Защита на Съединението Сръбско-българска война

След като получава съобщението на временното правителство за извършването на Съединението, княз Батенберг веднага установява връзка с намиращия се в Търново министър-председател П. Каравелов. С негово съгласие той издава укази за обща мобилизация и за свикване на Четвъртото ОНС. От своя страна П. Каравелов и либералното правителство без колебание поемат защитата на Съединението. „Веднъж фактът станал – заявява Каравелов, – трябва да се вземат всички мерки, за да се опази положението.” В този дух той говори на свикания под ръководството на Ст. Стамболов митинг в Търново.

На 9 септември 1885 г. княз Батенберг, придружен от П. Каравелов, влиза в Пловдив и приема Съединението. Временното правителство е разпуснато и е образувано „комисарство” в състав: д-р Г. Странски, П. Р. Славейков и Й. Груев. С този политически ход преките нарушители на Берлинския договор слизат от авансцената на дипломатическата борба. По-нататък функциите на управлението се поемат от княжеското либерално правителство. То се заема с трудната, но благородна задача – дипломатическата защита на Съединението. На това поле българските държавници показват своите големи способности и политическа зрелост.

Либералното правителство предприема серия от енергични инициативи. Най-напред изпраща нота до представителите на всички Велики сили и Турция. Текстът на обръщението е умело балансиран между молба и защита. Малко след това българската дипломация засилва действията си за получаване подкрепата на Великите сили и за регулиране на отношенията с Високата порта. С такава цел при руския император Александър III, по това време пребиваващ в Копенхаген, е изпратена специална делегация начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). За Цариград отпътуват д-р Ст. Чомаков и Иван Хаджиенов. След срещата в Копенхаген Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а Гр. Начович действа във Виена. Търсят се контакти и с враждебно настроената към Съединението Сърбия, която заедно с Гърция претендира за териториални компенсации. Всички опити от страна на България за започване на преговори обаче се провалят по вина на крал Милан и сръбското правителство.

Особено настойчиво българската дипломация търси помощта на Русия. В Петербург обаче се създава убеждението, че княз Ал. Батенберг е противник на руското влияние и проводник на чужди интереси в България. А извършеното в името на княз Батенберг Съединение обещава да укрепи позициите му в страната. Затова, въпреки че Александър III произнася пред българската депутация знаменитата фраза „За разединение и дума не може да става”, Русия отказва да подкрепи пловдивската революция официално. Другата велика сила – Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя позицията си към Съединението в зависимост от поведението на Русия. В Лондон открито се обявяват в полза на Съединението, но практически действат така, че да не се внасят изменения в Берлинския договор и колкото се може да се изострят отношенията между Русия и България. Политическата линия, следвана от английската дипломация, е „лично съединение”, т. е. княз Ал. Батенберг да бъде назначен от султана за генерал- губернатор на Източна Румелия. Останалите велики сили също осъждат нарушаването на Берлинския договор. Всички обаче са единодушни в едно – да се пристъпи към дипломатическото уреждане на кризата. За целта в Цариград на 24 октомври се свиква посланическа конференция. На нея се водят дълги и безрезултатни разговори. Търси се начин по мирен път и във вреда на българския народ да се разреши кризата.

Настъпилият благоприятен застой в разискванията и спокойната изчаквателна позиция на България се оценяват от белградската дипломация като начало на признаване на Съединението. Въпреки предупрежденията за въздържане, сръбският крал Милан и неговото правителство решават да започнат война с България. Това налага съдбата на българското Съединение да се реши не на „зелената маса” на дипломацията, а на бойното поле. Сега обаче решителната дума има българският народ, който удивява света с патриотизма, храбростта и готовността си за саможертва в името на националните идеали.

Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от завоевателните стремежи на сръбската буржоазия. Получила значително разширение до 1878 г., тя започва да мечтае да разшири границите си на изток и да заграби цяла Македония, чието население се обявява за сръбско. Великите сили не предприемат никакви практически действия, за да предотвратят войната. Австро-Унгария отпуска заем на Сърбия и я подтиква да воюва срещу България, като се надява по този начин да отслаби двете държави и да улесни експанзията си на Балканите. В хода на подготовката на войната крал Милан и сръбската буржоазия скриват истинските си цели. Народните маси вярват, че се подготвя война срещу Турция. На 2 ноември крал Милан обявява война на България. Добре обучената 60-хилядна сръбска армия нахлува на територията на България. По-късно числеността й нараства на 120 000 души. Според плана ударът трябва да бъде нанесен в две направления: срещу София – от Нишавската армия (главна), и срещу Видин – Тимошката (спомагателна) армия.

Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война 1885.

Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война 1885.

Състоянието на българската армия е значително по-лошо. Българската войска е млада и все още е без опит. Тя се състои от постоянни войски и народно опълчение. Офицерите са малко. След провъзгласяването на Съединението руските офицери- инструктори са отзовани от българската войска. Главните сили от действащата армия (51 800 души с 52 оръдия) са съсредоточени на границата с Турция. За охрана на границата със Сърбия са определени Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев и Северният отряд с командир капитан Атанас Узунов.

По численост сръбската армия превъзхожда два пъти българските войски. Българските войници обаче имат добра бойна подготовка. Към действащата българска армия са прикрепени доброволчески дружини. Начело на тези дружини и чети застават известните войводи Панайот Хитов, дядо Ильо, дядо Жельо и др. Български студенти в чужбина напускат университетите и се завръщат в България. Създава се и ученически легион. „Вероломното нападение на Сърбия – пише Д. Благоев – предизвика едно повдигане на националната енергия до най- висока степен. Всичко, способно да носи оръжие, тичаше да застане под знамето на борбата за Съединението и за целостта на отечеството.”

Бойните действия се развиват от 2 до 16 ноември 1885 г. На 2, 3 и 4 ноември малобройните български части водят ожесточени отбранителни боеве срещу силно превъзхождащия ги противник. Сръбската армия успява да се придвижи до линията Видин-Белоградчик и Сливница-Трън. Главният удар е нанесен по направлението Ниш-София. Нишавската армия овладява височините западно от Сливница.

Европейските вестници оповестяват за първите победи на сръбската армия. Всеки момент се очаква падането на София. Никой в Европа не се съмнява в разгрома на българската войска, представена като сбирщина от неграмотни хора. „България непременно ще бъде победена” – песимистично споделя лорд Солсбъри с кралица Виктория.

През това време българското правителство и Върховното командване на българската войска енергично организират бъдещата победа. На 3 ноември се провежда коронен съвет в присъствието на княза, всички министри, началник-щаба на Западния корпус капитан Стефан Паприков и началника на артилерията капитан Олимпи Панов. Те разглеждат положението на фронта и вземат решение главното сражение да се приеме на Сливнишката позиция. За целта всички части от Западния корпус се съсредоточават на Сливница. Издава се заповед за изтегляне на войските от Южна България. За защита на Източна Румелия са оставени 12 дружини и няколко доброволчески отряда.

В присъствието на княза военният съвет на Западния корпус приема конкретен план за действие. На 5, 6 и 7 ноември се водят решителни боеве на Сливнишката позиция. Походът на частите от Източния корпус е истински подвиг. От Пловдив до гара Саранбей (дн. гр. Септември, Пловдивско) те са прехвърлени с влак. По-нататък придвижването става пеш под непрестанен дъжд и снежна виелица. По разкаляни и неравни пътища войските вървят без отдих ден и нощ. Мъжеството и издръжливостта на българския войник надминава всички очаквания. Те извършват преход, който ще остане паметен в историята на военното изкуство. Навсякъде населението грижливо ги подпомага с храна, коли и коне, а в столицата ги приемат тържествено. Лично министър-председателят П. Каравелов посреща войниците и ги изпраща по шосето за Сливница. След като достигат фронта, военните части веднага влизат в бой.

Три дни продължават епичните боеве край Сливница (5-7 ноември). В навечерието на най-решителния ден на войната — 6 ноември, княз Александър напуска Сливнишката позиция и се отправя за София. Изоставени от своя главнокомандващ, българските войски под ръководството на младите офицери Рачо Петров, Атанас Бендерев, Стефан Кисьов, Аврам Гуджев, Олимпи Панов, Коста Паница, Христо Попов, Михаил Савов и други изковават победата при Сливница.

На северозападната българска граница също се води неравен бой с нашествениците. Въпреки първоначалните успехи Тимошката армия не успява да превземе Видинската крепост. Скоро и там под ръководството на талантливия капитан Узунов инициативата преминава в български ръце.

На 8, 9 и 10 ноември на Сливнишката позиция пристигат нови подкрепления от Източния корпус. За командир на Западния корпус е назначен главнокомандващият източнорумелийските войски подполковник Д. Николаев. На 10 ноември българската армия преминава в контранастъпление. На 12 ноември е освободен Цариброд. Прекосена е границата. Разбитата сръбска армия е неспособна да окаже сериозна съпротива. Пълният й разгром е въпрос на дни. След двудневно сражение на 14 и 15 ноември е превзет и Пирот. Сърбия е изправена пред катастрофа. В този момент се намесва Австро- Унгария. Нейният дипломатически представител в Белград граф Р. Кевенхюлер-Меч отправя ултиматум до българското върховно командване за спиране на военните действия. В противен случай българската армия ще срещне императорските австрийски войски. Ал. Батенберг приема ултиматума и на 16 ноември бойните действия са преустановени.

На 9 декември 1885 г. е сключено примирието между Княжество България и Кралство Сърбия. Актът за примирието изработва комисия от представители на Великите сили и на Турция, поради което не се вземат предвид справедливите искания на българското правителство. Мирният договор е подписан в Букурещ на 19 февруари 1886 г. Той се състои само от един член: „Между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от подписването на настоящия договор.” Главното за България обаче е, че възстановяването на мира със Сърбия утвърждава и закрепва извършеното Съединение. Международният престиж на Княжеството нараства. Европа оценява себеотрицанието, умението и таланта на българите.

Tech Review – Ревюта, съвети и трикове при покупка на техника