В спомените на г. Данаил Николаев — запасен генерал, има така също работи, които не са съобразени с действителността. Така например той казва, че за осъществяване на идеята за Съединението по-късно се образува и политическа партия с такова наименование, а след туй се почна издаването на вестник „Съединение”, образуваха се партийни групировки под форма на гимнастически дружества и пр., и пр. Установено е вече, че съединистката партия се създаде с лозунгът „Съединението” на Източна Румелия със Северна България през 1884 г., когато вече изтичаше 5-годишний мандат на първий генерал-губернатор на Източна Румелия — А. Богориди и следваше съгласно устава или да го преназначи Високата порта, или да назначи на негово място друго лице за генерал-губернатор. Тогава се вдигна голяма врява, че със съгласието на Русия ще правят Съединението с цел да се компрометира А. Богориди пред Високата порта и стане невъзможно назначаването му втори период генерал-губернатор на Източна Румелия, или ако заповяда да се вземат стеснителни мерки против това движение, то да бъде компрометиран пред населението българско, която цел щом постигнаха, и се назначи Г. Кръетевич за г.-губернатор и като се настаниха на директорски места, изведнъж обърнаха колата и казаха: „Не му е времето за съединение” и почнаха да правят разпореждания за заздравяване на властта. Произведоха избори за Областно събрание с голями насилия, каквито румелийското население не беше виждало, а след това първата им работа беше да почнат постройката на здание за Областно събрание. А колкото до гимнастическите дружества, те не бяха никакви партийни групировки, а бяха образувани още при руско време в 1878 г. по инициатива на генер. Тотлебен, главнокомандующ тогава на руската армия, като бяха въоръжени с кримкови пушки, бракувани от руските войски, за запазване страната от нахлуване на башибозуци и турски войски, след оттеглянето на руските войски, а главно да бъде сплашена Турция и се откаже от правото, което й даваше Берлинския договор, да изпрати гарнизони на Стара планина.
  3. Също така има грешки и в другите места на спомените на почтений генерал, така например той казва във вторий отдел на спомените си, че „за Съедийението всички говориха, много се пишеше, но за жалост трябва да изтъкнем тук всеизвестния факт, че имаше мнозина, които с уста искаха Съединението, но които от душа и сърце никога не желаеха да го видят свършен факт”, а още в началото на еледующий (третий) параграф започва с думите: „За всички живущи в България съвременници на славната епопея на Съединението на 6/19 септ. 1885 г. е известно, че тоя патриотически акт е желано дело па всички българи от областта, подкрепени с решителността на българските офицери в Пловдив — един народен военен преврат със силен патриотически замах тури край на султановската власт в автономната област.” Тук се явява едно противоречие. Горе се казва, че мнозина, които от душа и сърце никога не желаели да видят Съединението свършен факт, а след това тутакси се казва, че тоя патриотически акт е желано дело на всички българи от областта. А най-важното, което изпъква тука, е, че почтений генерал признава с това, че българските офицери в Пловдив са само подкрепили с решителността си това желано дело на всички българи от областта и така са турили край на сул та новата власт в автономната област. Много ясно се разбира, че българските офицери в Пловдив са дали само подкрепа на народното движение, на същото място обаче с курсив той подчертава, че това било един народен военен преврат със силен патриотичен замах! Хем народен, хем военен! Трябва да благодарим на господин генерала, че е по-милостив и от г-н Мих. Ив. Маджаров, който на стр. 336 в книгата си „Източна Румелия” под заглавието „Един военен преврат тури край на автономната област” буквално казва: „На 6/19 септемврий 1885 г. през нощта Пловдивския гарнизон, воден от български офицери и следван от няколко стотини селяни от Голямо Конаре и Цалапица, загради жилището на генерал-губернатора и извади Гаврил Кръстевич, извлече го вън, за да му обади, че по волята на народа и войската Източна Румелия е присъединена към Княжество България, а той се проглася за свален от своя’ пост…”, изглежда, че г-н Николаев, когато е писал спомените, е бил под влиянието на писаното от Мих. Маджаров по тоя въпрос, обаче за да замаскира това обстоятелство, поставя при думата „военен преврат” и „народен”, та излиза „народен-военен преврат”. Хем, народен, хем военен! И народа да бъде доволен, и военните от Пловдивский гарнизон да не останат засегнати.
  4. По-нататък той забравя скромността, рита народа настрана и иска да изпъкне той като единствен фактор по извършването на това велико събитие. С цел да омаловажи участието на народа и да подиграе основателите на първий революционен (централний) комитет в с. Дермендере на 25. VII. 1885 г., да го представи за нещо несериозно, та по тоя начин да изпъкне, че от такъв несериозен комитет не е могло да има и сериозна организация, която да подготви народа към осъществяване на тоя идеал. Прочие никой няма да се довери на един комитет, в който влизат гърци, и да отиде да си излага живота, а ще го счита за несериозна работа. Той казва: „Около средата на месец юлий 1885 г. в село Първенец (Дермендере, до гр. Пловдив — днес преименувано Фердинандово) се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията, между другите лица, са били покойните днес Захари Стоянов, майор Паница и др. Тук в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз компанията провъзгласява Съединението и в общия възторг дават няколко вистрела, с което привличат вниманието на властта, че става нещо необикновено, полицията узнава за това, изгонва компанията от селото и всичко временно затихва. Няколко дни след веселото събитие в село Първенец (Дермендере), което станало около средата на месец юлий 1835 г. с участието на гърци, компанията провъзгласила Съединението и във възторг дала няколко вистрела и, види се, като нападнала Изт. Румелия, най-напред майор Паница, а по-късно д-р Странски ся явили при тогавашний майор Николаев. Чудно как гърците, които взеха участие в събранието в с. Дермендере, когато с гърмене на пушки се провъзгласи Съединението в чифлика Кацигра, не са изпратили свой представител сега пред майор Николаев, за да застъпва интересите на техните сънародници! Това опущение от страна на гърците е за първи път!

Д-р Странски и майор Паница поискали неговото съдействие да вземе участие в свалянето на правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Тук господин Николаев е изпуснал да каже по-нататък какво му са казали майор Паница и д-р Странски. След детронирането на Гаврил Кръстевич на негово място друго лице ли са щели да прогласят за генерал-губернатор на Изт. Румелия или са щели да прогласят Съединението. Но щом са същите лица, които бяха прогласили един път Съединението в с. Дермендере в чифлика на Кацигра няколко дена само преди тая дата, подразбира се, че са ратували за същата идея — Съединението. Да искат неговото съдействие за свалянето на Областното събрание с участието на гърди — това е абсурд! Не мога да допусна, че един Николаев ще може да понесе подобно оскърбление на българския патриотизъм, като допусне, че гърци ще влизат в български комитет заедно със Захари Стоянов, майор Паница, Иван Андонов и Иван Стоянович, който има за цел да подготви българския народ от областта да катурне Изт. Румелия, рожба на Берлинския конгрес, който, за да се създаде, немалко допринесоха гърците, за запазване чиито интереси, език и народност бе създадена.

Нека сега дойдем до същността на въпроса. Най-напред майор Паница, а по-късно д-р Странски се явили при тогавашний майор Николаев и поискали неговото съдействие да вземе участие в свалянето на правителството на Областта и детронирането на генерала-губернатора. Тук отговорът, който дал на гореспоменатите лица г-н Николаев, ми се види малко неестествен, той им заявил ясно и категорично: „Аз не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да сваля правителството, но съм готов да способствувам с всички мои сили за изпълнението на един по-възвишен и патриотический идеал — премахването правителството на Изт. Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяването на съединението на Южна България със Северна.” Като каза малко по-долу: „Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене като българин, патриот и военачалник, в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.”

Тоя монолог, с извинение, ми се види много театрален. Защото представилата му се депутация му иска съдействието, за да правят съединение, а той им отговаря, че не може да подкрепи подобна акция, а по-надолу казва, че е готов да способствува за премахване на правителството на Изт. Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяването съединението на Южна България със Северна. Просто неразберьош! Независимо от това уважаемий г-н се оказва, че не е знаел за съществованието на комитета, както казва покойний Захари Стоянов във в. „Самозащита”, беше вече канализирал голямото, стихийното течение на съединението на Южна със Северна България, като беше завил гнезда из цяла Южна България, преди да узнаят военните и вземат мерките си, за да осуетят или пък подкрепят делото, та препоръча на двамата делегати, които дошли при него, да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет. Това показва, че почтенний генерал, който сега излиза с претенциите да е организирал, подготвил и извършил Съединението с няколко свои подведомствени офицери мимо комитета и народа, не е имал известие до деня на Съединението какво се готвело и от кои лица. И наистина аз, който бях един от скромните организатори на движението за Съединението в Голямо Конаре, Цалапица и околните села от Овчехълмска околия, не видях да се мерне негде из околията нито един военен и да каже две думи някому по тоя въпрос до избухването на самата революция, освен покойний майор Райчо Николов, който дохожда през месец август в Голямо Конаре с един полуескадрон жандармерия, за да арестува дейци на Съединението.

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ

Александър I Батенберг (1857—1893) — първият княз на България (1879-—1886) след освобождението на страната от османско робство. В родствени връзки с руския и английския владетелски дворове. Като офицер от руската армия участвува в Освободителната руско-турска война (1877—1878). Суспендира Търновската конституция (27. IV. 1881—7. IX. 1883) и установява режим на пълномощия. Приема съединението на Източна Румелия с Княжество България и е главнокомандуващ на българската армия в Сръбско-българската война (1885). На 9 август 1886 г. е детрониран от офицери-русофили и на 26 август с. г. се отказва от българския престол. До края на живота си служи като офицер в австро-унгарската армия.

Андонов, Иван (1854—1937) — националреволюционер и общественик. От 1872 г. е член на Чирпанския революционен комитет. Участвува в Старозагорското въстание (1875), след което емигрира в Румъния. На следващата година се завръща в Чирпан, за да организира в родния си край предстоящото въстание, но е заловен от властите и осъден на доживотен затвор. След Освобождението работи в съдебното ведомство в Пловдив и като секретар на БТЦРК активно участвува в подготовката и провъзгласяването па Съединението. След това работи като адвокат и в продължение на близо тридесет години е избиран непрекъснато за народен представител. Бил е заместник- председател на Народното събрание. Написал мемоариите книги „Из спомените ми от турско време” и „Съединението”.

Атанасов, Ганю (неизв. — 1935) — поручик от съдебното ведомство на Източнорумелийската милиция, заместник-военен прокурор на Пловдив. Участник във вълненията на 19 май 1885 г., заради което е разжалван и уволнен от служба. След провъзгласяването на Съединението съпровожда бившия главен управител Гаврил Кръстевич от Голямо Конаре до София. Продължава военната си служба и стига до чин полковник.

Атанасов, Иван Арабаджията (между 1830 и 1837—1901) — националреволюционер. Близък сподвижник на Васил Левски. Участвувал в изграждането на революционните комитети през 1868-1872 г. Делегат на Оборищенското събрание и участник в Априлското въстание (1876). Арестуван и изтезаван след разгрома на въстанието. Ръководи чета при свалянето на румелийското правителство и обявяването на Съединението. Избиран на три пъти за народен представител. Бенев, Георги (1843—1909) — учител, общественик и публицист. Следвал славянска филология в Прага и история във Виена. Учител в Ст. Загора и Търново. Арестуван и лишен от учителски права заради участието си в Старозагорското въстание (1875). Включва се в Освободителната война като преводач на руските войски. След Освобождението е директор на финансиите на Източна Румелия (до 1884). Активно участвува в движението за съединението на Източна Румелия с Княжество България и след неговото провъзгласяване е член на Временното правителство. Доброволец в Сръбско-българската война (1885). Занимава се с публицистична и преводаческа работа. Популяризатор на чешката литература в България. Редовен член на БАН.

Бобчев, Стефан (1853—1940) — юрист, публицист и обществен деец. Следва медицина в Цариград, а след това завършва право в Москва (1880). Директор на правосъдието на Източна Румелия (1884—1885). По-късно министър на народното просвещение, пълномощен министър в Санкт Петербург (дн. Ленинград), народен представител. Един от инициаторите за създаването на Висшето училище в София (дн. Софийски университет). Сторонник за културното, икономическо и политическо сближение на България с Русия. Автор на много правни, исторически и общественополитически трудове. Редовен член на БАН.

Гатев, Тодор — обществен дец и публицист. Близък приятел на Захари Стоянов, издавал заедно с него вестник „Борба”. Като един от ръководителите на БТЦРК взима дейно участие в подготовката и провъзгласяването на Съединението.

Генов, Иван (около 1840—1922). Учител в Голямо Конаре до 1867 г. Същата година заминава за Цариград, където е ръкоположен за енорийски свещеник иа Голямо Конаре. Поддържал тесни връзки с апостолите на Априлското въстание (1876). След потушаването му е жестоко изтезаван и затворен в пловдивския затвор Ташкапия. Избран е за председател на Голямоконарския таен революционен комитет за Съединението. Заедно с поп Тодор Райков освещава знамето и на 5. IX. 1885 г. заклева въстаниците, отправящи се за Пловдив.

Данчов, Георги — Зографинът (1846—1908) — националреволюционер, художник, обществен деец, един от първите български професионални фотографи. Изографисал, много черкви и манастири оставил майсторски портрети на мнозина от известните си съвременници. Член на Чирпанския революционен комитет и снодвижник на Васил Левски. През 1873 г. осъден на вечно заточение в Диарбекир, откъдето избягал през 1876 г. и отишъл в Русия. Подпомага сформирането на Българското опълчение и преминава с руските войски р. Дунав като военен кореспондент. Включва се активно в движението за съединение и става член ма Временното правителство след неговото провъзгласяване. Избиран няколко пъти за народен представител.

Валдемар Датски (1858-1939) — принц, син на датския крал Християи IX. Един от кандидатите за българския престол след абдикацията на Александър I. Избран от III Велико Народно събрание (29 окт. 1886) за български княз, но отказва да приеме короната, тъй като не е одобрен от Русия. Поради това изборът му е анулиран.

Димитров, Петър (1848—1919) — обществен и политически деец, дипломат. Завършил Роберт колеж в Цариград. Съпровождал американския генерален консул Скайлър при анкетната му обиколка след потушаването на Априлското въстание. Префект на Пловдивски окръг (1881 — 1890). Изпълнявал различни дипломатически мисии в чужбина. Автор на интересни мемоари за дейността му с Юджийн Скайлър и за Съединението.

Дкжмеджиев, Христо (неизв. —1905) — занаятчия-леяр, радетел за народните идеали, кмет на Пловдив (1887—1890). Със заслуги по изграждането на водоснабдителната мрежа на града. Инициатор за преименуването и номерирането на улиците.

Зографски, Петър — националреволюцнонер, учител. Участвувал в Руско-турската войиа (1877— 1878) като опълченец. Учител в Пловдивската областна гимназия и уволнен от работа след майските демонстрации. След Съединението е избран за народен представител.

Костов, Спиро — националреволюционер. Участвувал като доброволец в българските отряди по време на Сръбско-турската война (1876) и като опълченец в Руско-турската война (1877—1878). Отличил се в боевете на Шипка. След Освобождението продължава революционната си дейност за извоюване свободата на останалото под османско владичество българско население. Член на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който подготвя и провъзгласява съединението на Източна Румелия с Княжество България, и началник на неговата Тайна полиция. По- късно околийски управител в Старо Ново село (ди. Старосел).

Кръстевич, Гаврил (ок. 1820—1898) — обществен и държавен деец, писател. Получил юридическо образование във Франция. Заема висши постове в турската съдебна йерархия. Виден деец на „просветителското течение” в националноосвободителното движение. Взел дейно участие в черковнонационалната борба през 60-те и 70-те години на XIX век и в изработването на устава на Българската екзархия. Участвувал в редактирането на си. „Български книжици”. След Освобождението главен секретар, директор на вътрешните дела и главен управител на Източна Румелия (1884— 1885). Автор на книгата „История блъгарска” (ч. II, 1869). Почетен член на БАН.

Ляпчев, Андрей (1866—1933) — буржоазен политически и държавен деец. Като ученик в Пловдивската гимназия сътрудничи на БТЦРК. По-късно следва в Цюрих, Берлин и Париж. Взема участие в македонското освободително движение. Многократно е министър в различни кабинети. Като лидер на Демократическата партия участвува в създаването на фашисткия Демократически сговор. Министър-председател (1926—1931), провежда по-гъвкава политика в сравнение с предишното фашистко правителство на Ал. Цанков. В края на живота си заема открито отрицателно становище срещу фашистката програма на цаиковистите.

Маджаров, Михаил (1854—1944) — политически и обществен деец, публицист. Съединението на Източна Румелия с Княжество България го заварва като директор на финансиите и един от водачите на Народната (Съединистка) партия. По-късно е бил многократно министър, пълномощен министър и народен представител. Автор на интересни спомени и исторически трудове. Редовен член на БАН.

Македонски, Христо (1835—1916) — деец на националното освободително движение. Хайдутин в четата на Стоимен войвода в района на Малешевата планина. Под влияние на Г. С. Раковски се оформя като националреволюционер. Участвува в I българска легия (1862) и след разтурването й се прехвърля в Румъния. Участвува и във II българска легия (3867—1868) и в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в подготовката на Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстание. Автор на ценни спомени — „Записки на Христо Н. Македонски. 1852—1877″.

Маринов, Еню (1840—1889) — учител и просветен деец в Голямо Конаре. Произхожда от рода на преселници, македонски българи от Костурско. Завършил класното училище в Пловдив, ученик на Н. Геров и И. Груев. До 1860 г. е учител в Брацигово, където налага отделянето на училищния бюджет от черковния, а училището се изгражда като светско по подобие на Априловската гимназия в Габрово. През 1870 г. Васил Левски посещава Голямо Конаре и заедно с Еню Маринов създават таен революционен комитет. През 1875 г. даскал Еню Маринов основава в селото читалище „Надежда”.

Николаев, Данаил (1852—1942) — военен деец, генерал от пехотата. Доброволец в Сръбско-турската война (1876). Командир на рота в Българското опълчение, като се отличава в боевете при Шипка—Шейново. На 6. IX. 1885 г. при обявяване на Съединението ръководи войските в Пловдив. Председател (1895—1897) на Върховния македонски комитет, който изработил проект за реформи в Македония и Одринско, послужил за основа на политическите искания на ВМОРО. Министър на войната през 1886—1887 г. и през 1907— 1911 г.

Николов, Райчо (Дядо Райчо, Капитан Райчо) (1840—1885) — военен деец, майор. През Кримската война (1853—1856) преплува р. Дунав и дава ценни сведения на руското командуване за войските в Русе. Завършил Втори кадетски корпус в Петербург (1859), служи в руската армия. Участвува в Освободителната война 1877—1878 г. като командир на рота и опълченска дружина. Като комендант на Пловдив взема активно участие в извършване на съединението на Източна Румелия с Княжество България. Убит при провъзгласяване на Съединението.

Паница, Коста (1855—1890) — политически и военен деец, майор. Учил в Одеското юнкерско училище и участвувал като младши офицер в Българското опълчение през Освободителната война 1877—1878. Напуснал службата във военно-правното ведомство на Княжество България, за да се включи в работата на БТЦРК През ян. 1890 г. организира заговор за сваляне па правителството и изгонване на Фердинанд от България, но е арестуван и осъден на смърт.

Пеев, Костаки (1843—1920) — обществен деец. Един от основателите на първото българско взаимоспомагателно дружество „Пчела”. След Освобождението е на два пъти кмет на Пловдив. Дълго време е председател на Търговската централна камара в Пловдив. Основател (заедно с Набодков) и на първата българска сапунена фабрика „Родопска пчела”. Народен представител.

Райков, Тодор (1826—1901) — свещеник. Завършил килийното училище в Голямо Конаре и двукласно училище в Пазарджик. Учителствува в родното си село и след това става свещеник. Поддържал близки връзки с българските националреволюционери и апостолите по Априлското въстание (1876), заради което е многократно арестуван. Заедно с поп Иван Генов на 5. IX. 1885 г. заклева въстаниците, отправящи се за Пловдив.

Стоянов, Захари (1850 или 1851 — 1889) националреволюционер, общественик и писател. Помощник на Ст. Стамболов при организирането на Старозагорското въстание (1875) и апостол в Четвърти революционен окръг при подготовката и провеждането на Априлското въстание (1876). Арестуван след разгрома на въстанието. Един от основателите па органа на крайно левите либерали в. „Работник” (1881). Идеолог и председател на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който организира и извършва съединението на Източна Румелия с Княжество България. Председател на Народното събрание (1888), на който пост го заварва смъртта. Активно участвува в движението за освобождение на Македония (1884—1885). Автор на първите биографии на В. Левски и Хр. Ботев, на книгите за четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на много статии и фейлетони, на епохалната творба „Записки по българските въстания” (3 тома, 1884-1892, посм.).

Стоянович, Иван (1860—1947) — политически деец и общественик. Чиновник в източнорумелийската Дирекция па правосъдието. Един от най-активните сътрудници на Захари Стоянов при подготовката и провъзгласяването на съединението на Източна Румелия с Княжество България. По-късно заемал различни административни и държавни длъжности. Като дългогодишен директор на пощите има определени заслуги в изграждането на пощенските съобщения в страната.

Странски, Георги д-р (1847—1904) — лекар и общественик. Следвал медицина в Букурещ и работил като лекар в Румъния. Близък на Хр. Ботев и на националреволюционните среди в Букурещ. Народен представител в Учредителното Народно събрание. Председател на Областното събрание на Източна Румелия и директор на финансиите. (до 1884). Един от лидерите на Либералната (Казионната) партия. Активно подпомага БТЦРК при подготовката и провъзгласяването па Съединението. Избран на 6. IX. 1885 г. за председател на Временното правителство, а след това назначен за княжески комисар на Южна България. Дипломат и министър на външните работи (1887). По-късно управител на Александровската болница и председател на Върховната сметна палата.

Тишков, Продан — Чардафон (1860—1906) — националреволюционер. Участник в Българското опълчение през Руско-турската война (1877—1878). Взел дейно участие в подготовката и извършването на Съединението. В нощта срещу 6. IX. 1885 г. предвожда Голямоконарската чета при превземането на конака на главния управител.

Турчев, Спас (1854—неизв.) — националреволюционер. Участник в Хвърковатата чета на Бенковски. Член на БТЦРК и агитатор на Съединението в пловдивските села. Работи в гражданската и държавната администрация на Княжеството. По време на стамболовисткия режим е околийски управител па Варна.

Чомаков, Стоян, д-р (1819—1893) — обществен деец, лекар. Следвал медицина в Италия и Франция. Активен участник в борбата за черковна независимост, проявява се като изтъкнат просветен деец преди освобождението на България от османско иго. Ползувал се е с голям авторитет сред гражданите на Пловдив и населението на Южна България. От 1861 до 1877 г. е представител на Пловдивската епархия в Цариград. Изразител на интересите на либералната буржоазия. След Освобождението работи като лекар, министър на народното просвещение (1887). Почетен член на БАН.

Шилева—Чардафонова, Недялка (1867—1959) — учителка. Дава своя принос в подготовката на Съединението, като ушива знамето на Голямоконарската чета и присъствува в ескорта на Гаврил Кръстевич при изпращането му от Пловдив в Голямо Конаре. Съпруга на Продан Тишков—Чардафон. Учителствува в различни градове на страната. Умира в София, като завещава родната си къща на читалището в Голямо Конаре.

Янкулов, Георги, д-р (1844—1900) — обществен деец и лекар. Завършил Роберт колеж в Цариград. Следвал медицина в Монпелие и Париж. След Освобождението виден деец на Народната партия в Източна Румелия, съредактор на в. „Съединение”.

 

ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО,ЗА ПЕТЪР ШИЛЕВ И НЕГОВИТЕ КНИГИ

Големите годишнини, паметници на големи събития, хранителници на националното ни достойнство, винаги ще стоплят душите на поколенията, ще очароват и ще бъдат пример за тях, ще възкресяват възторзите и идеите на дедите, ще припомнят съдбоносни решения, битки и човешко величие. ..

1985 година ни среща с една голяма годишнина — сто години от съединението на България. Десет десетилетия ни делят от онова бурно време, съхранило в себе си революционен оптимизъм и национално достойнство, заредено е възрожденски плам, дарило една година на възторг и опиянение от Освобождението и черна мъка по разпнатата и отново изтерзана родина. Десет десетилетия ни сближават с непрестанната борческа готовност и непреклонен патриотизъм на ония, които отново имат сили и кураж да организират тайни комитет, да стават апостоли и да изправят току-що освободената ни родина твърда и несклонила глава пред решенията на Берлинския договор, разсякъл България на части.

Потомците са съхранили много и малко за ония величави събития. Много е отразено от историята, която подробно е описала зараждането, организирането и провеждането на Съединението. Малкото и днес изниква с възраждането на спомените на дейните участници в движението за съединение, с новия прочит на съхранените документи и тълкуване на фактите, с багрите на техните лични преживявания и тълкувания на събитието. От народната памет ние непрекъснато черпим нови и нови данни, имена дати, епизоди, сравняваме с вече познатото и от това голямата идея, голямото събитие — Съединението — ни става още по-близко и скъпо.

„Всичко способно да носи оръжие тичаше да застане под знамето на борбата за Съединението и за целостта на Отечеството!” — ще каже Димитър Благоев. Тези думи са излезли под перото му като най-вярната преценка на токущо извършената революция. Дядото, безрезервно подкрепил движението за съединение, прави своето диалектическо обобщение, в което е отразил и народния възторг, и народните цели, и политическата ангажираност на революцията, и отраженията й в бъдещето: „Съединението на Южна България със Северна се явява като начало на един нов период в развитието на българския народ. То създаде по-благоприятни условия за бружоазното развитие на България, а в политическо отношение България стана по-силен фактор на Балканския полуостров.”

Много от участниците и главните дейци иа Съединението са написали спомени и бележки. Ценен е приносът на Захари Стоянов, редактора на в. „Борба”, човека, подготвил идеологически и осъществил организационно делото. Човека, който една седмица след Съединението има смелостта да отхвърли нападките и лъжливите твърдения на западните дипломати и от страниците на в. „Самозащита” да обяви своето и народното безапелационно кредо: „И сега, и в бъдеще, и пред историята ние обявяваме на всеуслишание, че превратът в Пловдив и в провинцията на 6 тото, събарянето на бившето правителство и заробването на последния паша е извършено чисто и просто с искрени подбуждания от самото население, от българския народ, от истинските съединисти…”

Спомени за събитието са ни оставили и редица други. Между тях се откроява малка книжка, чийто автор е голямоконарският учител Петър Шилев. За първи път спомените му виждат бял свят през 1925 г., когато се чествува 40-годишнината от Съединението. Този удивително скромен и чист човек тихо и спокойно изживява старините си в Пловдив, не напомняйки никому за себе си и заслугите си, оттеглил се настрана от развихрените патриотарски страсти и политически амбиции. Негова гордост и утеха са скъпите реликви — множество портрети, писма и бележки на дейци от епическите дни на неговата бурна младост, когато се твори обединението.

Завършил пети клас на прочутото пловдивско класно училище, наречено още Жълтото училище, Петър Шилев се завръща да учителствува в родното си Голямо Конаре. Освен обширните за времето знания, той носи като армаган за съселяните си не само революционните идеи на борбата за освобождение, но и пушка-евзалийка, закупена от богатия магазин на Дренски. Учителството не му пречи да следва пътя на апостолите от априлската епопея, да посрещне с опиянение Освобождението да хвърли всички сили в изграждането на новата държава и да потъне в задъханата подготовка на новата революция — съединението на разединена България. А неговият тих и уравновесен характер го налага и като подпредседател на местния таен революционен комитет. Доверието на населението в своя учител го издига за председател на тричленната общинска комисия и фактически го прави най-отговорния организатор на комитета, превърнал кметството в своеобразен щаб на движението. И стаена зад този тих и благ характер и уважението, което вдъхва неговата личност както у съидейниците му, така и у властниците, организацията бързо се разраства, за да заеме мястото на фактор при разрешаване на големия въпрос.

Спомените отразяват исторически верни факти и събития. Те представляват особен интерес не само защото са дело на един от най-дейните организатори на Съединението, но и защото са пример за изключителната скромност на техния автор, и а умението му обективно да оценява и предава събитията, без никъде да се натрапва или самоизтъква.

Всеки ред, всеки факт и случка посят задъханото чувство на гордост от осъществената идея, връщат ни към невижданото и чутовно единство на голямоконарци, към тяхната готовност за борба и солидарност, към призивните удари на прочутата камбана, към клетвените слова на поп Иван Генов и поп Тодор Райков, към ушитото от учителката Недялка Шилева бунтовно знаме.. . Сред тях е и той, уважаваният, слушаният от всички учител и комитетски човек — Петър Шилев. Едип от всичките, един от многото! Никъде в спомените му не се нрави и намек за огромната му отговорност пред редстоящото историческо събитие, пред хората. В скромността си авторът стига дотам, че за собствената си дейност и постъпки говори в трето лице. А той е човекът, който получава писмото на поручик Вълю Стефов от 3. IX. 1885 г.: „Зеайте пушките и тръгвайте храбро за Пловдив, реши се Съединението чрез въстание да се обяви!. .. Многоглаголствуването настрана, бавене нще, Захари иде от Ихтиман, Панагюрище се вдигна иняма да се смири, кримките на рамо и в петък вечер в Пловдив.” Той с и човекът, който скромно ще отстъпи водителското място на Чардафон и ще се нареди в редиците на четниците, тръгнали за Пловдив конак да завардват, паша да свалят, революция да вдигат. . .

Всичко това е разказано спокойно, непреднамерено, без отсянка на самоизтъкване или лъжливо скромничене и това качество отличава спомените и техния автор от много негови съвременни, а и по-нови мемоаристи и увеличава многократно уважението към големия революционер Петър Шилев. Поместените в края на спомените бележки в писмо до Иван Андонов (печата се за първи път) говорят за подбудите на автора да се хване за перото и за трезвата му оценка на събитията, отговорността, която чувствува пред правилното отразяване на революцията от 1885 г., за ясното съзнание за нейното значение.

Новото издание на спомените на Петър Шилев, оправдава своето съществуване не само с това, че се посвещава на голямата годишнина. То трябва да намери място сред днешната ни книжнина, в сърцата на днешните читатели и с големите си историко-литературни качества — богата информация, много фактически материал, критическо и непредубедено перо на добросъвестен и интелигентен автор. Запазени са всички стилови особености на неговия литературен изказ и синтактични цялости. Обработката на текста се отнася само до приближаването му до изискванията на новия правопис и осъвременявания на някои наименования с цел да се улесни читателят и му се даде възможност с пълна сила да усети насладата от простите слова на истината и гордостта, че имаме такова събитие в своята национална история. 1СПОМЕНИ НА ПЕТЪР ШИЛЕВ ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО НА СЕВЕРНА С ЮЖНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1885 ГОДИНА

Румяна АБАДЖИЕВА

Източници:   [ + ]

1. СПОМЕНИ НА ПЕТЪР ШИЛЕВ ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО НА СЕВЕРНА С ЮЖНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1885 ГОДИНА

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника