Управление на регентството Избор на нов български княз

Абдикацията на княз Александър I не разрешава дълбоката държавно-политическа криза в страната. Властта остава в ръцете на организаторите и извършителите на контрапреврата. Това е посрещнато от Русия резервирано и с недоверие към външнополитическите намерения на регентството и правителството.

Основната задача пред регентския съвет е да изведе страната от кризата. Между членовете му обаче няма единомислие по основния въпрос на българската външна политика — отношенията с Русия. Каравелов поддържа позицията за подобряване на двустранните руско-български отношения, като се използва абдикацията на княза. Стамболов и подполк. Муткуров се интересуват повече от избора на нов княз и след това да се търси нормализиране на отношенията с Петербург. Постепенно Каравелов е изолиран, а все повече се засилват гоненията против привържениците на идеята за подобряване на отношенията с Русия. Тези преследвания се осъществяват целенасочено от министър-председателя и министър на вътрешните работи д-р Радославов. Постепенно политиката за запазване на обществения ред в страната придобива открити репресивни форми.

На 1 септември 1886 г. се свиква на извънредна сесия IV ОНС. Пред опасността от международни усложнения в случай на открити нападки против Русия, сесията минава сравнително спокойно и без да се демонстрира открито предизвикателно поведение. Събранието гласува телеграма до руския цар с молба за подобряване на двустранните отношения. По време на работата на извънредната сесия не е дискутиран официално въпросът за насрочване на избори за Велико народно събрание, което да избере княз на България. Този проблем е обсъждан оживено от политическите и дипломатическите кръгове в София, а регентството и правителството не са чужди на идеята по-скоро да се разреши този въпрос.

Руският император и руското правителство не отговарят на телеграмата на Народното събрание. В Петербург следят с безпокойство и подозрение насоките на политиката на регентството. От там обаче не се предприемат никакви инициативи по въпроса за личността на бъдещия български княз. Опасенията, че регентството предвижда скорошни избори за Велико народно събрание и че при разбитите след победата на контрапреврата русофилски политически сили ще съумее да прокара без усилия свои представители кара руската дипломация да търси средства и начини да избегне очертаващия се неуспех за русофилите в предстоящите избори. По нареждане на императора, на 13 септември 1886 г. в София пристига руският военен аташе във Виена ген. Николай В. Каулбарс със задача да накара регентите и правителството да се подчинят на исканията на Русия, с което да докажат, че желаят подобряване на двустранните отношения. Основното искане е да се отложат изборите за Велико народно събрание и да се амнистират участниците в детронирането на княз Александър I.

Ген. Каулбарс идва в София фактически като извънреден пратеник на царя. Той действа неумело и недипломатично и с ултимативен тон заявява, че Русия няма да признае изборите. Същевременно ген. Каулбарс настоява и за вдигане на военното положение и за освобождаване от затвора на детронаторите. Правителството се съгласява да приеме последните две искания. То обаче отказва да отложи изборите за Велико народно събрание, които според Търновската конституция трябва да се проведат в срок от един месец от абдикацията на княза.

За да осуети изборите, ген. Каулбарс решава да предприеме обиколка из страната, за да „изучи състоянието на нещата”, да разбере истинските чувства на населението и да изложи лично пред него желанието на императора. Недопустимо за дипломат, ген. Каулбарс участва в митинг на опозицията в София, завършил скандално за него. Независимо от това, на 22 септември 1886 г. генералът започва обиколката си из провинцията. Той посещава градовете Орхание (дн. Ботевград), Враца, Кнежа, Плевен, Свищов, Русе, Шумен и Варна. Пътуването му претърпява пълен неуспех, тъй като по нареждане от София, местните власти осуетяват свикването на опозиционни събрания.

Изборите на Велико народно събрание се провеждат на 28 септември 1886 г. и на много места са съпроводени със сериозни въоръжени стълкновения. Най-големият сблъсък е в Дупница, където се стига до кръвопролития и убийства. Като цяло опозицията бойкотира изборите, но на много места решението за бойкот не се спазва. Регентството и правителството вземат всички мерки да спечелят и това е постигнато. Още в деня на изборите руското дипломатическо агентство в София уведомява министъра на външните работи Начович, че царското правителство обявява изборите за незаконни и нямащи стойност. Тези изявления показват, че руската политика към България е видимо променена — от съвети и опити за предотвратяване на неприемливи за Петербург решения се пристъпва към открито отрицание на действията на регентството и правителството. Те са оценявани като враждебни на руската политика. Отношенията между регентството и Русия навлизат в още по-сложен и с неясна перспектива етап.

Независимо от протестите на ген. Каулбарс откриването на Великото народно събрание е насрочено за 15 октомври 1886 г. в Търново. Поради натиска на Русия и изключително сложната политическа обстановка в страната събранието е открито 4 дена след определения срок. П. Каравелов отказва да участва в работата му, подава оставка от регентския съвет и се обявява против провежданата политика. На негово място Великото народно събрание избира Г. Живков. След това събранието единодушно избира за български княз принц Валдемар Датски, но по внушение на руския император той отказва да приеме избора. В същия ден сред дипломатическите кръгове започва да се коментира кандидатурата на грузинския княз Николай Дадиан Мингрели за български княз, издигната от Русия. Тази кандидатура не е приемлива нито за Великите сили, нито за политическите групи в България и след неколкомесечно инцидентно обсъждане е снета като неприемлива. В края на работата си Великото народно събрание избира тричленна делегация в състав д-р К. Стоилов, Д. Греков и К. Хаджикалчов, която да посети столиците на Великите сили и да изложи същността на българската криза и да поиска съвети как да се излезе от нея.

По време на сесията на Великото народно събрание борбите между политическите сили се изострят още повече. В Перущица, Бургас и Сливен избухват бунтове против политиката на регентството. Те са бързо потушени от верни на правителството войски. Голям брой ненадеждни за регентството офицери са уволнени от армията и изгонени от страната. Под предлог, че над руските поданици в България се извършват насилия, по искане на ген. Каулбарс руското правителство изпраща във Варна клиперите „Памят Меркурия” и „Забяг”. Със заплахите на ген. Каулбарс и с изпращането на двата военни парахода руското правителство се стреми да предизвика падане на регентството и правителството и да се образува русофилски кабинет, който да възстанови политическото влияние на Русия в България.

Регентството и правителството на д-р Радославов отказват да отстъпят пред руския натиск. Непримиримата им позиция се подкрепя активно от Англия и Австро-Унгария, които открито се противопоставят на руската политика на Балканите. Пред опасността от въоръжен конфликт, за който Русия не е готова, и след провала на мисията на ген. Каулбарс, руското правителство решава да скъса дипломатическите си отношения с България като последна мярка за натиск върху регентството. След инцидент с гавазина на руското консулство в Пловдив, на 6 ноември 1886 г. Русия отзовава дипломатическите си представители от България и скъсва дипломатическите си отношения с Княжеството. По такъв начин усилията на царското правителство да задържи България в сферата на политическото си влияние завършват с пълен неуспех.

Мисията на тричленната депутация започва на 20 ноември 1886 г. Българските пратеници посещават Белград, Виена, Берлин, Лондон, Париж, Рим и Цариград. Опитите да получат съгласие да посетят Петербург не успяват, поради отказа на руското правителство да ги приеме. Навсякъде депутацията е приета благосклонно, но сдържано, като съветите, които й се дават, са за тактичност и сдържаност на регентството към Русия и за избягване на предизвикателства. На 1 декември 1886 г. бившият офицер от австро-унгарската армия майор М. Лааба свързва членовете на депутацията с принц Фердинанд Сакс Кобургготски и той става кандидат за българската корона. Кандидатурата не остава скрита за дипломатическите кръгове, но официално не е обявена, а и австро-унгарското правителство не се произнася категорично нито за, нито против.

През есента на 1886 г. по покана на великия везир Кямил паша Др. Цанков заминава за Цариград, за да води преговори при посредничеството на турското правителство с пристигналата в турската столица българска депутация и с управляващия българското дипломатическо агентство д-р Г. Вълкович за излизане от кризата, чрез образуване на коалиционно регентство и правителство. Преговорите завършват безрезултатно и сред политическата емиграция назрява идеята да се иска от Русия категоричен отговор ще се намеси ли енергично за сваляне на регентството. Докато се обсъждат тези въпроси, офицерите емигранти започват подготовка за въоръжен бунт на войската против регентския съвет и правителството на Радославов. В началото на 1887 г. офицерите емигранти в Румъния създават комитет за подготовка на въоръжено въстание, като най-голямо внимание се отделя на крайграничните гарнизони в Силистра и Русе, където начело на заговора стоят съответно кап. Кръстев и майор Анастас Узунов. Бунтът избухва преждевременно в Силистра на 17 февруари 1887 г. С войскови части от Русе, Шумен и Варна правителството бързо потушава войнишкия бунт, а кап. Кръстев е убит при опит да премине румънската граница. Въстанието в Русе избухва на 19 февруари 1887 г., но още същия ден е потушено. Ръководителите на бунтовете в Силистра и Русе са заловени и дадени на военнополеви съд. Девет души са осъдени на смърт чрез разстрел – майор Ан. Узунов, майор Ол. Панов, Т. Кърджиев и др. От раните си по време на бунта умира подполк. Д. Филов.

След потушаване на войнишките бунтове в Силистра и Русе регентите и правителството пристъпват по-решително към избор на княз с надежда, че с това ще се успокоят политическите страсти в страната. Задачата е да се намери кандидат, готов да приеме избора без предварителното съгласие на Великите сили, както постановява Берлинския договор. За тази цел през март 1887 г. за Виена заминава министър д-р Стоилов, чиято задача е да намери кандидат, готов да изпълни условието на регентството. По този проблем обаче възникват разногласия в правителството. Министър-председателят д-р Радославов и министърът на войната полк. Николаев се обявяват против регентите и искат връщането на княз Александър I на българския престол и заплашват с установяване на военна диктатура. Борбата за власт разцепва правителствения лагер: от една страна са министрите Радославов, Николаев и привърженици на княз Александър сред офицерството, а от друга – регентите и другите министри, между които Начович и д-р Стоилов. Междувременно след продължителни преговори и след категоричен отказ на бившия княз да се завърне в България без предварително съгласие на силите, принц Кобург приема предложението да бъде избран за български княз. На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание го избира за български княз. След нови, почти едномесечни преговори, новоизбраният княз приема избора и на 2 август 1887 г. в Търново официално е провъзгласен за български княз. С този избор, станал без предварително одобрение на силите, Русия претърпява ново поражение в България. Царското правителство отказва да признае законността на избора, с което политическата криза навлиза в нов етап.

Фердинанд I

Фердинанд I

Изборът на принц Кобург за български княз се приема по различен начин от политическите партии и групи в страната. Докато за управляващите кръгове този избор означава запазване на ръководните им позиции в управлението на страната, за част от русофилската опозиция, главно за съединистите в емиграция, краят на регентското управление се преценява като възможност за завръщане в България и за възстановяване на нормалния политически живот в страната. Друга част от опозицията обаче, преди всичко привърженици на Цанков и Каравелов, остава непримирима по отношение на новоизбрания княз и отказва да сътрудничи с него.

С избора на принц Кобург за български княз завършва периода на управление на регентството, на политическата криза и на първия и най-остър етап от кризата на монархическата институция в България. В острия сблъсък между двете политически течения в българския политически свят надмощие получават русофобите. Кризата на монархическата институция обаче продължава във външнополитически план и се изразява в стремежите на новоизбрания княз да бъде признат от Великите сили.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника