ТОДОР ПЕТРОВ ИКОНОМОВ – Спомени от Съединението

Тодор Икономов

Тодор Икономов

ТОДОР ПЕТРОВ ИКОНОМОВ (1838, Жеравна – 1892, Шумен) — обществено-политически и държавен деец, публицист. Следва в Киевската духовна академия (1861—1865). Учителствува в Шумен, Тулча и Цариград. Участвува в църковно- националното движение и в устрояването на Българската екзархия. След Освобождението съдействува на Временното руско управление. Заема висши административни постове в Източна Румелия. По-късно взема участие в държавно-политическия живот на Княжеството като министър на вътрешните работи (1880), кмет на София (1880—1881), председател на Държавния съвет (1881—1882) и др. Изпълнява дипломатически- мисии. В политическата си дейност стои на по-особени позиции и не се присъединява към никоя от партиите. Редовен член е на БКД и автор на много учебници, мемоари и статии.

Съединението заварва Т. Икономов в Шумен, оттеглен or политическия живот. В неговите богати и интересни мемоари се съдържат впечатления и размисли за това събитие. Предлаганата част от тях е по второто издание — Тодор Икономов. Мемоари. Подбор и редакция Т. Жечев. С., 1973, с. 363—376.

СЕПТЕМВРИ 1885 Г.

Досегашното правителство в Румелия е свалено чрез революция, на мястото му е установено друго привременно и съединението с Княжеството е прогласено. Българският княз и неговото правителство са приели извършеното, князът е заминал за Румелия и българските войски се стичат в Румелия: да поддържат съединението с оръжие и да защитят станалото против Турция. Цяла България е на крак: всичките класове на резервата са повикани, набързо въоръжени и още по-бързо изпращани в Румелия. Почти всичката действуваща и резервна войска е преминала вече в Румелия. С нея заедно са заминали и значителни тела от доброволци, тъй щото в Румелия днес трябва да има под оръжие по-малко от осемдесет хиляди души войскари. Опълчението не смятам. Приготовленията са големи и както са види нашите не на шега помишляват за бой.

Превратът в Румелия не бе съвършено неожидан. Посред опозицията там отдавна се забележаваше някакво приготовление, върху характера на което не можеше да се съмнява человек. Освен агитациите по окръзите и явните знакове на открито съпротивление, като в Чирпан, Конаре и др., и наговорянията на Стоянова и Странски с турското население и с Ахмед ага. Тамрашлията, и честите явявания на разни офицери и други лаца при княза, като Муткуров, Д. Куртева и други, с тайни съобщения, явно показваха, че нещо се готви. Следва, че прогласеното съединение не порази всички българи със своята неожиданост. Онези, които знаеха да прочитат знаменията на времето, те бяха донякъде приготвени да чакат нещо необикновено. Неожиданост порази само безпечното румелийско правителство.

За многото българи неожидаността не бе в извършения преврат, а в друго нещо; в бързото прегръщане на тоя преврат от страна на българското правителство. Туй правителство се хвърли в плановете на румелийските превратаджии така бързо, щото никакво време не остави на себе си и на общото мнение да обмисли добре пътя, който трябваше да избере. Князът прегърна румелийското движение при първо известие за него и правителството му го последува, без да си даде време да обмисли зряло линията на поведението си. То вплете България в един въпрос, на който последиците могат да бъдат и важни, и разорителни за двете Българин.

Когато князът прегърна съединението и побърза да замине за Румелия и когато правителството му тозчас го последва в пътя на авантюрите, ние грешните граждани от лагера на неединомисленците на радикалното министерство мислехме, че въпросът е отдавна обмислен, както беше и приготвен, и че князът и правителството му приемат съединението не само на своя глава, но донякъде със съгласието на няколко кабинета, които в случай на опасност ще избавят България от злощастия. Така мислехме, защото ни уверяваха, че на тръгването си от Варна за Румелия сам князът обявил, че има на своя страна три от великите държави. Не се изминаха обаче и 10 дни и ние с поражающе учудвание видяхме, че с нас няма никой освен платоническото съчувствие на Англия и че против нас стоят не само Турция, Сърбия и Гърция, но и други от великите сили, па и самата наша покровителка — Русия. Пред нашите очи се отвори тогава страшна пропаст, голяма причина за страхувание и отчайвание. Ние видяхме нашето младо Княжество изложено на най-големите опасности, ако иска с оръжие да защити съединението, и на унижение и срам, ако се оттегли назад. За княза ние нямаме какво да кажем в тоя случай: той се е пустил в дирите на риска като всеки авантюрист, който иска с един удар да подобри и укрепи положението си, разклатеното си положение. Но какво да кажем за правителството му, което с не по-малко ослепление се хвърли в кръга на най-големите случайности, без да претегли добрите и лошите сетнини на поведението си? Много случаи ме карат да мисля, че и министерството със своята партия се бухна подир княза само из побуждения като неговите, побуждения авантюристически, побуждения да обърне силите и вниманието в друга страна и да остане на власт по-дълго време. Неговите сметки не са могли да бъдат други освен следующите: Да се отрече от поддръжка на съединението, то е да притури една нова и голяма причина за своето катурвание от властта. Да прегърне съединението, то е да запази властта за всичкото време на траянието на въпроса и даже по-сетне, ако изходът бъде благоприятен за двете Българин. В този последния случай партията ще добие по-голямо значение, в редовете й ще влязат всичките румелийски чираци и единомисленици, числото на викачите в полза на радикалите ще се увеличи с всичките останали празни през времето на движенията за съединение младежи и положението на партията е осигурено за дълги години и за пълновластно господство в слава и чест на радикализма и на анархията. Тъй усилена и увеличена, партията ще има в ръцете си и княза, и изборите, и властта над всичко.

Че тези съображения са водили днешното правителство и неговите вдъхновители отвън (от областите), това аз имам основателни причини да вярвам. Не един и не два пъти доверени на правителството лица се изказаха в този смисъл и проповядваха, че неединомислениците на радикализма не трябва ни да се радват, ни да се грижат за Румелия, че делото за присъединението на Румелия е дело на радикалите и че доброто от това принадлежи всецяло и изключително на радикалите.

Че делото на съединението е общонародно, защото се достига не в името на радикалната партия, а в онова на народа на двете Българин и със силите и средствата на всичките граждани; че нещастията от предприятието, ако то не сполучи, ще паднат може би повече на другите граждани, нежели на [препоръчалите го] в болшинството си радикали, това е очевидно за всекиго, но радикалната логика иначе казва и тоз път ние сме съгласни с нея да й оставим всичката отговорност за последствията по движението. На наш гръб ние ще вземем само жъртвите и дела си от злочестините. На тях ние предоставяме честта и отговорността за сполуките и несполуките, защото Княжеството наистина по тяхно желание и решение се е вплело в една работа, на която не само опасностите са големи в тая несгодна за нас минута, „но и жъртвите далеко надминават ползата от успеха. Ако не бяха те, Княжеството щеше да си помисли добре и не щеше да се хвърли в кръга на случайностите, ако не беше видяло, че успехът е сигурен и че ползата от тоя успех надминава жъртвите, които ще се направят от двете страни — от страна на Княжеството и на Румелия. Друго правителство щеше да намери, че по-добре е да се почака още година-две, нежели да се купува съединението с пълно разорение на Румелия и на самото Княжество. И всяко друго правителство щеше да има дотолкози безпристрастие, щото да отдели отечествените, общонародните интереси от интересите на партиите в Княжеството и в Румелия и да покаже на странсковци, чомаковци и други румелийци, че техните интереси не са интереси на двете България и че за техните честолюбия народът не може да се подвъргне на най-големите нещастия и разорения. Други [те] хора в правителството щяха да си припомнят преминалото на тези лица и техните действувания против съединението, когато бяха на власт, и щеше да [се] отдели общото от частното, честолюбието от общонародните интереси и да се отрече участие [то] в дело не само рисковано, но и явно разорително за общите интереси. Друго правителство щеше да види, че съединението е и добро и нужно, и полезно само тогава, когато се купува с умерена цена, с цена съразмерна със силите, средствата и бъдещето на отечеството и че съединение на две съсипани .. . области само [увеличава] сумата на нещастията и [приготвя] по-големи бъдещи страдания — щеше да види всичко това и щеше да се съгласи да остави Румелия още малко време под властта на едно особено, ако и ненавистно нему правителство, догдето обстоятелствата се сложат по-благоприятно и минутите станат повече изгодни. Ако сегашното правителство не е искало да вземе пред очи нищо от това и се е вплело в днешните затруднения от късогледство и от едностранност в погледите и мненията, ние сме в правото си, разбира се, да оставим и всичката отговорност за предприятието върху него.

Молим да не си помисли никой, че не съм искал и въздишал по съединението. Мисълта за съединението всякога е пълнила моето същество по най-силен начин. Тя е говорила в мене много по-силно, отколкото е говорила у мнозина други българи. Аз съм желал съединението не за изгодите, които би [могло] да ми достави лично, като на Странский, Чомакова и Петрова, а зарад големите сетнини, които то може да докара набъдеща България. Аз съм чакал минутата на съединението с нетърпение, но това никога не ми е позволявало да мисля че то, съединението, трябва да се купи с цена, която убива надеждите ни за големите и благите надежди в бъдещето. Аз съм мислил за съединение при добри условия и при спазвание на всичките шансове за правилен, бистър и всестранен прогрес. Аз не съм мислил за съединение, което ще се купи било с разорението на двете Българин, било с окончателното им материално изтощение, защото не в таквози съединение се правят семената на прогрес, на развитие, на благоденствие. Таквози съединение не води и към единодушие: то приготвя бъдещи недоразумения и взаимни обвинения. Българи сме;, не ще се Мине много време и ние ще почнем от двете области да се обвиняваме, че сиромашията и страданията ни са следствия на извикванията от тая или оная страна.

А че разорение ще последува за България и Румелия, това се види още отсега. България е подела на себе си таквизи военни разходи, които ще хвърлят в затруднения и дългове не само хазната, но и целия народ, цялото народно стопанство. Наред с разходите на правителството за мобилизация и съдържание на многочислена и непосилна войска още по-голями загуби претърпява жителството с това, гдето е принудено да напуща работата си и да тича под знамената на войската, гдето прахосва на помощи и лични разноски всичките си икономии, гдето си затваря дюгените и работилниците, гдето си оставя нивите непреорани и непосети, гдето се подвърга от трудовете и неблагоприятните условия на предивременната смърт. Ако пресметне человек само материалните загуби на народа и ги събере с разходите на правителството за тримесечно само поддържание и мобилизирание на днешната войска, милионите стават толкова, щото ползата от съединението остава при тях твърде нищожна и твърде слаба да възнагради двете страни за. понесените жъртви и да възпълни изтощението през цели години. Ако въоръженото положение се продължи повече от три месеца и войната, зимата и болестите ни завлекат няколко десетини хиляди жители и увеличат материалните загуби чрез разрушение и други нови жъртви, тогава всяка сметка за бъдещи действителни ползи става привидна. С таквази сметка може да се залъгват вече само онези, които са загубили всяко съзнание за действителността, които живеят с фантазии или със слепи инати, защото нищо нямат освен ината и фантазиите си и нищо не губят ни от синове и братя, ни от надеждни, от работни ръце, ни от имот и поминък. За таквози съединение никой разумен българин от Княжеството и от Румелия като не е могъл да помисли, то естествено е, че всичката отговорност за него трябва да падне непременно върху онези, които са го извикали и приели. За станалите безполезни и чрезмерни жъртви трябва да отговарят само онези, които са били глухи пред виковете на благоразумието и истинната политика и са поченали невъзможно за днес дело, както трябва пак те да отговарят и за унижението и срама, които ще последуват в случай на несполука. Нашето дело е да помагаме на работата наравно с другите си еднонародци и да душим в себе си дълбокото отчаяние, което ни вдъхнуват окръжающите фактове и обстоятелства.

За голямата случка с несъгласието ни с Русия и с оттеглянето на руските офицери из кадрите на българската войска аз няма да се простирам тука. По повод на това аз ще кажа, че нашата войска с руските офицери загубва най-силната основа на твърдост и стойност и се подвърга на шансовете да бяга пред първите несполуки и да загубва всяко уверение в себе си и в силата си. Самите български офицери изказват опасения, че половината от войската ще напустн редовете при първите неблагоприятни военни действия. Сълдатите от своя страна явно се съмняват в способностите на своите български офицери и при пръв случай ще покажат и на дело това недоверие. На това като се притури и неопитността и небивалостта в бой на всичките, предприятието става съвършено ненадеждно във военно отношение без поддръжката на Русия и без присъствието на руските офицери, които с примерите на своето юначество и на своята стойност знаеха да придават юначество и на нашите опълченци. Как може да се мисли за военни действия при таквози положение на отношенията ни с Русия — аз не мога да разбера. Аз оплаквам сляпата самонадеяност на радикалите и треперя пред големите опасности за отечеството. Една война с Труция ще подвъргне Румелия на опустошение, ще предаде много от България на Сърбия и ще ни направи по-окаяни, отколкото сме сега и сме можали да бъдем при други най-неблагоприятни обстоятелства. За Македония не казвам нищо. Върху нея са зяпнали много гладници. Няма да говоря и за недостатъците, конто още отсега се чувствуват в Румелия за храна и за всичко нужно за войската. Не ще упомянувам за голотата на румелийската милиция и за отчаянието, което се усеща в Румелия при прехранванието и квартируванието на толкова войска в една още непоправена от предишната война страна и което от ден на ден се изказва повече явствено, аз ще прекъсам бележките си, като повторя, че всичко е против нашето предприятие и против неговата несвоевременност, че всичко говори против всяка разумност на това предприятие.

Как ще излезем от заплитанията, в които ни вкараха радикалите, това сам бог знае. Нека му се молим да ни помогне и тоз път и да не ни дава според нашите глупости, а според своята велика милост.

СЕПТЕМВРИ 1885 г.

Благодарение на нашата българска нетърпеливост и на разединението на българската и руската политика във въпроса за присъединението на Южна България към Княжеството разделението между руси и българи стана дело свършено и получи разрешението си в повикванието на руските офицери из България тъкмо в това време, когато бяха най-нужни на България.

Като се обявява за статуквото в Балканския полуостров, Русия не одобрява станалото движение за съединение на Румелия и изказва неодобрение не само с горчиви осъждания на туй движение, но и с повиквание на своите офицери назад в Русия и с решението да не допусти тия офицери до участие в движението.

Таквази е външната мотивировка, с която Русия обяснява последните си постъпки в България. Че само това не е всичката причина за нейната сръдня към българите, това е очевидно за всекиго, който знае българските работи от няколко години насам и особено през последните две-три години.5

Чрез руските офицери Русия е искала да има България всякога за свой орган. Тя е мислила точно това, което някои кабинети са й приписвали, сиреч искала [е] да си служи с България като със свой авангард и да държи Княжеството в кръга на своите интереси и цели.6 И догдето България се занимаваше с чисто вътрешни и незначителни въпроси, руските отнасяния към нея нямаха причина да бъдат в разногласие с нашите; тогава в тези отношения господствуваше благоволителността и покровителството. Но щом се появи движението за по-самостоятелно вътрешно управление и на Русия се показа, че в .•своето управление и в своите дела България мисли да бъде самостоятелна, отношенията й към нас се измениха, на нас се посипаха обвинения в неблагодарност и недоброжелателство, на нас почена да се гледа като на немирни, за нас поченаха да се правят кроежи и да се гласят порядъци и устройства, които ще ни направят уж по-мирни, по-благоразумни, а всъщност послушни, покорни. С обмислюването на тези планове с.е породи и мисълта за изпъжданието на княза, която и до тоз час залавя важно място в плановете на Русия спрямо България. Последното движение за съединение с Румелия без знанието и волята на Русия като показа на последнята, че България и във външните работи мисли да действува самостоятелно и да се допитва само до своите интереси, Русия намери случай да изкаже своето незадоволство по най-несъмнен начин и като се покрие с гореприведеното оправдание за нуждата да се запази статуквото, оттегли си офицерите из България и ни остави в навечерието на една голяма (ако и предполагаема още) война вероятно с уверение, че това ще ни вразуми и ще ни послужи за добър урок в нашата самонадеяност. Какво ще излезе за българите от оттеглянето на руските офицери и от сегашните действия на Русия, това ще ни покаже времето. Делата не ще се забавят да заговорят. В тая минута най-важното за нас е: да си обясним правилността и неправилността на нашите постъпки спрямо Русия и на Русия спрямо нас. От туй обяснение ще излезе за нас поне тая полза, че занапрад ще можем да погледнем на своето поведение по сношенията с Русия по-правилно и ще избегнем множество неприятни неожиданости, като тая, която ни дойде до главата с оттеглянето на руските офицери и с препрелванието на Русия да се достигне по-лесно съединението. С нещението си да поставим ясно и откровено този въпрос на обсъждание и решение и в желанието си всеки да постъпва спрямо Русия по своему, по собствените побуждения и по внушенията на минутите, а не по общи установени начала, ний увеличаваме възможността на тия неожиданости и се подвъргаме на горчиви и големи разочарования.

Ако слушаме българите, с твърде малки изключения, позедението на Русия в тия последните дни е не само неправилно, но още неприятелско. Да си оттегли от България офицерите, за съдържанието на които са се харчили милиони, в таквози време, когато нуждата от тях е толкози голяма, това е явно неприятелство, казват българите и товарят Русия с всякакви ведоми и неведоми, сторени и несторени грехове. Ние обвиняваме Русия в излъгвание на нашите най-добри, най-велики и силни надежди и като я осъждаме за това най-горчиво, готови сме да й припишем най-адските намерения и чърти.

Да оправдавам русите пред моите съотечественици аз не считам за нужно, защото не ги намирам в много други отношения невинни. Да защитя обаче истината пред едностранните увличания на нашата интелигенция ми е и длъжност, и право. От разкриванието само може да се дойде до правилни и истински отношения.

Ние се сърдим на Русия, защото си оттеглила офицерите, защото не прегърнала без огледвание започетото от нас дело, защото с всичко това тя излъгва най-добрите и животворните Ни надежди. Твърде добре. Но ако остайим субективните възреиия на работата и се поставим на точка зрения на нелицеприятното право, така ли ще ни се представи работата, както се рисува в умовете ни сега? Ние оплакваме, и имаме право да го правиме, нашите излъгани надежди, но чии са тези надежди? Руски ли са или наши? Ако са и руски, и наши, ние трябваше и да се готвим за осъществението им задружно и в споразумение с Русия. Ако са само наши и не считаме за нужно даже да съобщим на Русия за начина и минутата на тяхното осъществение, где е вината на Русия, че не може да прегърне тези надежди с време и без време и да подчини интересите на стомилионен народ на интересите и начинанията на нас, една петдесета част на населението от руската империя? Где е тука изневеряванието? Имали ли сме думата на Русия, че тя ще забравя себе си и своята собствена политика заради нас, та сега й се сърдим, че не ни иде на помощ и не си проважда поданиците да мрат заради нас? Както щете, но нашите сръдни в този случай приличат твърде много на сръдните на капризни и неспособни да мислят деца.

Ако стесним кръга на нашите сръдии и кажем, че се сърдим не за това, гдето Русия не ни дава помощ, а само затова, гдето се противи на съединението и си тегли офицерите из редовете на нашата войска именно в днешното трудно време, и тогава пак нашето право да се сърдим ще бъде привидно, недействително. Нека си помислим само, че руските интереси са български и че за Русия нашите интереси са били и са второстъпенно и третостъпенно нещо, и нам лесно ще бъде да разберем, че Русия има и право, и длъжност да се грижи преди всичко за нейните руски интереси и че не на нас, освободените от Русия, се пада да я съдим за това. Сами ние, слабите и надарените със свобода по чужда милост, ако искаме да тургаме по-горе и по-преди от всичко нашите отечествени интереси, не може ли същото да иска и Русия? И ако може и трябва да го иска, защо да й се сърдим, че и в нашия случай прави преди всичко своите сметки, та че най-сетне мисли заради нас? Ако за нейните големи интереси е полезно да поддържа статуквото, как и с какво право ние ще я обвиняваме в това? И когато ни е освобождавала, и по-сетне тя не ни е давала да разберем, че за нас тя ще забрави сама себе си. Напротив, и в освобождението, и по-сетне тя не пропусти нито един случай Да ни покаже, че ще ни покровителствува, догдето я слушаме, догдето й се покоряваме, догдето съгласяваме нашите държавни интереси с нейните. Тъй си е разбирала тя длъжностите към България, тъй ги е упражнявала, тъй сме ги разбирали и ние. Когато някое от нашите бивши, многочислени правителства е забравяло това нещо колкогоде, Русия е прегръщала другата страна и е извиквала на власт друго по- послушно, по-покорно правителство. Дори и това правителство, което сега си показва зъбите на Русия, дори и то е получило властта не иначе освен подир тържествени и повторителии уверения във вярност и покорност на Русия. Но ако с досегашното си поведение ние всички сме считали за своя длъжност да слушаме Русия и да я имаме за върховен решител на съдбите на България, какво ни кара днес да мислим иначе? Не нашите капризи и нашето неразумие ли?

Твърде малко се оправдават нашите хули против Русия и за повикванието на руските офицери из България. Като инструктори тези офицери бяха у нас не само привременни, но и съвършено свободни. Сами те можеха да дохождат и отиват, когато поискат, и руското правителство можеше да ги менява по угодата си. Нашето право в това дело беше само да ги просим. По право те не само не се считаха за постоянни служители на държавата, но не им се предвиждаха и никакви бъдещи права за службата им в България. Те оставаха в пълно разгюреждание на руското правителство, което се грижеше за Тяхното настояще и бъдеще. Туй правителство беше и е не: само техен господар, но и тяхното обезпечение. Като е тъй- не е ли имало право да ги повика, когато е съгледало, че Heговите интсреси не се схождат с българските? Да казваме противното, то е да продължаваме по обикновения нам път и да обвиняваме във всичко другите, без да обръщаме внимание на правото.

Така, по правото, което управлява днес отношенията нп’ народите и особено отношенията на Русия към нас, Русия не е направила със своето поведение през последните дни нищо таквози, което да оправдава хулите, които сипем върху нея oт вси страни и за всичко. Тя не е направила в този случай [нищо друго], освен да упражни правата и длъжностите си, нещо което и ние признаваме косвено, защото (инак) не щяхме да пращаме депутацията до императора и да просим благоволението му и в този случай, случая за съединението с Румелия.” Това ние трябваше и да знайме, и да помниме много добре не само за да не оставаме излъгани в намеренията и предприятията си, но и да не се показваме неблагодарни и несправедливи. За него ние трябваше да мислим още преди десет години, още тогава, когато възложихме грижите за нашето освобождение на Русия. Подир жъртвите, които направи Русия за нас и подир всеобщо признатия факт, че всичко, що имаме днес, имаме го от Русия и по милост на Русия, Днешното ни поведение спрямо Русия е и смешно, и нелепо. Ако се усещаме в сила и състояние да се пазим сами и сами да осъществяваме историческата своя задача, тая наша зрялост ние трябваше да покажем не с викове от хули и самонадеяност, не с нови просби за помощ и покровителство, а с дела от дълбоко благоразумие и самоотвържение. Ние трябва да почеваме само онова, което е по нашите сили, и не само да го достигаме с наши собствени средства, но и да се запазваме от всякакви външни съдействия, които всякога извикват чуждо вмешателство. Искаме чужда помощ не само във въпросите като тия на съединението, но във вътрешните си недоразумения, |искаме] и да си меняваме правителствата с таквази помощ, а пък, от друга страна, да се считаме самостоятелни и Да почеваме дела на своя глава — това е да не познаваме положението си, да се лутаме в разни криви и лъжливи пътища и да кривим другите в собствените си глупости и погрешки.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника