СТЕФАН САВОВ БОБЧЕВ – Спомени от Съединението

Българският юрист и публицист проф. Стефан Бобчев (1853-1940) Фрагмент от обща снимка в Рилски манастир. Фото Карастоянов, 1896

Българският юрист и публицист проф. Стефан Бобчев (1853-1940) Фрагмент от обща снимка в Рилски манастир. Фото Карастоянов, 1896

СТЕФАН САВОВ БОБЧЕВ (1853, Елена – 1940, София) – виден държавен и обществен деец, учен и публицист. Завършва средно образование в Цариград и право в Москва. Заема различни административни постове в Източна Румелия, а по-късно е министър на народното просвещение (1911—1912), пълномощен министър в Санкт Петербург (1912—1913), народен представител. Членува в Народната партия и е привърженик на идеята за тясно културно, икономическо и политическо сближение на България с Русия и другите славянски народи.

С. С. Бобчев е доцент по история на българското и славянското право в Юридическия факултет на Софийския университет. Развива активна обществена дейност в различни организации и дружества и е автор на редица трудове по правни, историко-правни и обществено-политически въпроси. Редактира и сътрудничи на повече от 20 периодични издания — в. .„Стара планина” (1876—1877), в. „Марица” (1878—1885), сп. „Юридически преглед” (1893—1933), сп. „Българска сбирка” (1894— 1915) и др. Работи и като преводач. Председател е на БАН (1921—1937) и дописен член на няколко чужди академии.

Съединението го заварва на поста директор на правосъдието на Източна Румелия и привърженик на Народната (съединистка) партия. Спомените си за това събитие пише през 1935 г. по случай 50 години от извършването му. Поместеният тук откъс се съхранява в БИА—НБКМ, ф. 255, ПД 5917, л. 33—49 под заглавие „Румелийският преврат — 6 септемрий 1885. (Според исторически данни и лични спомени)”.

ДЕЯТЕЛНОСТТА НА ОПОЗИЦИЯТА И ПОДГОТОВКАТА НА РУМЕЛИЙСКИЯ ПРЕВРАТ

Никак не беше трудно да се прави опозиция на правителството на Кръстевича. Съществуваше пълна свобода: на словото, на печата, на събранията, на всевъзможни манифестации, към каквито опозицията почна да прибягва още в първите дни на деятелността на новото правителство. Лично засегнати, някои от противниците на народната партия, каквито бяха д-р Странски, Иван Андонов, Георги Бенев, Захари Стоянов, Иван Стоянович (Аджелето), д-р Гатев и др., подириха средства и хора за борба вред, дето можеха. В началото тяхната деятелност и борба не се чувствуваше. Тя беше, така да

се каже, повечето подмолна. Но лека полека тя спечели, почва, не в средите на населението, не в масите, а в някои недоволни, които бяха изгубили по една или по друга причина, своите топли места при Алеко пашовото правителство. Трябва да се признае, че и между тези опозиционери имаше хора безкористни даже идеалисти и големи родолюбци. Обаче и те в своето увлечение отиваха много надалеч и едно, затуй, че искаха да се прославят като апостоли на съединение, като рушители на някакво турско иго, като подготвители на македонско движение за освобождение на братята отвъд Родопите, те се стегнаха и постоянно засилваха своята опозиционна деятелност. Нека се прибави към това още и обстоятелството, че от Княжеството попълъха в Пловдив и провинцията няколко буйни агенти-провокатори, повечето самозвани, които смятаха, че една авантюра, приготвена макар необмислено и имаща благословението на княз Александра, може да сполучи.

Имаше и таквиз, които никак не бяха проникнати от мисълта за едно действително съединение на Източна Румелия с Княжеството, а просто и чисто гледаха как да напакостят на правителството на Кръстевича и още повече на него лично, за да стане той невъзможен и неспособен за мирна, полезна и сигурна деятелност в областта, та като се махнеше той да дойде друг, който все щеше да бъде по-добър заради тях, отколкото славният български голям деятел, учен и общественик, Кръстевич. Имаше недоволни и някои единици български офицери от милицията, които се сматряха за обидени, като своевременно не били повишени в степен и чин.

Излишно е при това да се прибави, че Джонс и компания, които не намериха отзвуци на тяхната дипломатическа деятелност при правителството на Кръстевича и на членовете на народната партия, лесно и евтино влязоха в тясно общуване с недоволните и ги монтирваха, както си щяха.

Достатъчно е тук да се напомни, че доказателства за тази деятелност иа чужденци и на нашенци от недоволните се намерват в дипломатическата кореспонденция на великите сили от тази епоха.

Захарий Стоянов, служащ по ведомството на правосъдието, беше главния знаменосец и идеолог на опозицията и на движението против правителството. Той основа и издаде няколко броя (около 14) в. „Борба”, в който с един краен, неприличен и обиден език нападаше, хулеше и много пъти клеветеше тоз или онзи директор, тоз или онзи служител в Пловдив и провинцията. Острият и площаден език на „Борба”, както бива в такива случаи, се нравеше на много извратени вкусове от -опозицията. Тя разпространяваше този орган както и много от брошурките, които съчиняваше и пускаше в ход същият Захарий Стоянов.

През пролетта на 1885 г. опозицията, подхранена и насърчена от някои агенти, княз Александър, удвои своята деятелност. Между тези агенти беше офицерът от българската армия Паница, който се яви в Чирпан и основа там комитет, който се готвеше и почна борба против румелийското правителство. Паница беше в споразумение, както със Захарий Стоянов, тъй също и с други от съзаклятниците (д-р Г. Странски, Муткуров и пр,).

Приближаваше настъпването на есента (месец септемврий). Съзаклятниците бяха почнали да действуват още по-усилено, когато се завърна от чужбина княз Александър. На едни маневри в Шумен при княз Александра се явиха и някои от съзаклятниците (Д. Ризов и Муткуров), дето види се те са били насърчени, ако не със сигурни обещания, във всеки случай с думи, от конто те са разбрали, че евентуално прогласяването на съединението ще се посрещне благосклонно от българския княз и неговото правителство.

ИЗТОЧНОРУМЕЛИЙСКИЯТ ПРЕВРАТ – 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885

  1. СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ И АВТОРИТЕ НА ПРЕВРАТА Кои бяха те?

Като сравнявам моите лични бележки върху онова, което ставаше в Източна Румелия преди 6 сепетмврий и като прегледвам писаното от Захария Стоянов — знаменосецът и главния водач на борбата за Съединението, особено като чета и сега неговата обширна, искрена до циничност и правдива статия за това съединение, печатана във в. „Самозащита” единствен брой, издаден след Съединеннето, под наслов „Кой зароби пашата в Пловдивския конак?”, идвам до едно вярно заключение за лицата — автори на преврата. В брой на съзаклятниците и участниците, на активните дейци, които работиха на Съединението, ние срещаме на първо място военни лица, на служба в Източна Румелия. Таквизи бяха: майор Данаил Николаев, командир на дружина, на когото главния управител Кръстевич гледаше като на свой близък приятел; капитаните Муткуров, Филов, поручик Стефов, Райчо Николов, които бяха насърчени от известията, дошли от княз Александра, че той ще поеме ръководството на Съединението, щом то се прогласи и му се извести.

Капитан Паница, офицер от българската армия, който по всичко изглежда да е бил един агент-провокатор, дошел в Източна Румелия и действующ потулено, особено в Чирпан и Чирпанско, гдето той основа един Македонски комитет, имащ за цел освобождението на Македония, но който (Паница) в същото време насърчаваше военни и граждански лица за преврата.,

Трябва да се признае, че между тези военни лица най-пъргавият, най-решителният и енергичният беше капитан Стефов, който тайно обикаляше областта и на всяко място подклаждаше огъня за едно движение и без туй впрочем станало популярно, както в гражданските, тъй и във военните среди, благодарение на 5-годишната и повече пропаганда, по всякакъв начин вършена от страна на народната партия. Стефов, както и и другите агитатори между военните, между другото напираха на обстоятелството, че българските офицери, капитани и подофицери се спъват в своето напредване от страна на руските, които занимават по-високи служби и които според тя.х не им даваха възможност да напредват.

Военни лица бяха и тези, които, ако и да не упражниха активно участие при подговката на преврата, посрещнаха го с готовност и направиха всичко за неговото сполучливо сбъдване. Таквиз бяха: русинът капитан Петров, зет на д-р Чомакова и капитан Соколов, жандарм, командир, действующ в Пловдив, в квартирата на когото е бил щабът на съзаклятниците на 5 срещу 6 септемврий (вж. 3. Стоянов, цит. съч.), Чардафон, бивши подофицер, черногорецът Стефанович, също бивши подофицери.

От тези посочвания ясно се вижда, че военните са играли -най-видната и най-съществената роля при подготвяне и прогласяване на Съединението. Прочее ясно е, че са прави онези, които наричат румелийския преврат военен и даже военно пронунциаменто.

Това никак не ще каже, че населението в Източна Румелия не е било за Съединението и не го е посрещнало с радост. Напротив, то го е желало, то го е очаквало и сега, когато то се прогласява, ако и смутено от неговата внезапност и от това, че то вижда начело на движението хора не много познати нему по своята съедйнистическа деятелност, успокои се, когато се узна, че български княз застава начело на това движение.

Като минем към гражданските дейци, съзаклятници и борци за съединението, ние ще се срещнем с един характерен факт. Именно всичките до един са били малко преди Съединението и преди техните съзаклятия чиновници — малки или големи в: областта, главно в Пловдив.

Начело на движението беше се поставил Захарин Стоянов,, един ентусиаст, решителен и революционер публицист, който със саможертвеност се посвети на делото. Захария Стоянов беше неотдавна уволнен от службата, която заемаше в Министерството на правосъдието. Захария Стоянов имаше разковничето в своите срещи и беседи да привлича благодарение на своята смела реч, циническите изрази, в която се харесваха на много вкусове. Та той пишеше също така буйно, цинично и увлекателно. Неговата „Борба”, редактирана и издавана преди Съединението, е един образец на тази циническа, смела вестникарска тактика.

Но Захария Стоянов имаше нужда от дейци по-познати посвоето обществено положение. И той ги намери лесно, защото- недоволници от управлението на Кръстевича и на народната партия бяха вече се отвъдили порядъчно и в Пловдив, и в провинцията. И ето изреждат се около него и с него следните бивши неотдавна чиновници в румелийското правителство: д-р Г. Странски, лекар без клиентела, който беше се посветил изключително на политика, който беше известно време румелийски директор на финансите, бламиран от Областното събрание и напуснал този висок пост с дълбоко огорчение в душата си против народната партия и против Кръстовича; Иван Стоянович Аджелето, пъргав, енергичен, хитър и майстор също така да привлича и да подклажда, бърз в своите ходения и действия, за което беше наречен Аджелето (бързият). Иван Стоянович беше чиновник в дирекцията на правосъдието във времето на Бобчева; П. Зографски — уволнен учител; Т. Гатев — от Постоянната комисия на Главния съвет; Илия Куртев — служащ по военна част; Ив. Андонов от Чирпан — уволнен съдебен следовател; П. Шилев — служащ по Постоянната комисия; Кръстев — деятел в с. Конуш, учител и пр. пр.

Почти всички лица, които се брояха в редицата на съзаклятниците, бяха или бивши чиновници, или кандидати за служба, неудовлетворени.

Прочее, този състав на дейци, борци за съединението не изменя ни най-малко характера на преврата, наричан от мнозина военен преврат или пронунциаменто.

  1. СЪТРУДНИЦИ И УЛЕСНИТЕЛИ НА ПРЕВРАТА

Тук на първо място трябва да се помене княз Александър Батенберг, на когото положението в Северна България беше станало доста затруднено, вследствие на неговите недоразумения с руския император и руското правителство въобще, Княз Александър, един джентлемент, благороден, искрено обикнал България и желаещ нейното добро, в своята неопитност и непредвидливост, при липсата на добри съветници, клатушкан насам и натам, след преврата и махването на конституцията все поддържан от Русия, от която той беше поискал военни и граждански чиновници даже министри, без да има за това нужда, князът се отклони от своите връзки с руското правителство и руския двор и прегърна една противна на Русия политика — английската. И той смяташе, че едно съединение на двете Българин щеше да му дойде на помощ, за да се закрепи на българския престол, въпреки недружелюбността на Александра III, който наследи Александра II, кандидат и любимец на когото беше княз Александър. Този последният беше обещал, че ще прегърне Съединението, ако се то прогласи, въпреки обещанията, които беше дал на някои дворове, между другиго и на Гирса, руски външен министър. Княз Александър се беше току завърнал от Лондон, гдето твърдят мнозина, той беше добил съгласието на английското правителство за Съединението — нещо твърде вероятно.

Освен главното и решающе сътрудничество на княз Александра, нека поменем и за други таквиз.

На първо място ще изтъкнем нехайното и неумелото водене на работите в областта на румелийската администрация. Не един от онези, които са писали и говорили за румелийския преврат, подчертават, че тогавашното правителство на Кръстович било нехайно и допуснало пред очите му пропаганди, агитации и акции, явно решаващи съдбата на правителството и прогласяването на Съединението. В тези натяквания има нещо вярно. А то е, че някои от директорите не искаха да се противопоставят енергически на агитациите, не искаха да арестуват, не искаха да наказват, даже не искаха да предават на съд. Главният секретар и директор на вътрешните работи

Н. А. Начев се страхуваше много от строги мерки, защото често той питаше някои от приближените си: как да арестуваме, как да наказваме, как да спрем течението за Съединението, което е народно дело и „какво ще каже историята зарад нас?” Близките отношения на Начева с руския военен аташе в това време Чичагов, който имаше кривото убеждение, че Русия няма да се противи на Съединението, също така настроиха своеобразно Начева и администрацията под неговото ведомство вървеше също така по неговия път. Имаше директори, които строго осъждаха тази пасивна и даже престъпна немара на главния секретар и директор на вътрешните работи. Някои от тях заплашваха с оставки. Но движението беше взело своето фатално течение.

Един важен сътрудник на преврата беше английският консул в Пловдив капитан Джонс. Той н;е скриваше своята пропаганда, приемаше скрито някои от съзаклятниците, посещаваше ги, увещаваше ги, насърчаваше ги, особено в тяхното противоруско държание. Той се мъчеше всякак да вземе на своя страна и някои от директорите на Кръстовича.

Макар косвено капитан Джонс беше успял да има свои съчувственици — един-двама — от другите генерални консули на великите държави в Пловдив.

Умствени сътрудници на Захария Стоянов бяха, между други на първо място д-р Чомаков и някои учители, подготвени, в своята омраза против Русия, от времето на пребиванието на Петко Каравелов в Пловдив, като бежанец от преврата на княз Александра.8

При една такваз обстановка, никак не е чудно, че на съзаклятниците, начело със Захария Стоянова, се удаде извършването на това многожелано, но несвоевременно прогласено: съединение.

  1. ГНЕЗДАТА НА СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ И НА ДВИЖЕНИЕТО ЗА ПРЕВРАТ

Най-сериозни и дейни гнезда за една акция в полза на Съединението бяха: а) в Чирпан; б) в Голямо-Конаре; в) в Татар-Пазарджик. Пловдив беше на последно място.

В Чирпан беше се появил капитан Паница,, беше насърчил местните недоволници от народната партия и Кръстовича, беше им внушил, че едно съединение ще зарадва твърде много княз Александра и най-после беше организирал един комитет за освобождението на Македония, който почна да проявява деятелност доста шумна, защото използуваше всеки случай, особено всеки празник на някое събитие от миналите борби и въстанически движения, за да подклажда патриотическите чувства. Между друго таквизи бяха празнуванията на в. Бузлуджа, денят на Хр. Ботева и пр. и пр., които се извършваха като патриотически манифестации и които правителството не можеше да спира, въпреки явната тенденция, която се проявяваше в тях. Съзаклятниците бяха приготвени в Чирпан и чакаха момента, даже го изпревариха, защото те пристъпиха към акция един-два дни преди 6 септемврий.

Голямо Конаре. Тука имаше голям брой недоволници, ръководени от Чардафона, П. Шилев, насърчвани от Т. Гатев, един безкористен деец, но с прекален ентусиазъм, който живееше в Мараша, гдето къщата му беше място за среща на пловдивски и Голямоконарски съзаклятници. Чардафон имаше със себе си съгласни да тръгнат при първия момент за Пловдив стотина привърженици на преврата.

Татар Пазарджик. Тука един от деятелите беше сам Захария Стоянов, който често спохождаше града и околията и Петър Зографски, уволнен учител. Също така Мумджиев, Маврото и пр.

В Панагюрище, отдето също така избухна едно нищожно, незначително и незаслужаващо внимание движение, не беше организирано, но вероятно изникна спонтанно поради срещи с дошли от Татар Пазарджик и поради писма и прокламации, каквито се носеха в това време, било отделно, било във в. „Борба” — орган на Захария Стоянов. Това движение угасна веднага почти с появяването на полицията.

  1. ДЕНЯТ НА САМИЯ ПРЕВРАТ

4—5 дни преди преврата в Дермендере, гдето беше нещо като резиденция на Захария Стоянов и на други от съзаклятниците, той ги свиква на заседание, в което след дълги обсъждания се решава да се пристъпи, колкото се може по-скоро, към извършване на преврата.

Денят точно не е бил определен. Но оставили това да се реши, по-късно, като се е крояло този ден да не бъде по- далеч от половината на месец септемврий. Избухналото внезапно, ако и незначително движение в Панагюрище, арестите около него, арестите в Татар Пазарджик, впрочем твърде закъснели и извършвани крайно неловко и безтактно, ускориха денят на преврата. Това се признава и от самия Захарий Стоянов, в цитирания негов исторически разказ във в. „Самозащита”. Това движение извиква решението да се действува вече на 5 срещу 6 септемврий, за да не би правителството да вземе някои по-строги мерки и да изпоарестува ръководителите на движението.

Съгласно с плана, скроен в Дермендере, главната роля е имал да играе майор Николаев със своята военна част. За да се даде на делото една популярна форма, големоконарци с Чардафона трябвало е да дойдат и те при обгражданието на конака, гдето живееше Кръстович. След съвещания през нощта наистина на съмване, главните дейци — войската на майор Николаева, селяните на Чардафона от Голямо Конаре, няколкото хора от Мараша, водени от поручик Стефов и Соколов са вече на мястото, гдето изпъкнали редом с Николаева, Муткуров и Филов, а около тях Захария Стоянов и Иван Андонов.

Полицията, която е нямала никакъв сериозен ръководител, нито някакви разумни наставления за отбрана не е смеяла да се противи на появилата се войска, окръжила конака, не е направила нищо. Генерал Дригалски се вестява много късно, за да спасява положението, но бива отстранен със заплаха. Също бива отстранен и Корестелов — градоначалникът. В конака на Кръстович се намервали няколко граждански и военни служители, които обаче са били също така смутени и объркани от това, което става. Кръстович не е нито помислял да прави някакво съпротивление, а още по-малко да дава разпореждание за каквато и да било военна акция или помощ от някъде. Единственото нещо, което той направил пред деня на 5 срещу 6 е било дето изпроводил две телеграми в Цариград до Високата порта, за да уведоми за движението станало в Чирпан, ръководено от капитан Паница. Вероятно от Цариград са чакали Кръстович да поиска някаква военна намеса или помощ. Подобно нещо обаче не е минавало през главата на големия български апостол на Възраждането, борец за духовна свобода и защитник на българското единство във всичкото време на черковната ни борба с Фенер. В последния час, както узнахме от самия Кръстович по-късно, той се е помислил нзоставен и от директорите си, като предполагал, че му са изменили и че те са прегърнали делото на съзаклятниците. Ето как ми разказа Андонов влазянето в конака и откарването от там на Кръстовича. Андонов бил наедно със Захария Стоянов,

В 5 и половина часа сутринта на 6 септемврий 1885 год. Иван Андонов и Захарий Стоянов поискали да видят Кръстовича. Никола Пенчов, личен старши стражар казал: „Г-н Кръстович е уморен и ми заповяда да не пускам никого. Щото и да става той иска да спи и сега си почива, понеже е бил много уморен от деня и миналата вечер”, т. е. в надвечерието на 6 септемврий, След почакване около един час г. г. Андонов и Захарий пак поискали да влязат, като се видели кои са и тръгнали към спалнята стая на г. Кръстовича.

Те стигнаха в стаята в дъното на конака, която гледа към юг и заварили Кръстович, че се облича и обува панталона. Те му рекли: „В името на българския народ и на българския княз Съединението е прогласено от народа. Вие, като румелийски паша и управител сте свалени и за всеки случай ше бъдете отведени в Голямо Конаре!” — „Добре и аз съм българин и се радвам на съединението . . . Ще отида … Пригответе ми куфара” — отговорил Кръстович и почнал да се стяга и да прибира книжа и др.

Г-жа Кръстович не се е явила, а се явила дъщеря му, г-жа Елена Александриди, която рекла в сълзи и плач: — „Да не направите нещо да погубите баща ми!”. . . Те отговорили: „Баща ви е свален само като генерал-губернатор на султана; а като патриот ние нямаме нищо против него, та живота му е гарантиран и няма за това никаква опасност.”

В това време подириха конашкия файтон, но понеже нямало Петра файтонджията, а други файтонджии не били вещи да впрегнат с конашките кутуми, станало необходимо да дирят пак Петра, когото и избутали и довели стражарите, сега вече на доброволно разпореждане на г. г. Андонов и Захарий Стоянов.

Той — Петър — впрегнал колата и г. Кръстович се качил. Тълпата викала: „Долу пашата! Долу табакерата!”

Когато му казали и го поканили да се качи и той най-сетне на файтона, едно нещо го възмутило: Недялка Чардафоница в мъжки дрехи стояла насреща му. „Защо е тази жена, попитал той; аз съм стар човек, пощадете старините ми и не ме оскърбявайте.”

Срещу него имало и двама стражари. А на козлите, при Петра, се качило 18-годишното тогаз момче Т. Орхаииев.

Николаев на кон бил вече отдавна в конака, посрещнал като свои люде кавалерията, връщаща се от усмиряване на голямоконарци. Седял той от страна и нищо не продумвал.

По погрешка вместо да се вземе пътя за Голямо Конаре.

Кръстович е бил повлечен с няколко души от тълпата към станционната улица, а после повърнал къде пътя за Голямо Конаре.

В този буквален разказ на Андонова има нещо недоизказано. Едва ли е било погрешно откарването на Кръстовича към станцията, защото очевидци и свидетели разказват, че в това време те са го развеждали покрай консулствата и искали са населението да види безсилието и свалянето на румелийския главен управител. След това те го откарали в Г. Конаре, гдето действително не са направили някои пакости на Кръстовича, освен малки обиди, защото навсякъде съзаклятниците са викали „Долу пашата! Долу табакерата” и пр.

След това от Г. Конаре Кръстович беше откаран в София, гдето му допуснаха за няколко дни да се приготви за заминаване в Цариград.

  1. КНЯЖЕСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО И КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР

За нас е положително известно, че председателят на Министерския съвет П. Каравелов не е бил съгласен да се прогласи съединението и че напротив, той е давал наставления в противоположен смисъл. Княз Александър, обаче, вече е бил ангажиран пред Ризов и Муткуров още в Шумен. Той е смятал, че този решителен и опасен акт може да спаси неговото положение в България, да го закрепи и да го направи неуязвим от гдето и да било. Една погрешна мисъл, на която стана жертва добрият и благороден първи български държавен глава. Веднага след уведомяването за извършеното в Пловдив, той се обещава да замине за областта, готви се, съобщава на Каравелова и тръгва. Той стига в Казанлък и от там в Пловдив. Излишно е да разправяме тук за твърде понятните хубави срещи, шумни приветствия, овации и акламации, с които навсякъде е бил срещан княза. В неговото идване населението е виждало първо едно потвърдяване, че делото на съединението е сериозно и друго, че то, населението, в неговото лице вече ще има един здрав поръчител за неговата сигурност, тъй като лицата, произвели съединението не се радваха никак на популярност макар, че делото извършено от тях по чувствата и разбиранията на народа беше дело свято. Хубавата прокламация на княз Александра към народа идеше да потвърди казаното по-горе.

Княз Александър завари в Пловдив едно временно правителство, начело с д-р Странски и един главнокомандующ — майор Николаев. Той потвърди извършеното, назначи д-р Странски за княжески комисар, заедно с двама помощници, даде наставления, прогласи се военно положение, нареди се мобилизация, свика се в София Народно събрание, за да одобри станалото и се взеха мерки за всякакви изненади откъм турската граница.

Страхът откъм Турция не се оправда, а това премеждие дойде откъм Сърбия, от самия крал Милана, който в своето недомислие реши се и нападна българската земя, под предлог, че се нарушавало със съединението равновесието на Балканите,

  1. ЕДНА СРЕЩА С КРЪСТОВИЧА ТРИ ДНИ ПРЕДИ ПРЕВРАТА

Нейде във вестници и други публикации се засяга моето с Маджарова заминаване за Копривщица на сватба, три дни преди преврата. Добре е тук да направя една бележка или по-право една изповед по този въпрос.

Заминаването ни за Копривщица на сватба беше решено месец напред. Домашни обстоятелства определиха датата на заминаването, ни именно към 3 септемврий. Ние се приготвихме да тръгнем. Но преди това искахме да изпълним един дълг: да се явим като директори пред главния управител, да му искаме разрешение за отпуск, а в същото време и да узнаем от него има ли той някои подробни сведения от своя главен секретар и директор на вътрешните работи по агитациите и малките сам-там инциденти. Аз бях получил и едно писмо от Дермендере, в което един мой чиновник, съдебен комисар, ми съобщаваше за станалото заседание, под председателството на Захария Стоянов и за решението, което са взели. Моят чиновник посочваше имената на присъствуващите и на две-три маста подчертаваше, че всичкото това, което има да се извърши в най-непродължително време, има за свой главен водач и изпълнител, след Захария Стоянова — майор Николаев. Със своята военна част той щял да заобиколи двореца. Верни негови хора имало между младите офицери, които щели да се явят при него, щели да се явят в Кършияка и Г. Конаре, щели да му дойдат в помощ голям брой опозиционери главно от това Г. Конаре, което първо щяло да даде сигнала за съединението.

Аз прочетох писмото на г. Кръстовича, той ни изгледа, наистина не много спокойно, но уверено и с трепетяща ръка чукна по масата в заседателната зала на нашия съвет (директорския) и каза натъртено:

—        А, разбирам, разбирам. Това е една клюка и клевета против майор Николаев. Аз го познавам отблизо. Той е честен човек. Той не е в състояние да направи подобно нещо, каквото му се приписва . . .

И, като стана на крака:

—        Сега Вие отивате в Копривщица, нали? — каза той. — Хайде, много ви здраве. Честито завръщане и добро видение. Особено честитя Вам, каза той като обръщаше към г. Маджарова.

Ние заминахме с пайтони, всичките наши роднини, дошли от Елена и стигнахме благополучно в Копривщица. По пътя, в някои места, гдето се спирахме не можеше и да се подозира що и да било като приготовление или движение за някакъв преврат.

На 6 септемврий рано сутринта, аз бях повикан от прокурора при Татарпазарджишкия окръжен съд, чеха Майер, който ми каза, че в Татар-Пазарджик движението за съединение се проявило в силни размери, че тълпа искала освобождението на арестувани агитатори, че полицията била безпомощна И не можела да направи нищо и искаше от мене упътвания какво да прави, а особено не знае да пусне ли на свобода арестуваните или не. Аз му отговорих, че сега от Копривщица едва ли мога да му дам някои полезни упътвания и, че той е длъжен, при изпълнение на служебните си обязаности да се ръководи от закона, от обстоятелствата, които са изпъкнали и да прави възможното като гледа да не извиква някои неприятни сблъсквания.

Малко по-късно се узна за извършения преврат в Пловдив. Подробности не можахме да узнаем, но скоро пристигнаха в Копривщица агенти на хората по преврата, които поискаха да се направи молебен с войска и да се оповести на народа за станалото съединение. Това се извърши при голямо стечение на народ, мирно, тихо, без никакви инциденти, тъй като на своите привърженици и приятели ние бяхме казали да мируват и да не извикват никакъв конфликт. За да докажа и явно, че ние не сме имали нищо против светата идея на съединението, за което сме работили и проповядвали редица години ,аз държах една реч, в която поздравих сбъдването на самото Съединение.

За жалост, на другия ден нас ни подкараха с жандарми за София. Всички домашни и роднини, дошли от Елена ни придружаваха, останахме да нощуваме в Пирдоп, дето се извърши сватбата. От там стигнахме в София, дето се установихме като мислехме, че ще ни оставят на спокойствие. Това не би. Защото, откак бяхме се настанили и приготвили някои необходими неща, градоначалникът ни съобщи, че Радославов дал заповед да ни откарат за интерниране в Ески-Джумая и Разград… Тук не ми се ще да обяснявам този скръбен изход от София, нашите ходатайства и сполуката, щото да ни оставят интернирани в Елена и мене, и Маджарова.

Тук ни завари Сръбско-българската война. След мира в Букурещ” и през пролетта едвам, позволиха ни да се върнем в Пловдив, гдето аз не се забавих да подкача адвокатска професия.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника