ТОМА ВАСИЛЬОВ ЦОКОВ – Спомени от Съединението

Тома Васильов Цоков

Тома Васильов Цоков

ТОМА ВАСИЛЬОВ ЦОКОВ (1855, Тетевен – 1937, София) – известен обществено-политически деец и публицист. Получава образование в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово. Учителствува в Тетевен, а след Освобождението заема различни административни постове в местни и централни органи на управлението на страната. А именно — околийска началник в гр. Елена, помощник-началник, а след това и началник на административно-полицейския отдел в Министерството на вътрешните работи (1883—1892), главен секретар на същото министерство (1892—1908). От 1918 до 1919 г. е окръжен управител в гр. София.

Тома Васильов е автор на редица спомени за важни политически и културни събития от историята на българския народ, за дейността на видни обществени дейци и държавници. Поместеният тук спомен е писан по повод тридесетгодишнината от провъзгласяване на Съединението и е публикуван във. „Пряпорец”, бр. 184 от 8 септември 1915. Той е озаглавен „Съединението и Петко Каравелов”. Тук го даваме по второто му издание — Тома Васильов. „Спомени за лица и събития през”XIX—XX век”. С„ 1934, с. 283-285.

Преди 4—5 години обнародвах във в. „Пряпорец” ред статии със спомени от съединението, войната със сърбите и свалянето на княз Александра, но не споменах нищо за участието на тогавашното българско правителство в подготовката и провъзгласяването на съединението. Въпросът не е маловажен. Да не се забравя, че и досега още има видни народни дейци, които считат съединението за грешка. Нека ми бъде позволено, проче, да кажа нещо по него днес, когато се празнува тридесетгодншнината на тоя исторически акт.

За присъединението на тъй наречената Източна Румелия към Княжество България захвана да се говори и работи още в годината, когато се роди в Берлин това недоносче. Ала и съединението, както много общонародни дела с течение на времето полека-лека се изроди и стана оръдие на долно партизанство и домогвания към властта. И двете политически партии в Южна България — казьонни и съединисти — искаха съединението, но само кога биваха в опозиция. Дойдеше ли някоя от тях на власт, казваше, че не му било времето за съединение. Покойният П. Каравелов познаваше много добре всички румелийски обществени и политически дейци, както и спекулативния характер на съединистическите проповеди и агитадни в Южна България, защото там прекара две години (1881— 1883) и даже зема участие в политическия живот на областта. Ето защо през 1885 г., когато движението в полза на съединението бе заело голям размер, той, като министър-председател в София, се отнасяше отрицателно към него. Наистина, бидейки и министър на вътрешните работи, Каравелов се разпореди да се приемат гостолюбиво лицата, които преследвани в Румелия или изгонени от там за съединистическата си дейност ,намираха прибежище в Княжеството, но, колчем сериозно се заговаряше за съединението, той се обявяваше против не толкова, защото знаеше в чии ръце то се намира, колкото защото бе убеден, че външните обстоятелства бяха неблагоприятни за тоя толкова желан от българското население акт. Сам руският министър на външните работи Гирс при едно свиждане с княз Александра, през лятото на 1885 г., беше се обявил категорично против готвената революция и беше предупредил княза да не съдействува за осъществяването и. А кой не знае, какво значение и каква сила имаше в онова време у нас една такава забрана от Петроград? Па не само Русия, но и другите велики държави не желаеха да стават в тоя момент заплитания на Балкана, както това се вижда и от разкритията, направени тия дни от г. Ив. Ев. Гешов.

През август 1885 г. в София пристигнаха майор Муткуров и Д. Ризов, за да придумат българското правителство да прегърне делото на съединението и обещае своето съдействие за неговото осъществяване. Те се представляваха като пратеници на съставения за тая цел в Пловдив комитет. Каравелов, душата на правителството, отказа да се съгласи на това предложение и се помъчи да убеди пратениците да отложат работата за по-благоприятно време, ала те, вместо да се върнат в Пловдив и съобщат всичко това на комитета, заминаха за Варна, дето пребиваваше княз Александър, едва що се върнал от задграничното си пътуване, и се явиха пред него. Какво се е говорило при тая среща, аз не зная; това остава да разкаже сега благополучно здраствуващият един от делегатите, г. Д. Ризов. Онова, което мене е известно, то е, че князът, въпреки мнението на своето и руското правителство, пристанал на поканата и обещал да се тури начело на делото. Само след няколко дена от тая среща съединението бе провъзгласено.

Какво трябваше да бъде поведението на българското правителство, след като революцията беше вече извършена? Или да откаже всяко съдействие, или пък да приеме извършения акт. То направи последното. И направи го не толкова, за да запази престижа на княз Александра, колкото да запази областта, в която нахлуването на турска войска и вътрешната армия щяха да бъдат естествена последица от въздържането на княжеското правителство. Само бързото завземане областта от българската войска можа да предупреди и едното, и другото. Други път нямаше. Наистина, мъчнотиите и усложненията, които дойдоха след това, станаха причина българският народ скъпо да плати за своето съединение, но Каравелов изпълни дълга си на държавник и патриот, като не подбуждаше и не насърчаваше съединението, но след като то бе вече извършено, го подкрепи и взе на плещите на Княжеството, та го изкара на добър край. Ирония на съдбата: две най-крупни лица от съединението, княз Александър и П. Каравелов, без които от него, съединението ,нямаше да има и помен, платиха скъпо: след по-малко от една година първият изгуби престола си, а вторият не само падна от висотата, на която бе въздигнат, но биде подложен на редица нравствени и физически мъки. Едва ли днес, след 30 години обществото е в състояние да направи справделива преценка на тяхната дейност. Още не сме се освободили от страстите и ежбите, що владееха през 1885 година.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника