Из: Георги Пашев
Да живей Съединението
“Беше четири часът сутринта. Удариха камбаните на “Св. Богородица”. Забиха барабаните на учебния батальон. Камбаната на Каршияка удари припряно, като за огън…
Улиците се изпълниха с народл. Не знаеш какво да мислиш…
Чардафон не беше минал моста. Едно знаме “Съединена България 1885 г.”, с рисуван от Георги Данчов лъв и други патриотични надписи се вееше над дружината му, спряна на левия бряг на Марица. Артилерийския взвод на поручик Иванов, насочен срещу голямоконарци, чакаше с пълни оръдия командата “Огън!”
Дотърча с ротата си изпратеният от Николаев поручик Зидаров и поиска батареята при моста да пропусне Чардафон.
– Дулата към Конака! – викаше сърдито Зидаров. Зад него ротата му гръмна: “Долу Румелия!” Артилеристи и пехотинци почнаха да се прегръщат. “Фараоните”, както Чардафон наричаше хората си, тръгнаха. Щом стъпиха на моста, запяха: “Тих бял Дунав се вълнува!” Кацнал като изстрелян от десния бряг на Марица, Чардафон сочеше със сабя пътя на дружината и кряскаше: “Горе главите!” Белите пера на шапките с тресяха. Народът пленен от гледката престана да вика.
Чардафон зае източната врата на Конака, откъм Панаирхан.
Зададоха се с въстанически ентусиазъм и голямо съединистко знаме марашките съзаклятници. Неколцина от тях припнаха в печатницата на в. “Южна България”, изнесоха писаните от Захари възвания за Съединението. Пристигнаха станимашките авангарди. Зазори се. На дрезгавата виделина екзалтирани и прегракнали гласове четяха прокламацията…
Разсъмна се. Пловдив беше приковал очи към мястото на революцията, чийто победоносен край още не се виждаше… Голямоконарци кръстосваха гордо и завоевателно… Въздухът трепереше от викове: “Долу Кръстевич! Табакерата искаме да видиме!”…
Захари Стоянов и Иван Андонов тръгнаха за покоите на губернатора…
В това време откъм южния вход на Конака, минали през Новата махала и Тепеалтъ, пристигнаха в безкрайна върволица станимашките съзаклятници… Станимашките съзаклятници, надминаващи два полка, съставяха най-голямата маса на пловдивската революция…
Между това, множеството се люшкаше от несвестен възторг между печатниците на Данов и в. “Южна България”, Панаирхан и Марица. Конашката джамия сякаш изчезна. Душата на един народ се беше събрала на топ и устремена бясно към онова място, което наричаха “Конак”, искаше да полети. Френетични викове цепеха утринната ведрина, музики свиреха “Шуми Марица”, барабани, камбани, революция, екзалтация, хората се възбуждаха едни други и водачите, горди от тоя народен ентусиазъм, бъркаха командите. А при това ходът, начертан като че ли предвечно от историята и гения на масата, следваше непогрешим…
Затракаха телефоните: “Губернаторът на Румелия грабнат. Правителството свалено. Снощи Тракия от тъжна провинция осъмна горда Южна България. Нама Румелия, няма паша, няма директори, няма устав. Една тежка сграда се събори без смут и кръв. Чия беше тая ръка, която пипна тъй деликатно?…”
В руското консулство подполковник Чичагов казваше на българските офицери къде да съсредоточат войските против Турция, когато на Джумая се чуха изстрели.
В множеството пред бирарията на Венети един кон ту с левия, ту с десния преден крак ровеше жаловито калдъръма. От подковите му изскачаха искри. Конят разтърси глава, изпръхтя и застана като войник. Той надделя драмата…
Встрани, с отхвръкнала шапка и облян в кръв бял кител, умираше господарят му, дядо Райчо, застрелян от тайния агент Тодоров.
Навалицата, конят и кръвта поздравяваха Съединена България…