СТЕФАН х. ИЛИЕВ ПАНАРЕТОВ (ПАРАШКЕВОВ) – Спомени от Съединението

Стефан Панаретов

Стефан Панаретов

СТЕФАН Х. ИЛИЕВ ПАНАРЕТОВ (ПАРАШКЕВОВ) (1853,. Сливен — 1931, САЩ) — общественик и дипломат. Образование получава в Роберт колеж — Цариград, където работи като преподавател по български език до 1914 г. Панаретов е първият български пълномощен министър във Вашингтон (1914—1925), член на българската делегация при подписване на Ньойския мирен договор (1919) и делегат на събранието на Обществото на народите в Женева (1921). Действителен член на БАН.

Във връзка със съединистката акция през пролетта на 1880 г. Стефан Панаретов е изпратен от княз Александър Батенберг в Лондон със задача да coндиupa отношението на английското правителство към съединението на двете български части. Тук поместваме спомените му за тази дипломатическа мисия, публикувани във в. „Мир”, бр. 9108 от 17 ноември 1930 и бр. 9109 от 18 ноември 1930 под заглавие „Една мисия в Лондон на 1880 г.”

По Великденската ваканция на 1880 г. д-p Уошбърн, директорът на Роберт колеж, и аз посетихме Източна Румелия. Д-р Уошбър искаше да се срещне с някои от видните политически дейци там, между които имаше мнозина възпитаници на училището, и да се запознае отблизо с вървежа на управлението в тази автономна област. В Пловдив се случи по него време да бъде и покойният д-р К. Стоилов. В разговорите, които имахме с него, той, естествено, настояваше върху несправедливото разделяне на Южна България от Княжеството и на негодуванието, което съществуваше и от двете страни на Балкана против това разделяние. Понеже тогава в Англия беше на власт г-н Гладстон, който не одобряваше извършената от Берлинския конгрес неправда, вълнението за съединението у нас се беше доста засилило, като се вярваше, че то ще намери подпора у либералното правителство на Англия. Нашата надежда за успешен опит на съединение се поддържаше от факта, че предписаните от Берлинския договор териториални увеличения на Гърция и Черна гора, които султанът упорствуваше да не дава, можеха да докарат война между Турция и двете заинтересували страни, и тогава ние бнхме могли да „ловим риба в мътна вода”. Д-р Уошбърн напълно признаваше неправдата, осъждаше делото на Берлинския конгрес и съчувствуваше на желанието за съединение, но не вярваше, че то може да се постигне чрез революционни начини, особено толкова наскоро след подписването на Берлинския договор. Той не вярваше, че великите сили ще позволят война между Турция, Гърция и Черна гора; по-вероятно беше, че те ще намерят средство да принудят султана да отстъпи от упорството си и изпълни предписанията на договора. Докато подписалите договора сили се мъчат въз основа на него да изтръгнат от Турция предвидените териториални отстъпки на Гърция и Черна гора и реформи в Армения и останалите турски области, немислимо беше, че те ще позволят съединение на Източна Румелия с Княжеството, което щеше да бъде едно важно нарушение на Берлинския договор. Като изказваше тези свои мисли на Стоилова, д-р Уошбърн му каза, че във всякой случай не бива да се предприема нищо, без предварително да не се опита и узнае мнението и разположението на някои от великите сили. Понеже английското правителство под ръководството на Дизраели беше най-много настояло в Берлинския конгрес за разделението на България, д-р Уошбърн препоръча на Стоилова да ce вземе мнението на Гладстоновото правителство и узнае дали би подкрепило съединението на Източна Румелия е Княжеството.

Към края на месец май не малко се почудих, когато един ден разсилният при нашето дипломатическо агентство в Цариград ми донесе едно писмо, в което беше приложено копие от телеграма от Стоилова. Телеграмата препоръчваше на агентството да ме попита, бих ли приел да отида в Лондон no въпроса, за който д-р Уошбърн и Стоилов са говорили и ако при имам да тръгна за София. След като се посъветвах с д-р Уошбърн и той се съгласи да ми даде отпуск да замина преди свършването на учебната година, на другия ден отидох в агентството и им казах, че приимам и след 2—3 дни ще тръгна. Когато стигнах в София, слязох в къщата на Стоилова и на дълго и широко разговаряхме за мисията, която щях да предприема. В София се бавих три-четири дни, докато ми приготвят нужния шифър, наредят щото трябваше за пътуването ми и се видя с княза и пр…. Между тези, които трябваше да видя, беше и покойния „дядо” Цанков, тогавашен министър-председател и министър на външните работи. На определения от него час отидох в министерството и бях поканен изведнъж да вляза при него. Цанков, облечен във фрак, седеше на писалището си на единия край на стаята, а на една маса в средата на стаята седяха Тишев, министър на вътрешните работи, с когото се познавах още от Цариград, и Гюзелев, министър на народното просвещение, с когото за пръв път ce срещнах. На писалището на Цанкова имаше една бумага, чието съдържание беше предмет на разговор между него и двамата му колеги. Въпросът се касаеше до г-н Хогде, чиновник от френското министерство на финансите, когото предишното мининстерство беше условило за три години като финанциален съветник да уреди нашето министерство на финансите. Либералният кабинет на Цанкова обаче не искаше да го държи, под предлог, че един чужденец щял да узнае потайностите на нашето финансово министерство и положение. Бумагата пред Цанкова беше негов доклад до княза за унищожението на .контракта с Хогде, и Цанков, след като го даде на Тишева и Гюзелева да го прочетат, попита ги, ще ли го подпишат. Види се, че те не бяха напълно съгласни с положението на работата в доклада, защото казаха като с половин уста, че ще то подпишат. Тъкмо тогава влезе в стаята Христо Стоянов, министър на правосъдието, и Цанков даде и нему доклада да го прочете. Като ce изправи до един прозорец до писалището на Цанкова, Стоянов взе да го чете мълком и като го свърши каза, че не може да го подпише, защото не одобрява някои точки в доклада. Едно кратко спречкване между Цанкова и Стоянова последва; но последният поетоянствуваше на своето мнение. Цанков се поразсърди, обърна се към Тишева и Гюзелева и ги полита: „Вие ще го подпишете ли?” Отказването на Стоянова да го подпише каточели ги поразклати в първото им обещание. Посмънкаха май срамежливо, че добре ще бъде да се поразмисли и поговори повечко по въпроса. „Няма какво да се мисли и говори, каза сопнато Цанков. Работата е изложена тъй както си е. Аз ще го подпиша и занеса на княза; а пък вие, ако щете го подпишете, ако не щете, недейте”. Взе перото, подписа доклада и го тури в папката си. Тихичко троицата министри си излязоха из стаята, без да му кажат даже сбогом. Беше пръв път дето се улучих на един вид български министерски съвет в малък размер и впечатлението, което придобих от либерализма на „дядо” Цанков не беше твърде благоприятно.

Когато останахме насаме, казах му, че утре или други ден заминавам за Лондон и желая да ми даде някои наставления и. упътвания по работата, за която отивам. „Не си ли говорил със Стоилова?” — ми рече. Рекох му: „Със Стоилова съм говорил, но искам наставления и от вас, като министър-председател и министър на външните работи”. „Не знаеш ли какво искаме?” — беше вторият му въпрос. Отговорих му: „Знам какво искаме; но, ако не можем да добием каквото искаме, няма ли нещо друго, което можем да искаме”. „Той, Стоилов трябва да ти е разправил всичко”, ми каза Цанков и с това разговорът ни ое свърши. Казах му сбогом и си излезох не твърде задоволен от свиждането.” Когато разказах случката на Стоилова, той се понамръщи, както си имаше обичай, когато чуеше нещо, което му се виждаше като шийретлик. Попитах го дали Цанков знае защо съм бил повикан от Цариград и той ми каза, че знае.

Пристигнах в Лондон без никакви писма или препоръка от някого. След като си намерих и се настаних на квартира, първата ми грижа беше да се срещна с г-н Фоетър, виден член от Гладстоновия кабинет, добър приятел на д-р Уошбърн и на България. Аз се познавах с него от по-предишното ми отиване в Лондон в 1876 год. по българските кланета. Когато се видях е него, той ми каза, че знае за моето идване, защото д-р Уошбърн му бил писал и разправял защо ме пращат. Г-н Фостър, крайно чистосърдечен и откровен человек, не скри от мен мнението си, че мисията ми е несвоевременна и осъдена на несполука. В потвърждение на това той ми даде същите доказателства, които д-р Уошбърн беше дал на Стоилова, именно, че Англия и другите сили не могат да позволят накърнение на Берлинския договор тогава, когато те се стараят да наложат на Турция да изпълни задълженията, които е поела в този договор. „Ако нашата партия да беше на власт, когато Берлинският конгрес се свика, ние не щехме да се съгласим на разделянето на България, ми каза г. Фостър. Но, понеже сме наследили от миналото министерство един договор, подписан от великите сили, ще трябва да се трудим да извлечен от него каквото добро можем”. Разговорът ми с г. Фостър не беше насърчителен за сполука в мисията ми, защото беше явно, че това, което ми казваше, е и мнението на правителството. Почувствувах едно малко удоволствие обаче, когато ми каза, че е говорил за моето идване на лорд Гренвил, секретар (т. е. министър) на външните работи, който се съгласил да ми даде свиждане. когато намеря за нужно да му го поискам.

При първото си свиждане е лорд Гренвил казах му, че съм пратен от княза, със знанието на българското правителство, да опитам какво е разположението на английското правителство спрямо съединението на Източна Румелия с Княжеството и дали можем да се надяваме на неговата подкрепа и помощ. Наблегнах на неправдата, направена на България от Берлинския конгрес, е разделението, на голямото всеобщо негодувание на народа и на несгодите за успешен политически живот на едно малко Княжество и една малка автономна област. „Правителството на Дизраели, рекох му, ни направи тази голяма неправда и българският народ ще бъде вечно признателен на Англия, ако правителството на г-н Гладстон поправи грешката на Дизраели.” Отговорът на лорд Гренвил беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Той ми изказа същите възгледи, които г-н Фостър беше ми изказал и прибави: „Не е само Англия, която е подписала Берлинския договор. Има и други държави, които се интересуват в него. За съединението вие трябва да питате Виена.” Това ми даде да разбера, което беше известна тайна, че може би Австрия да е била толкова голяма, ако и не по-голяма виновница за разпокъсването на България, колкото и Англия.

Положението ми не беше завидно, защото от всичко се виждаше, че английското правителство не беше наклонно да съчуветвува на нашето желание за съединение или да го насърчи. Мъчно и неловко ми беше да отивам често при лорд Гренвил и му дрънкам все същите доказателства, когато знаях какъв ще му бъде отговора; но все пак си намирах работа, та сегиз-тогиз отивах при него да се вестя, за да не забрави моето съществуване. Гръцкият въпрос и черногорският ставаше все по-сериозен и заплашваше с едно сблъскване между Гърция и Черна гора и Турция. Един ден получих от Стоилов, с когото водех кореспонденцията си, шифрована телеграма, в която между другото ми казваше, че „ако Гърция отвори война на Турция и ние ще отворим война”. Аз знаях, както и той знаеше, защото му бях съобщил преобладаващото мнение в Лондон, че великите сили няма да позволят война. Та беше повече от съмнително дали на България щеше да й се позволи да се намеси във войната или, ако се намесеше, дали нашите съседи — Сърбия и Румъния — щяха да стоят със сгърнати ръце. Заплашването, че ще се бием, ми се виде като заешка топурдия; но, верен на длъжността ми да изпълня каквото ми ое поръчваше от София, поисках свиждане от лорд Гренвил. Съобщих му известието от София, но не във формата и думите па депешата. Казах му, че от сведения, които имам, духовете в Княжеството и в Източна Румелия са силно възбудени от тревожните слухове за отношенията между Турция и Гърция. Може да настане такова време, дето правителството и князът да не могат да държат народното движение. „Ако, рекох му, съединението е невъзможно за сега, не може ли да се предприемат сериозни мерки за турение в действие обещаните от Берлинския договор реформи в Тракия и Македония? Става две години откакто договорът е подписан, но досега нищо не е направено. Понеже Англия в конгреса най-много съдействува, за да останат тези области под турска власт, ней се пада да вземе инициативата за реформи. Такова действие от нейна страна може да укроти страстите и да уталожи вълнението в България.” В потвърдение на това разясних му, че положението на българите в Тракия и Македония сега и за напред ще стане по-тежко и несносно, защото султанът, огорчен от загубата на Северна и Южна България, ще ги третира още по-враждебно и угнетително. Лорд Гренвил, след като ме изслуша е внимание, ми рече: „Всичко не може изведнъж да се постигне. Ние трябва да вървим постепенно. Засега най-важният въпрос е въпросът за Гърция и Черна тора. Другите въпроси ще си дойдат на времето и мястото.” Известих на Стоилов за моето свиждане и отговора на лорд Гренвил.

След двайсетина дена, случи ми се къде края на август да поискам пак свиждане с лорд Гренвил. Отидох на определеното време и след като почаках няколко минути, влезе при мене частният му секретар. Каза ми, че лорд Гренвил е занет с едното от посланиците и за да не чакам много, натоварил него да ме види. Свърших разговора си е него и станах да си отивам, когато секретарят ми каза: „Лорд Гренвил ми е поръчал да ви попитам, вие кого представлявате тука: княза ли или българското правителство?” Изненадан от въпроса, рекох му: „Чудно ми е, че ми задавате сега тоя въпрос. Става повече от два месеца как съм тука и от време на време съм идвал във Форейн офис (Министерство на външните работи). Мога ли да ви попитам защо ми задавате въпроса?” Секретарят ми отговори: „Това, което вие ни казвате тука, не се схожда е това, което се казва на нашия дипломатически агент в София. Напоследък в един разговор с г-н Цанков, той го попитал знае ли за вашето дохождане в Лондон. Г-н Цанков казал, че знае за някой си проф. Панаретов, който бил в Лондон, но той бил отишъл там за здравето си.” Стана ми, разбира се, много мъчно, като чух това, и му казах: „По въпроса за съединението на Източна Румелия е Княжеството не може да има никаква разлика или разногласие между княза и правителството. Ако няма някакво недоразумение между г-н Цанков и вашня дипломатически агент, съжалявам да ви кажа, че г-н Цанков е изопачил истината. Преди да тръгна от София, аз се видях с него и той знае защо съм дошъл тук.” Върнах се у дома доста разтревожен и веднага съобщих на Стоилов с писмо неприятния ми разговор със секретаря. В заключение му заявих, че моето по-нататъшно стоене в Лондон е не само излишно, но и невъзможно и му поисках да бъда отзован. В отговор получих телеграма, с която ме молеше да ме се връщам; но аз не го послушах и напуснах

Лондон. Когато се срещнах с него, той ми каза, че каквото секретарят на лорд Гренвил ми казал — било истина.

Тъй се свърши моята мисия в Лондон. Върнах се в Цариград на обикновената си работа, като си мислех, че главата ти ще е по-мирна и нервите по-спокойни, ако учиш българските деца в Роберт колеж, отколкото, ако разправяш българска политика в Лондон.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника