ВЪЛКО ИВАНОВ – Спомени от Съединението

ВЪЛКО ИВАНОВ — пловдивски търговец и книжар. Спомените му за Съединението, които предлагаме с известни съкращения, са озаглавени „Съединението на Източна Румелия с България на 1885 г. 6 септемвря ст. стил”. Те се съхраняват в Народна библиотека „Иван Вазов”, Пловдив — Български исторически архив, ф. 22, а. е. 2, л. 18—21.

Как става съединението?

При главния управител на Изт. Румелия бяха се образували две партии. Едната беше с три имена: русофилска, народняшка и съединяшка, с тия три имена боравеха (лъжеха) между народа във время на изборите С. С. Бобчев, Маджаров, Гешовци и пр. Втората партия беше на казионните — на правителството, което работеше под името на леля Австрия, състоеше от следните: д-р Чомаков, д-р Странски, Зах. Стоянов, Свещаров и др.

Когато партията с трите имена успеха да заменят (свалят) Алеко паша със секретаря му Гавраил Кръстевич, те успяха да завземат всички директорски кресла на Източна Румелия, които месечно се плащаха по 50 (петдесет) лири турски, тогава агитацията на съединистите престана, когато тя беше напреднала между народа и захванаха да казват на народа, че не било сега да се прави съединение и че Русия не може да жертвува за нашето съединение нито един войник, когато пак народът беше назрел и готов за революция, та знамето чакаше само да се развие и народът да тръгне след него.

Та партията на казионните като лишени от властта и тлъстите заплати на чиновниците.

В едно тайно събрание на казионните (червените) в с. Дермендере с подкрепата на генерал Николай на войската решиха прогласяването на съединението, и така на 6-и септември в зори заранта пристигнаха от Голямо Конаре една тълпа конарци революциони; преди изгрев на зората зазвъниха всички камбани на черквите; голям шум се дигна, в което време конарската банда скъса при моста охраната на генерал губернатора, нахлу в двореца, най-напред свали турското знаме и го разкъса и на него място дигнаха българско знаме при углошителни ура-а-а-а. Влязоха в двореца, извадиха пашата по бели гащи, качиха го на един пайтон, конвоиран от Райна княгиня с отворена сабля на пайтона при 50 конна стража, разведоха го под шосето на Бунарджнка, излязоха на станната улица, минаха по нея пред консулските жилища и обратно през града и моста на Марица изпратиха го и го настаниха на заточение в село Голямо Конаре без никакъв инцидент.

Този голям преврат раздвижи гражданите — те на тълпи изпълниха площада на Джумаята с мъже, жени, деца от двата пола, от всички вери и народности, всички говореха и приказваха, и се питаха ще изпрати ли Турция войски и какво ще стане най-сетне. Временното правителство на казионните под началството на д-р Странски и други бе назначило за комендант на града Пловдив капитан Райчо, та и той яхнал на кон се движеше между народа на Джумаята. Точно пред входа на бирарията на Венети среща Тодоров, началник на пощата, от партията на трите имена и му заповяда кап. Райчо да предаде пощата на Временното правителство. Тодоров му каза аз имам дадена гаранция и гаранция, и главно аз не признавам това Временно правителство. Това става пред самата врата отвън на бирарията. В тоя момент кап. Райчо му каза, че аз ще те арестувам. При тая дума на капитана Тодоров извади револвера си, ти мене ли ще арестуваш? С два вистрела к. Райчо падна на земята мъртъв; хората от площада се разбягаха и остана пуст. Само к. Райчо прострен на земята и над него конят му стои. А Тодоров пиян, малко настрана изсипа патрони на земята, зема и попълни револвера си и с револвер в ръка, с псувни на Временното правителство зема път нагоре към кафенето на Карамано. В това време конни стражи явиха се отсреща и от задната уличка на хотел България и начнаха да стрелят по Тодорова и беше ранен в крака (аз и няколко души, които наблюдавахме тая панорама от високата площадка пред кафене то за опазване влязохме вътре в кафенето, но и там не бе сигурно, та по тесна стълба качихме се горе в комарджийската стая на кафенето, която стая беше бадатия, та куршумите минаваха през стените. В тоя момент чух вик от стълбата, отварям врата, гледам Тодорова с револвер в ръката на стълбата, казва ми аз съм ранен и се предавам; казвам му, тогава дай си револвера; посегна да ми го даде и пак се дръпна; казвам му Тодоров стрелят тука всички ще ни избият. Понеже неще, тогава успях да го дръпна от ръката и земах револвера, върнах се и влязох в стаята с револвера, хванах го от масурката и с едната ръка отворих врата на балкона. Искам път, извиках, предаде се и хвърлих револвера доле на улицата. В тоя момент десния ми крак беше вън от вратата на балкона. Един изстрел от бирарията от някой си фелдфебел Кавалджиев на берданка прониза крака ми малко над дясното ми коляно. Ранен, заграбих и стиснах раната си и при слизане на тясната стълба не намерих и не срещнах Тодорова. Той се мушнал под покрива на кафенето, та свободно слязох доле в кафенето и оттам по улицата покрай самия капитан Райчо, проснат на земята мъртъв и конят му стои надвесен над него. Като стигнах нашата страна вече имаше тълпа хора зрители, между които беше новият д-р Серафимов, синът на х. Серафим от Каршияка и комшията Стеф. Дренски, подкрепиха ме до дома и първа помощ ми даде д-р Серафимов. А Тодоров стражата с щикове намушкала и умъртвила, и извлякла по улицата до ъгъла на Джумаята, и натоварен на една талига, и заровен в марашките гробища.

Тоя инцидент стана и се свърши там до 12 часа на обяд, следобяд площадът бе свободен и тих. Обаче вечерта срещу 7-ий септември, партизаните на казионните буйствуваха. Една тълпа полупияни с военна музика и ура нападаха домовете на лъжесъединистите директори и чиновниците от партията с трите имена, които бяха изпокрити по миши дупки, че уловените освен затвор, но отгоре и лобут им нанасяха; та те избягаха едни в Турция, други в Русия.

На другия ден събота, 7. IX. 1885 г. след убийството и смъртта на началника на пощата г. Тодорова, тя бе завзета от Временното правителство на д-р Странски, та на източнорумелийските пощенски тимбри щамплираха левче и ги пуснаха в употребление, конто щамплирани тимбри с левче, марка от един лев достигнаха да се продават едната до 25 лева златни.

Та пощата като се намери без началник и отговорно лице, инвентарът й бе ограбен от гладните казионни партизани. Та мнозина техни чиновници и партизани разполагаха с купове пощенски тимбри, с щамплирани с левче и без левче, които продаваха на любителите тимбраджии.

Мнозина от тия, които се случи да прочетат горното ми подробно изложение по източнорумелийското пощенско управление ще питат отгде черпи тия сведения та ги пише и приказва. 1-во и първо аз бях съсед и визави срещу пощенското управление, още когато беше в малкото ханче при Куршюм. По-после преместена на Джумаята пак попадна визави на моята книжарница под началството на същия Тодоров и не се минаваше ден да не пием заедно кафе на моя тротоар с любезно приятелство; та и носията ни беше шапки панама еднакви, дрехите ни от еднакъв плат и цвят (та затова на балкона на кафенето вместо него мене стреляха).

Тодоров беше човек от опълчението — млад, силен и юнак, честен до край, излязъл от огъня на битките при Шейново и Шипка, умен и просветен; ако е сгрешил и сбъркал, трябва ли най-зверски да се убие един със скръстени ръце на гърдите, именно този, когото аз обезоръжих и ми се предаде, и предадох не да го убият, а законът да го съди и убив^. ако има престъпление и вина, а не разбойници да го убиват. На тия убийци кой им даде право да убиват хората по улиците? […]

Нека знай поколението, че съединението се запечата с кръвта на кап. Райчо Тодоров и Вълко Иванов.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника